Джон Лескроарт
Предварително изслушване (14)

14

— От него би станал чудесен барман.

Не че Глицки се бе кандидатирал за длъжността или дори би го направил, но Харди си мислеше, че приятелят му може само да спечели от работата на смени зад бара в „Литъл Шамрок“ — да му намери занимание, докато изчаква края на отстраняването си от работа, и да го предпази от полудяване, докато усъвършенства онези човешки умения, които все още се препоръчват на ченгетата.

Дизмъс седеше зад волана, бе спрял на червен светофар и се опитваше да пробута идеята на шурея си Моузес Макгайър, който не случайно бе мажоритарен собственик на бара — три четвърти срещу неговата една четвърт.

Макгайър погледна към Харди все едно зет му бе марсианец. На практика, двамата мъже се познаваха от около трийсет години, след като бяха служили в един взвод във Виетнам, където Харди бе спасил Моузес. По-късно, след като първият брак и животът на Харди се бяха разпаднали след смъртта на сина му Майкъл, Макгайър бе върнал услугата на Харди, като му бе предложил убежище — работа като барман в „Шамрок“, която бе продължила близо десетилетие. Така че двамата мъже бяха обвързани, но предложението на Харди — дори само хипотетично — Ейб Глицки да работи зад техния бар, беше прекалено.

— Чудесен? В какво отношение чудесен?

— Честно…

— Хей, това е идея. Можем да го наричаме Честния Ейб. Обзалагам се, че ще му хареса.

— Говоря сериозно. Ще работи здраво, ще идва навреме, няма да се засяга от обидите на клиентите…

— Може би защото ще отблъсне всички клиенти?

— Защо пък да ги отблъсне?

— Ами, знам ли? Сигурно защото е плашещ, стряскащ, неприветлив…

— Ейб ли?

— Говорим за Ейб Глицки, нали? Човекът, когото смятаме да вземем сега на път? Черен, подозрителен, с белег през устата, никога не пие, никога не се усмихва? Нали за него става дума?

Нетипично за себе си, Моузес бе облечен в тъмнокафяв костюм с черна риза и черна вратовръзка. Не толкова нетипично си бе пийнал сутринта — от една от тези използвани в самолетите плоски бутилки, които винаги носеше във вътрешния джоб на сакото си. Беше пил рано, тъй като смяташе този ден за повече или по-малко празничен — нямаше да отваря бара. Бе дал ключовете на един от обичайните нощни посетители заради заупокойната служба.

Не че бе познавал Илейн Уейджър. Но съпругата му Сюзан, челистка в симфонията, бе наета с няколко други музиканти да свири на службата и Моузес искаше да я слуша. Акустиката в подобната на пещера Катедрала на милосърдието бе легендарна — Арт Гарфънкъл някога бе записал там вокалните партии за албума си, само той, микрофонът и вибрациите от старите камъни. Страхотно нещо. Когато чу, че зет му също ще ходи на службата, Моузес се присъедини към него. Щяха да пътуват заедно, наистина съвсем за кратко — само на няколко преки, — но Макгайър се опитваше да се забавлява при всяка възможност.

Колата премина през кръстовището.

— Той е добро момче, Моуз.

Тази сутрин Макгайър бе гладко избръснат. Не се беше бил отпреди Коледа. Наскоро счупеният му нос някак си се бе изправил и с пригладената назад прошарена коса, той изглеждаше почти впечатляващо, макар и с двайсетина години повече от истинската си възраст.

— Знам, че е добро момче — каза той. — Често пъти и сам си показвам „Този Ейб Глицки, какво добро момче е!“ Но това не означава, че ще е добър барман. И знаеш ли защо?

— Кажи ми.

— Защото, поне на теория, барманите трябва да имат индивидуалност.

Харди хвърли поглед към шурея си.

— Ейб притежава индивидуалност.

— Добре, нека го кажа иначе. Барманите трябва да притежават положителна индивидуалност. Да бъдат сърдечни, приветливи, дори чаровни, почти като мен. — Той глътна малко скоч. — Дори ти, в доброто старо време на младостта ти, понякога успяваше да постигнеш известна чаровност. Но Глицки? Не съм убеден. Не.

Харди зави по Лейк и спря до бордюра почти пред къщата близнак на Глицки, пред която се случваше да има място за паркиране веднъж на десет години. Беше девет и половина в ясна, студена и слънчева понеделнишка сутрин, седмица след убийството на Илейн. Харди излезе от колата, след това отново пъхна глава в нея и допълни:

— Не мисля, че трябва да продължим с този спор, нали?

— Ще представя обичайната си деликатна натура — увери го Макгайър и сръбна от плоската бутилка.

 

 

Въпреки обещанието си да бъде деликатен, Макгайър започна да предлага съвети за работа в момента, в който Глицки влезе в колата. Вече бе предположил, че Ейб може да се захване с продажбата на недвижими имоти, да си направи страница в Интернет; би могъл да отвори и ресторантче — въпреки изобилието от големи кулинарни средища, градът се нуждаел от добра старомодна механа.

Заплашително спокоен, настанил се на задната седалка, Глицки започна да ги изброява:

 

— „При Алфред“, „При Джон“, „При Джак“, „При Малкия Джо“…

— Е, добре, добре. Тогава забрави за механата. Какво ще кажеш да станеш частен следовател при Диз? — Предложенията продължиха да валят. Може би за Ейб не е толкова късно да се върне в училище, да стане лекар или адвокат, или нещо друго. Счетоводител например? Добър ли е Ейб в сметките?

Също като Макгайър, Глицки бе в делови костюм — въпреки че рядко усещаше нужда от подобно облекло, лейтенантът го обличаше, когато намереше за добре. Оправяйки възела на електриково синята си вратовръзка, той смъкна черното стъкло на прозореца, след това бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам слънчеви очила и си ги сложи.

Макгайър забеляза действията му.

— Харесват ми — отбеляза той. — Съвсем като на Самюъл Джексън. — Отвинтваше капачката на третата си малка бутилка. Хрумна му някаква мисъл и той се спря, щраквайки с пръсти. — Хей, какво ще кажеш да се заемеш с актьорска работа…

Харди погледна настрани, като искаше шурея му да си затвори устата, но той очевидно продължаваше да си сръбва от скоча. Докато внезапно — Харди дори не успя да види какво става — Глицки се наведе над предната седалка с пистолет в ръка и го насочи към главата на Макгайър. Гласът му бе дрезгав, но тонът му беше изключително спокоен:

— Смятам да гръмна скапаната ти глава — изсъска той.

Макгайър яростно се завъртя, дръпна се настрани, удряйки главата си в страничното стъкло и изпусна бутилката си. Лицето му изразяваше ужас. Харди също бе шокиран, удари спирачки и гумите изсвириха. Той се завъртя надясно.

— Господи, Ейб…!

Но, също толкова бързо, колкото се бе навел напред, Глицки се облегна назад на седалката си, настани се удобно и постави пистолета в кобура под мишницата си. В огледалото за обратно виждане Харди забеляза как белегът през устните на приятеля му побеля. Всъщност, Глицки се усмихваше достатъчно широко, за да покаже няколко зъба, което бе почти невероятно.

— Актьорска работа — каза той, като кимна. — Мисля, че бих могъл да се справя. За момент ви убедих, нали, момчета?

През останалия път до центъра на града Макгайър не промълви и думичка. Паркирането в града в обичаен ден бе достатъчно трудно, но заупокойната служба на Илейн бе събрала доста сериозна тълпа. В разстояние на пет преки Харди не успя да намери подходящо място. Тъй като Катедралата на милосърдието бе на върха на Ноб Хил, те трябваше да направят дълга разходка нагоре по целия баир. Когато завиха зад последния ъгъл и им се откри гледка към стълбите на църквата, спряха и Макгайър използва възможността да им каже, че иска да влезе по-рано, за да намери място, откъдето би могъл да вижда жена си.

Глицки и Харди останаха назад. Дизмъс не бе уверен, че причината е в желанието им да си поемат въздух.

— Онзи момент в колата беше наистина страхотен. Невероятен. Въпреки че едва не катастрофирах.

— Знам, че нямаше да се блъснеш. Не се притеснявах за това. — Устните на Глицки се помръднаха с около половин сантиметър.

— Е — каза Харди, — значи поне един от нас е бил спокоен. — Почувства, че би искал да поговорят още малко за случилото се, но осъзна, че темата е изчерпана. Всички въпроси бяха обсъдени и посланията бяха преда дени.

Помълчаха още малко. Глицки отново извади очилата си и ги сложи, вероятно за да се предпази от погледите на всички хора, които познаваше покрай работата си. От коланите на много от събралите се висяха полицейски белезници.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Харди.

Този път нямаше и следа от усмивка.

— Трябва да го направя.

Това бе нещо, което бе споделил с Харди през уикенда. Не бе присъствал на раждането на дъщеря си, нито бе край нея през живота й. Но да бъде проклет, ако не присъства на службата. И тук се криеше единствената причина, поради която Харди бе решил да дойде — като морална подкрепа за приятеля си, който, в светлината на последните събития, със сигурност се нуждаеше от подобна помощ. Въпреки това сега, усещайки отчасти настроенията на мястото, Харди се чудеше дали идеята бе чак толкова добра.

— Да, но не е уместно да те виждат тук с мен.

Глицки сви рамене.

— Имам предвид, че ти и аз заедно…

— Знам какво имаш предвид — отвърна той. — Обеща вам да стоя настрани от теб.

Нямаха никакъв стимул да влязат. На площада пред централния вход на катедралата хората продължаваха да пристигат пеш, с коли или таксита. Сами, по двойки, на групички. Службата трябваше да започне след двайсет минути, а предният двор вече бе пренаселен.

Отнякъде долетя откъс от разговор:

— … се очакват около петстотин опечалени от всички нива на обществения живот в града, трагичната смърт на тази харизматична млада жена разпали въображението на…

Тъй като това бе Сан Франциско, разбира се, наоколо се мотаеха и няколко групички демонстранти — без никакво извинение за присъствието си. Те тъкмо започваха да се организират. В периферията на тълпата Харди можеше да види лозунги за и против смъртното наказание. В парка през улицата, доколкото забелязваше, бяха издигнати табели относно програмите за повишаването на общественото внимание към употребата на наркотици, Нация на исляма, бездомни адвокати, поддръжници на контрола на оръжията и техните противници.

Мим, облечен като американски пехотинец от Първата световна война, се бе боядисал от главата до петите с бронзов спрей и се бе покатерил на пилона до входа на катедралата. Дори и мускул по него не помръдваше, като жива статуя с пушка, отпусната надолу сред тълпата.

Три микробуса на местни телевизионни станции бяха спрели на предварително резервирани места на близкия паркинг и репортерите и операторите им обикаляха наоколо и снимаха, за да запечатат няколко сцени от мястото на събитието.

Една лимузина се промъкна през тълпата и спря зад няколко други. Когато кметът се появи иззад затъмнените стъкла, един от новинарите го разпозна и извика нещо по негов адрес. Тълпата около Харди и Глицки сякаш ставаше все по-плътна и ги притискаше. Вече не изглеждаше чак толкова студено.

— Лейтенант?

Глицки се завъртя и кимна делово.

— Как си, Ридли?

Младото ченге се размърда неловко.

— Не съвсем добре, предполагам. — Езикът му като че ли бе надебелял.

Не беше особено присъщо на Глицки да оставя нещата да минат покрай него, но донякъде се чувстваше наставник на момчетата, откакто бе започнал работа в отдел „Убийства“, затова се опита да го разведри и да започне някакъв разговор. Посочи към Харди.

— Нали познаваш приятеля ми?

Бенкс потвърди, отново кимна, но не протегна ръка за поздрав. Вниманието му бе насочено към Ейб.

— Реших, че ще си тук — каза той смело.

— Изглежда си прав. — Глицки можеше да му подаде ръка, но предпочиташе да му дава информация лъжичка по лъжичка. Ако Ридли искаше да каже нещо, трябваше сам да намери начина.

Това му отне около минута.

— Проблемът е, че… — започна инспекторът. — Ами, не виня никого. Грешката беше изцяло моя, но трябва да знаеш, че Тори ме принуди.

Никакъв отговор.

Сержантът продължи:

— Когато гледането приключи, се бяхме събрали отвън в кулоарите, знаеш, да поговорим за това, всички бяхме доста изнервени, най-вече заради… ъ-ъ… — Той направи жест.

— Нека позная — намеси се Харди. — Сигурно е било заради мен.

Бенкс изглеждаше благодарен за помощта.

— Да. Но както и да е… Знаех, че имаш проблеми с касетата и че излязохте заедно с Харди. Така че Тори започна да проклина и мърмори как Харди толкова бързо е научил всичко. И аз изтърсих, че няма да се учудя, ако ти си му показал касетата.

— Понякога да говориш без да мислиш е стратегическа грешка.

Бенкс погледна направо към Харди.

— Да, но в съда ти даде ясно да се разбере, че си я виждал. — Отново се обърна към Глицки. — Тори сякаш не си спомня това, но аз не съм го забравил. Така че предположих, че си бил ти, Ейб.

Глицки най-после бе принуден да проговори:

— Логиката е голяма работа. — Това не прозвуча като комплимент.

Ридли продължи:

— Но не мислех, че той… имам предвид, че не смятах, че ще се стигне дотук. Не ти донесох касетата, за да те нарочат. Знам, че не бяхме на едно мнение, ти и аз, и не исках да си мислиш… Просто ние си говорехме, размишлявахме на глас и предполагам, че съм се хванал в капан… — Несвързаният монолог заглъхна. Ридли изглеждаше така, сякаш бе прекарал няколко затормозяващи дни, в които бе обмислял всичко случило се.

Глицки не би могъл да каже, че нещастието на момчето особено го притесняваше — може би Ридли ще си вземе добър урок за политиците, който би му послужил в работата му. Но в настоящия момент сержантът достатъчно бе объркал живота на лейтенанта си. Сега твърдеше, че не е било нарочно. Но това изобщо не помагаше. Глицки свали тъмните си очила и скръсти ръце пред гърдите си. Когато заговори, гласът му беше отчаян, а целият гняв в него се бе заличил:

— Е, предполагам, че и двамата сме хлътнали в този капан, нали, Рид?

След момент Бенкс осъзна, че това е всичко, което би могъл да получи от Глицки като оправдание за себе си. Пое въздух и бавно издиша.

— И какво ще правиш сега?

— Ще изчакам, докато някой в офиса на Ригби реши нещо. — Свиване на рамене и поглед към Харди. — Междувременно, ще обърна внимание на няколко други възможности за професионална реализация.

— Смята да отвори механа. — Изражението на Харди бе като на покерджия.

— Не е вярно, нали? — усъмни се Бенкс.

— Възможно е — отвърна Глицки със също толкова спокойно лице. — Човек никога не знае.

Камбаната на катедралата започна да бие, прекъсвайки джазовата музика. Беше десет без четвърт, все още имаше петнайсет минути до службата, но при сигнала тълпата се раздвижи.

Ридли все още не бе готов да тръгне. Той продължаваше да чака още някакво успокоение.

— Въпреки това, Ейб, чуй ме, ако мога да направя нещо…

Глицки вдигна ръка за сбогом. Сега искаше да влезе в храма.

— Рид, слушай, всичко приключи. Не се притеснявай. — Той се обърна към катедралата и остави Бенкс там, където го бе намерил.

Харди избърза няколко крачки и се озова зад лейтенанта.

— Знаеш ли какво не мога да повярвам? — попита той.

— Какво?

— Моят шурей смята, че нямаш чувство за хумор.

Глицки му хвърли един страничен поглед.

— Той не обръща достатъчно внимание.

 

 

Това бе денят, в който се предполагаше, че Трея трябва да започне проекта Грейсън, за който й бе споменал господин Джекмън, но той и господин Ренд затвориха фирмата за сутринта, така че всички колеги на Илейн да могат да присъстват на службата. Трея пристигна по-рано, за да може да изрази собственото си уважение.

Тя реши, че „Милосърдие“ е много странна катедрала. Със своите класически линии, стъклописи и пещероподобна вътрешност, тя по някакъв начин отговаряше на средновековните догми — внушителна сграда, създадена да отразява величието и славата на Бога. Но през последните двайсет години този храм бе и съсредоточие на състраданието, подкрепата и съчувствието към жертвите на СПИН. А сега мрачните облаци, които висяха над него, сякаш запълваха цялото открито пространство и одухотворяваха студения камък. Въпреки че всичко беше доста трагично, Трея го намери за непонятно успокояващо.

Тя почувства, че сградата вече бе не само дом на едно студено и гневно божество, а истинско средище на общността с почти осезаемо послание за опрощение, приемане и чистота. Отвън огромната тълпа може и да се луташе нервно насам-натам, но вътре властваше единствено спокойствието.

Младата жена се помота малко, преди да се настани на шестия ред вдясно — нямаше нужда да търси някакво особено признание от мястото си.

Хората започнаха да се стичат вътре, спокойно вглъбени в себе си. Не се изненада да види много от колегите си, ако искаше да използва тази дума, от фирмата. Тя не бе от хората, които се смятаха за част от тази общност. Никой не седна на нейния ред.

Кларънс Джекмън я потупа по рамото, поздрави я и я представи на съпругата си Мойра, пищна, облечена в черно матрона. Трея разпозна някои от студентите от Хейстингс, които бяха в „Ренд и Джекмън“ на събирането след делото миналата седмица. Кметът пристигна подръка с областната прокурорка. След това първият й помощник Тори, обвинителят по делото, човекът, който наистина се опитваше да направи най-правилното нещо и да раздаде справедливост на убиеца на Илейн.

Децибелите осезаемо се усилиха, отеквайки под купола, и Трея се завъртя на седалката си, за да хвърли поглед върху прииждащия човешки поток. Трябваше да си поеме дъх, защото точно зад себе си разпозна Ейб Глицки и — беше й трудно да повярва на очите си — адвоката, Харди, който в съдебната зала представляваше убиеца на Илейн.

Лейтенантът изглежда изпитваше такова неудоволствие да я види, колкото и тя него. Той вдигна ръка, за да спре Харди, след това кимна. Сега, застанал редом с нея, прошепна:

— Запазено ли е мястото?

 

 

С мрачни и отмерени крачки, Гейбриъл Тори премина по централната алея между пейките и бавно се изкачи на подиума отляво на олтара в предната част на катедралата. Заглъхващите звуци на изпълнението на струнния квартет на „Необяснима благодат“ сякаш все още висяха във въздуха. Главният помощник областен прокурор носеше графитно черен костюм на „Армани“ и бяла риза с копринена черна вратовръзка. На левия му ревер се виждаше малка червена анти-СПИН лентичка, а на десния — алена роза.

Трябваха му няколко секунди, за да се съсредоточи. Когато се почувства готов, вдигна глава и огледа огромното паство — повече от петстотин души седяха на пейките или стояха отзад и от двете страни, изпълвайки цялата катедрала.

След като нагласи микрофона, Тори заговори със спокойна и дори интимна фамилиарност. Гласът му бе твърд и леко писклив.

— Това е възпоменание — започна той.

 

 

Някъде по средата на службата тя усети, че не би могла да издържи повече. Рязко се изправи, премина покрай пейката далече от Глицки и се промъкна към изхода навън от катедралата. Вече на открито, студеното слънце я спря и тя застана на стълбите, запримигва и се опита да си поеме дълбоко дъх.

— Добре ли сте?

Трея се обърна — знаеше кой е. Той я бе последвал навън. Ръката й премина по врата й и през косата. Младата жена тръгна надолу по стъпалата, преди очите й да са привикнали, и се спъна. Мъжът бе точно до нея и я хвана за ръката, за да я предпази от падане. В момента, в който се съвзе и осъзна, че той все още я държи за ръката, тя я измъкна. Мъжът незабавно я пусна и отстъпи назад.

— Добре ли сте? — повтори.

— Да, няма нищо. Добре съм. — Тя изправи рамене. — Не се нуждая от помощта ви.

— Не, просто вие… Помислих, че може да припаднете.

— Аз не припадам. Никога не съм припадала. — Трея тръсна глава, за миг се завъртя към вратата на катедралата, след това отново направи крачка напред, към парка. Да се отдалечи. Най-после дишането й се успокои и тя се взря в него. — Не мога да повярвам, че дойдохте. Мисля, че това е груба обида.

Мъжът направи още крачка назад.

Но Трея още не беше приключила:

— И вашият приятел, беше страхотно попадение. Адвокатът на убиеца на Илейн. По каква причина той е вътре? Тук е мястото на нейните приятели, на хората, на които липсва, а не на… някой като него. И на вас. — След като изрече монолога си, тя реши, че е приключила с ролята си. — Довиждане, лейтенант — завърши и продължи да слиза по стълбите.

Глицки не знаеше какво да прави. Не напълно. Със сигурност не бе планирал да отиде до нейния ред в църквата и да седне на него.

Да я последва навън.

Сега тя отново се сбогуваше с него, обиждаше го, а той я следваше.

— Госпожо Гент. Моля ви.

След няколко крачки младата жена забави ход и спря. Раменете й се повдигнаха в дълбока въздишка и, когато се обърна с лице към него, Ейб забеляза, че ноздрите й са разширени от гняв или ярост, или и двете. Тя бясно скръсти ръце.

— Какво?

— Имам нужда да погледна папките на Илейн.

Глицки наистина не знаеше какво прави сега. Нямаше абсолютно никакъв начин да прегледа папките на Илейн. Той бе временно отстранен. Не можеше да получи заповед. Абсурдно бе дори да предполага. Но внезапно разбра какво трябва да направи. Полицията — неговото собствено полицейско управление — нямаше да обърне внимание. На него щеше да се падне да приключи делото. И папките на Илейн бяха най-доброто начало.

— Не говорихме ли вече за това? Не видях ли с очите си как на следващия ден Коул Бърджис бе обвинен за нейното убийство? — Тя си пое дъх. — Вижте, познавам тези папки и той не е в тях, разбрахте ли? Тя не го познаваше.

— Не твърдя обратното.

— А какво твърдите?

Лейтенантът осъзна, че си е припомнял лицето й от последната им среща насам. Сега вдигна поглед и се взря зад нея. Трябваше да зареже деликатността и не искаше да види какво ще е въздействието върху изражението й.

— Първото нещо, което се чудя, е защо сте толкова враждебна.

Сега срещна очите й. Погледът й беше студен и празен. Не му обърна внимание.

— Обикновено, когато някой е враждебен към полицията, се питаме защо ли може да е.

Реакцията й, ако изобщо имаше такава, беше на още по-силна омраза. Ако Глицки бе смятал, че заплахата ще й въздейства, беше в сериозна заблуда. Тя отвори уста и пренебрежително присви очи.

— И какво е второто нещо?

— Второто е… — Той вътрешно се бореше със себе си.

— Второто е, че не съм абсолютно, напълно и отвъд всякакво съмнение убеден, че сме хванали копелето, което е убило Илейн. А трябва да съм сигурен в това.

— И да получите, какво му викате там, нова нашивка? Още едно перо на шапката ви.

Изненадан от насоката, която бе взел разговорът, Ейб тръсна глава.

— Тези неща не ме интересуват. — Още една кратка пауза. — Интересува ме Илейн.

Този път тя му се тросна в отговор:

— И точно затова сте тук на службата, нали? Защото ви интересува? Защото сте бил неин приятел? — Тя беше направо бясна, очите й щяха да изскочат. — И, предполагам, че сигурно затова сте довел приятеля си. Защото и двамата се интересува те толкова много. Е, нека ви кажа нещо. Поведението ви е дяволски прозрачно и от това ми призлява.

— Какво има? За какво говорите?

— Говоря за вашите претенции, че сте бил близък с Илейн, за да накарате свидетелите да проговорят пред вас.

Глицки беше разтърсен от нейния плам. Той протегна ръка и започна да се оправдава:

— Аз дори нямам свидетели. А и да имах, защо да го правя? Пет пари не давам дали свидетелите ме харесват. Никога няма да срещнеш свидетел, който да те харесва. А и на кого му пука? Говорят, ако можеш да ги накараш да го направят. — Той не го бе осъзнал напълно, но навиците от двайсетгодишната му работа си казваха думата. Все пак беше ченге. Разговорът преминаваше в разпит. — Това, което искам да знам — продължи той, — е защо вие не искате да говорите с мен. Вие бяхте приятелка на Илейн, работехте заедно, може би дори сте си споделяли тайни. И въпреки това не искате да ми помогнете да се уверя кой я е убил. Това ми е чудно.

Трея го предизвика с изражението си, когато заговори в лицето му:

— Не ти вярвам. Не вярвам на нищо, което казваш. Не си се интересувал от нея нито преди, нито сега. — Тя помръдна напред, почти толкова близо, че можеше да го целуне. — Илейн знаеше — дрезгаво прошепна младата жена. — За теб. Не разбираш ли? За баща си, за истинския си баща. А ти никога не я призна, дори не опита.

Устата на Глицки се отвори в опит да се защити. Но нямаше как и не излезе дори и звук.

Трея продължи:

— А тя не се осмеляваше да те приближи. Висок, твърд тежкар, шеф на отдел „Убийства“ с огромна значка, която казва: „Стойте настрана! Всички настрана!“ И се опитваш да кажеш, че те е било грижа? Е, извини ме, но аз бях там, знам колко ти е пукало. Колко много я нарани. Как разби сърцето й.

Глицки беше като вкопан в настилката паметник. Зад тях вратите на катедралата се отвориха и изпълнението на струнния квартет излетя навън. Самотен тромпет изпълняваше траурно соло, разкъсвайки утринния въздух. Глицки най-после успя да се обърне, когато заизлизаха първите опечалени. Лицето му изразяваше фрапираща изненада, а след това усети в краката и гърдите си огромна и едва ли не непоносима тежест. Обърна се назад към Трея Гент, красива, възмутена и справедливо обвиняваща.

Отново отвори уста и отново не излезе никакъв звук. Собственото му сърце сякаш щеше да експлодира. Болка премина през крайниците му и Ейб почувства как пада и се свлича.

Отново усети студа на февруарския ден. Виждаше почти пурпурното небе, някакъв звук, подобен на препускащ вятър и Трея Гент, която по някакъв начин се протяга към него, както той я бе хванал няколко минути по-рано. След това стана тъмно.