Джон Лескроарт
Предварително изслушване (20)

20

Глицки си мислеше, че сигурно обичат да държат леглата в интензивното отделение празни, в случай че приемат някой, който е в критично състояние.

От ден и половина не бе имал сърдечен пристъп, така че от болнична гледна точка беше извън непосредствена опасност, въпреки че според него не бе така. Малко преди пет следобед го преместиха в стая за двама. Той бе споделил мислите си с новия си съквартирант, Рой, възрастен джентълмен, който се съвземаше след пневмония — опитвайки се да не бъде съвсем войнствен, но изразявайки становището, че вероятно малко преждевременно му е било свалено постоянното наблюдение.

Рой сухо се засмя.

— Последния път, когато дойдох в болницата, имах проблем с дробовете — обясни той, като потупа гърдите си — и от тогава непрекъснато съм тук. Но предишния път ме отнесоха от къщи веднага щом набрах 911. Лекарите пристигнаха почти незабавно, ала по времето, когато бях приет в спешното отделение, вече бях мъртъв, разбираш ли?

— Мъртъв ли?

— Да. Така чете ми приложиха електрошок, възстановиха дишането ми и ми дадоха нова кислородна бутилка. Обадих се на брат ми да му съобщя къде съм и когато той пристигна, ми казаха, че мога да си ходя вкъщи. Само си представи! Преди час съм бил мъртъв, а те ме изпращат У дома. Какво ще кажеш?

Всичко това бе съвсем ново за Ейб, но той бе започнал да проумява — явно целият му ден щеше да премине в смайване и неразбиране.

— Предполагам, че става въпрос за икономични грижи.

Рой поклати глава.

— Брат ми не остави нещата така. Вдигна голям скандал и попита дали някой смята за вероятно отново да спра да дишам, след като вече се е случило. Така че ме оставиха за през нощта.

— Само за една нощ?

Свиване на рамене.

— Хей, нали съм прескочил трапа. Никакви силни вълнения, понеже няма смисъл. Кой ще се трогне? Лекарят ми влезе и каза: „Виждаш ли? Можех спокойно да се прибера вкъщи.“

— Много мило от негова страна.

— Неприятен тип — съгласи се Рой. — Вероятно си мисли, че малко чувство за вина никога не е излишно. Може би следващия път, когато ме приемат мъртъв, ще се боря повече да получа легло.

— Наистина ли си бил мъртъв?

— Да, видях го в картона си. Приет в два и деветнайсет. Мъртъв. Харесва ми да казвам на хората, че съм умирал. — Той се усмихна. — Сега съм в период на възкресение, въпреки че ми беше доста неприятно да разбера, че нещата са същите както и преди.

За момент двамата замълчаха, след това Глицки повдигна леглото си и седна изправено.

— Ще имаш ли нещо против да ти задам един въпрос, Рой?

— Давай.

— Видя ли бяла светлина или нещо подобно, докато беше мъртъв?

Съквартирантът му за секунда се замисли.

— Знам, че не бих могъл да отговоря положително. В единия момент набирах 911, а след това бях в спешното отделение с тръба в гърлото си и някой, който натиска гърдите ми. Ами ти?

— Аз не съм умирал. Имах инфаркт — обясни Глицки. — Въпреки това и аз не видях нищо.

— Жена ми умря от инфаркт — каза Рой. — Направиха й всички тестове и останалите неща и й казаха, че не е толкова зле. Беше добре. Трябваше да дойде за още един преглед следващата седмица, но не се налагаше да остане в болницата. Препоръчаха й да спре цигарите и да поотслабне малко, да промени начина си на живот, което нямаше особен шанс да направи, защото почина два часа, след като се прибра вкъщи.

— Много съжалявам.

— Ами. — Рой повдигна рамене. — Изопачени грижи.

 

 

Глицки не бе виждал най-голямото си момче, Айзък, през зимната ваканция. Първата седмица той бе на ски в Мамот с група приятели, след това всички отидоха в Гранд каньон до началото на учебните занятия. Каза на баща си, че ще се опита да се прибере през пролетната ваканция, но всички говореха за някакво пътуване до Чико Стейт, един колеж в северните склонове на Калифорния, който бе добил репутацията на истинска мечта — Лаудърдейл Уест. Голи мацки, силна музика! Танци, забавления и купон до зори! Вандализъм, смях, реки от бира!

Или пък Айзък би могъл да се прибере вкъщи за пролетната мъгла и да гледа телевизия, докато баща му ходи на работа.

Труден избор.

Но сега, без да го е планирал, ето че влизаше в стаята на Ейб. Изглеждаше някак си по-едър, но винаги бе така след по-дълго отсъствие. Главата му беше обръсната — истински шок, — но още от пръв поглед Глицки осъзна, че по този начин изглеждаше по-властен и опасен. В лице приличаше много на майка си, макар и без нейния тен — Айзък бе доста по-тъмен от Ейб и останалите момчета.

Думите се изплъзнаха неволно, както и влагата в очите му:

— О, хубавото ми момче.

Айзък или не чу забележката, или предпочете да не й обърне внимание. Красивото лице бе усмихнато, с някак загрижено и зряло изражение. Малка златна звезда на Давид блестеше на едното му ухо. Черната тениска по тялото му говореше, че доста работи. Ейб буквално се почувства стъписай от впечатлението — но над всичко това премина един порив на нежност и облекчение. Той и Фло бяха отгледали напълно оформена, цивилизована, чудесна личност. Айзък може би не беше завършен продукт, но със сигурност вече не бе и дете.

Момчето се наведе над леглото и задълго постави глава на гърдите му, като нежно го притисна. Ейб постави ръка през раменете му, потупа го няколко пъти и накрая го притисна за миг. Айзък се отдръпна и се вгледа в лицето на баща си.

— Каква е тази глупост? — попита той.

 

 

По времето, когато Харди пристигна с Франи и децата малко след осем, купонът се вихреше с пълна сила. Орел и Айзък седяха на столовете си от двете страни на леглото на Ейб. Рита, домашната помощница и гувернантка на Орел се въртеше около главата на болния, готова във всеки момент да му даде още лед или да допълни чашата му с чай. Нат, Рой и братът на Рой, Фред, водеха свой разговор около формирането на група Непобедими старци за майския крос от Залива до Брейкърс.

Глицки бе седнал почти напълно изправено. Беше махнал от носа си сутрешната пластмасова тръба. На Харди му се струваше, че вече е ставал от леглото. В косата му имаше някакъв блясък, сякаш я бе мил. Всяка следа от сутрешната бледност се бе заличила — нещо повече, той изглеждаше добре, говорейки оживено с момчетата си.

— Доктор Диз — каза Ейб, като ги приветства. След това към Франи: — Госпожо доктор Диз. — Тъй като децата на Ейб бяха възпитавани, че трябва да стават, когато в стаята влиза жена, те се изправиха. Ако Харди не бе разбрал от дългогодишния си опит, че за Глицки е физически невъзможно, той би се заклел, че приятелят му се усмихва. — А това вероятно са малките деца на доктор и госпожа Диз.

— Чичо Ейб! — Винаги импулсивната Ребека изтича до леглото и постави ръцете си около него. — Толкова се притесних.

— Няма за какво да се притесняваш. — Той стисна приветливо ръката й. — Хората непрекъснато получават инфаркти.

Орел се засмя.

— Добре казано, татко. Много успокояващо.

Поглед. Виж това, хлапе.

— Имах предвид, че получават инфаркти и се оправят.

Франи бе застанала зад дъщеря си.

— И са напълно добре, Бек.

— Понякога дори и по-добре от преди — допълни по-големият син от другата страна на леглото.

Харди се възползва от възможността:

— Няма да е чак толкова трудно.

Франи се бе втренчила през леглото на Ейб. Тя постави ръка на лицето си.

— О, Господи! Айзък?

На лицето му заигра усмивка.

— Да, аз съм.

— Не можах да те позная.

Усмивката стана по-широка.

— Мисля, че току-що го направи. — Когато Фло Глицки почина, момчетата на Ейб поживяха около месец у Харди. Айзък и Франи се чувстваха особено близки, дори и когато не се бяха виждали от три-четири години като сега.

— Айзък! — извика Бек, заобикаляйки леглото, за да го прегърне. — Не можех да разбера кой си.

— Аз съм, малка приятелко, добрият стар аз.

— Сякаш… не — каза тя.

— Е, може би малко съм се поошлайфал. — Той я повдигна с една ръка, целуна я по бузата, след това я върна на земята и присви очи към сина на Харди: — Здрасти, Вин.

— Страхотна коса, Айзък. — Винсънт, единайсетгодишен, най-кроткият от семейството, в крайна сметка се намеси.

— Каква коса? — попита Харди. — Той изобщо няма коса. Вин не му обърна внимание.

— Бих ли могъл и аз да си избръсна косата, мамо?

Харди отговори вместо нея:

— Следващия път, когато чичо Ейб се усмихне, Вин.

— Но той сега се усмихва. — Винсънт реши, че е успял.

— Този път не се брои. Всъщност, тази вечер не се брои.

— Баща ти има предвид следващия път някой друг ден.

— Не е честно.

— И защо? — попита Франи.

— Защото чичо Ейб никога не се усмихва.

— Понякога се усмихва — контрира го Харди. — Когато го направи, можеш да си избръснеш косата. Обещавам.

— Наистина ли?

Глицки се присъедини към спора:

— Вин, напомни ми и аз ще положа специални усилия. Харди се обърна към него:

— Трябва да е искрена усмивка. Не от онези тежкарските „само с едно движение ще ти подкося краката“ както правят ченгетата.

— Не можеш да променяш правилата — нацупи се Винсънт. За него нещата бяха сериозни. — Каза усмивка, татко, просто усмивка.

— Понякога се усмихва вкъщи. — Орел беше нещо като герой за децата на Харди. — Бих могъл дати се обадя, Вин.

— Целият този спор е впечатляващ — отбеляза Айзък. Но очевидно и той се забавляваше. — Заминавам за няколко години и равнището на дискурса се развива до тази точка?

— Дискурс? — зачуди се Харди. — Какво е това? От колежа ли е? — Той се обърна към леглото. — Ейб, трябва ни помощта ти.

Но изведнъж Глицки бе загубил целия си интерес към разговора. Той гледаше над рамото на Харди. Беше с обичайното си изражение, с всекидневното си лице. Усмивката бе изчезнала. Нямаше и следа от нея.

— Ейб? — повтори Харди.

Внезапно всички в стаята усетиха нещо, някаква различна вибрация. Главите се обърнаха. Тишината бе всеобхватна.

Точно до вратата Трея Гент бе спряла на място. Тя държеше огромен смесен букет зимни парникови цветя — маргаритки, карамфили, нарциси. Дъщеря й нервно се въртеше отстрани, на около крачка зад нея.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да ви прекъсвам. Просто исках… мислех…

Глицки прочисти гърлото си и напрежението продължи, докато Франи се обърна напълно, усмихна се широко и приветливо и се отправи към влязлата.

— Тези цветя са красиви — каза тя. — Ейб обича цветя. И аз трябваше да донеса няколко.

 

 

Нещата изобщо не приличаха на това, което очакваше Трея. Дори не й бе хрумвало, че той има семейство, приятели, личен живот. След като никога не се бе проявил като баща на Илейн, тя предположи, че просто няма този ген. Докато не се строполи на стълбите вчера сутрин, за нея бе само полицай, но не и човек.

Сега тук беше бащата на Глицки, един възрастен евреин с ярмулка и всичко останало. Две добре изглеждащи възпитани момчета. Онзи ужасен адвокат Харди — защитникът на убиеца на Илейн — от предварителното гледане и неговата красива съпруга и сладки деца.

Още преди да я видят бе чула разговора им затова как единият от тях си е обръснал главата. Очевидна топла връзка между всички. Това бе последното нещо, което бе очаквала. Грубият и безсърдечен лейтенант Глицки. Чичо Ейб?

Хора.

И сега бе сред тях. Представяне на Франи, Дизмъс, Айзък, Нат.

Една испанка, Рита, пое цветята й, възклицавайки около тях. Рейни и Орел се изучаваха един друг, но без да го показват. Бързи погледи.

— Наистина не можем да останем — каза тя. — Просто исках да видя дали си добре. — Почувства, че трябва да продължи. — След вчера, лейтенант.

— Вината не беше ваша — каза той.

Но Трея поклати глава.

— Не мисля, че…

Ейб вдигна длан.

— Моля ви. Спрете. Нали? Вие не сте виновна — повтори той. Обърна се към Франи. — Някой да каже на госпожа Гент, че не тя е причината.

— Да, сър. — Франи се зае със задачата. — Не ти си причината — каза тя на Трея. Погледна я в очите, опитвайки се да я накара да се почувства приета. След това се обърна към болния: — Защо?

— Започвам да си мисля, че това изобщо не се е случило. — Съпругът на Франи също се включи. Нямаше и следа от гнева, който Трея бе видяла в съдебната зала. Той й говореше делово, с шега в тона. — Ейб понякога прави такива неща, за да привлече внимание. Всъщност животът му е тъжен и самотен.

— Всички ние много го съжаляваме — добави Франи. Като малко момче, Винсънт не можа да усети иронията:

— Така ли? Аз не. Аз харесвам чичо Ейб.

— Благодаря ти — каза Глицки.

Майка му го потупа по главата.

— Шегуваме се, Винс. Ние също го харесваме. Всъщност не го съжаляваме.

— Но аз го съжалявам — каза адвокатът с усмивка. Той също рошеше с ръка косата на сина си и му намигна.

Трея забеляза, че никой няма да признае, че тя е изиграла някаква роля в колапса на лейтенанта. Осъзна с изненада, че тези хора са добри, опитваха се да я предпазят, докато го подкрепят.

Глицки й заговори:

— Оценявам идването ви тук, наистина. Но това така или иначе щеше да се случи.

За момент не го повярва.

— Ами — каза тя, — все още съжалявам.

 

 

Планът на Трея — да се извини, да остави цветята и да избяга — се разпадаше пред очите й. Доктор Кемпиън влезе и Франи Харди пое контрола над ситуацията. Тя изпрати Нат, Рита с двамата тийнейджъри и по-малките деца до магазина за подаръци да си купят сладолед. Така че дъщерята на Трея, която вече бе част от тайфата, тръгна надолу и сега трябваше да остане, поне докато момичето се върне.

Когато Кемпиън си тръгна, четиримата останаха струпани около леглото. Трея и Франи седнаха на столовете, а съпругът на Франи и синът на Ейб останаха прави. Сега, без всички хора, които разпръскват енергия, Трея много по-силно се чувстваше като аутсайдер.

Тя седеше и слушаше как всички си говорят за изписването на Глицки, което докторът очакваше около четвъртък, въпреки че останалите го смятаха за прекалено скоро. Но лейтенантът обясняваше, че точно така се процедира в наши дни.

— Освен това — каза той, обръщайки се към Харди, — ако насрочиш изслушването за идната седмица, ще трябва да свърша малко работа.

— Татко, няма да се върнеш пак на работа.

— Ами…

— Дядо каза, че сега си временно отстранен.

Това беше ново за Трея. Какво означаваше, че е временно отстранен? И, ако беше така, откога и защо я бе разпитвал?

Харди се плесна по челото.

— Би трябвало, ако мозъкът ми още не е умрял. Но ние тъкмо говорехме за споразумението.

Глицки се изправи на леглото.

— И какво за споразумението?

— Не се получи — отвърна Харди. — Отиваме на дело.

Белегът върху устните на Ейб побеля. Сега седеше наведен напред, гърбът му не бе облегнат на матрака.

— Защо би направил това?

— Какво имаш предвид под „защо“? — попита Харди.

Франи заговори:

— Не мисля, че сега трябва да обсъждаме този въпрос.

— Тя беше станала на крака и лицето й бе почервеняло. — Поне аз не искам.

Глицки се обърна с лице към нея.

— Всичко е наред, Фран, наистина. Просто малко работа.

— Не е наред. — Промяна в тона на Франи. — И ви познавам и двамата. Не е малко работа. — Тя се обърна към съпруга си. — И може да почака, нали, Дизмъс? Става дума точно за това, което докторът имаше предвид преди пет минути, когато каза да избягва стреса.

— Не. — Глицки се опита да не се впряга, да говори без обичайната си строгост. — Той имаше предвид физически стрес. Да не вдигам тежки предмети, такива работи. Говорим за нещо друго — той посочи Харди, — просто работа. Само няколко минути.

Айзък се намеси:

— Не съм убеден.

Глицки се обърна към сина си:

— Ти не беше тук, Айк. Сега нещата са доста по-леки.

— Татко, дори и пет пъти по-леки да са, пак ще те вкарат в десетте процента на най-високо напрежение.

Трея трябваше да се усмихне на това, но тогава Ейб я погледна.

— Но искам да поговоря с вас за Илейн, въпреки всичко. Може ли?

Тя погледна към Франи сякаш за позволение. Над всички отново се настани мълчание.

— Коя е Илейн? — попита Айзък.

Харди веднага се намеси, прекалено бързо, дори някак извън всеобщия ритъм:

— Илейн Уейджър. Жертвата на случая, за който говорехме.

Но думите му увиснаха във въздуха. Всички, освен Айзък, знаеха и го осъзнаваха. Най-сетне Глицки погледна към сина си.

— И с теб бих искал да поговоря за Илейн.

— И какво за нея? Не я познавам.

— Не, но…

Франи започна:

— Ейб, не зная дали сега е времето за…

Но Глицки вдигна ръка.

— Той трябва да знае. — Отново се обърна към сина си. — Когато бях на твоите години, Айк, излизах с Лорета Уейджър.

— Която стана сенатор. Мама е споменавала за това. Всички го знаехме.

— Да, ами, това, което сигурно не е споменала, е, че нещата бяха доста сериозни. — Той се поколеба, преди да продължи. — И така, накратко казано, преди няколко години разбрах, че тогава тя е забременяла.

— И тогава не си го разбрал? Какво стана?

— Не ми каза. Внезапно ме изостави и се омъжи за Дейн Уейджър.

— Но детето е било твое?

Глицки кимна.

— Илейн. Да.

Айзък прекара ръка по черепа си и огледа останалите в стаята.

— Уоу. — Но Айзък бе интелигентен младеж и в съзнанието му започнаха да се появяват и други асоциации. Трея можеше да види как момчето постепенно ги осмисля. — Имам предвид…

Стъпките и силният смях навън в коридора го спряха. Тогава Ребека връхлетя с луд бяг в стаята, на крачка или две пред брат си.

— Печеля! Печеля!

Трея си помисли, че адвокатът и съпругата му дадоха чудесен пример за нулева толерантност към неподходящото поведение. Стана й приятно, след като вече бе започнала да вярва, че е последният представител на един изчезващ вид. Без никакво колебание и двамата веднага въведоха ред. Нечувано.

— Бек! Хей! Винсънт! Стига!

— Какво правите? Не знаете ли, че хората се опитват да спят?

— Това е болница, разбирате ли? Болни хора.

— Помислете! Използвайте мозъците си! Имайте поне малко уважение, ясно ли е?

По времето когато приключиха и накараха децата да се укротят и да се извинят, Нат, Рита и тийнейджърите се бяха върнали и Франи се бе изправила до леглото и докосваше Глицки по бузата.

— Стига толкова емоции за една вечер. Ще се върнем утре, може би без децата.

— Това ни е Вечерта за срещи — каза Харди. — Определено ще сме без тях.

Трея също се бе изправила. Рейни се върна до нея, постави ръка на рамото й и го стисна. Часовете за посещение не бяха официално приключили, но всички се отправяха към вратата, докато Рита и Нат караха Орел да пожелае лека нощ на баща си.

Въпреки че Айзък не беше напълно готов.

— Кога най-рано мога да дойда утре? — попита той.

— Сутринта може да има проблем — отговори Ейб, имайки предвид ангиограмите и вероятно още няколко изследвания. — Но след това по всяко време. — Той обърна глава. — Госпожо Гент?

— Наричай ме Трея.

— Добре. Тогава Трея. За Илейн. Ако имаш малко време…

Тя кимна.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

При цялата олелия около леглото му, за Глицки бе направо невероятно, че Рой е заспал. Той бе издърпал чаршафа около леглото си и светлината в неговата част на стаята бе изгасена. По-красноречив бе телевизорът, който работеше по цял ден без почивка. Щом бе изключен, Рой спеше.

Изобщо не беше уморен, но загаси светлината в стаята, смъкна леко горната част на леглото си и се настани. Нат му бе донесъл книга на Патрик О’Брайън, наречена Господар и командир. Според баща му, това бе първата от дълга поредица морски истории, които бе сигурен, че Ейб ще хареса. Той бе харесвал Тръбача на младини и Нат смяташе, че тази история е по-хубава, въпреки че Ейб беше скептичен. Какво би могло да е по-хубаво от Тръбача?

Но подаръкът имаше и друго, по-деликатно и изпълнено с надежда съобщение, че Ейб ще намери време да прочете повече книги от поредицата, която излизаше вече почти трийсет години. Това, че Ейб дори не бе чувал за нея, леко го разтревожи, но човек сам си определя приоритетите, а той се бе занимавал със съвсем различни неща. Четенето беше сред първостепенните неща, но повечето му книги бяха или за развитие на ума или за подхранването му с повече фактология и той ги поглъщаше като фъстъците на бюрото си. Няколкото романа, които бе прочел, бяха криминални и, с малки изключения, почти всичките бяха изоставени до средата. Четеше ги само тогава, когато хората на закона в тях имаха малка или почти никаква прилика с познатите му в реалния свят на ченгета и убийци, в който живееше. 268 269

Така че кой би се занимавал с книги за Кралската флота, писани преди два века? Нямаше време за това.

Сега, докато държеше тази нова книга в ръцете си, Ейб се зачуди защо е било така. Затвори очи, за да си спомни. Обичаше истории каквато обещаваше да бъде тази — чисто приключение, доблестни и галантни моряци, солена вода, която пръска по лицето ти, докато куршумите и гюлетата валят по палубата.

— Ако Винсънт беше тук, на господин Харди щеше да се наложи да му позволи да си обръсне главата.

Глицки отново се съвзе, до някаква степен развълнуван както от звука на контраалтовия смях, който придружаваше изненадата му, така и от неочакваната поява на жената, която се смееше.

— Нямах намерение да те стряскам — каза Трея. — Изглеждаше толкова щастлив. — Тя посочи. — Обичам тези книги. Сега ли я започваш?

Той глупаво погледна към книгата в ръката си.

— Не съм прочел и страница. Спомнях си за Тръбача.

— И се усмихваше.

— Предполагам, че съм се усмихвал. Не казвай на Харди.

— Няма. — Тя седна на стола, който сега бе приближен до възглавницата на леглото. Ръката му почиваше на таблата. — Тръбачът също беше страхотен, нали?

— Обзалагам се, че все още е. — Той я погледна въпросително. Защо е тук?

— По време на сладоледеното препускане баща ти е накарал децата да говорят. Дори и тийнейджърите.

— Нат — каза Глицки. — Той е истинско чудо.

— Очевидно. Оказало се, че дъщеря ми и твоят син играят баскетбол за Уошинггън. Ние, ти и аз, живеем през няколко преки. Така че защо да се опитвам да се справя с Рейни, щом мога да се върна и да поговорим за Илейн. Баща ти чул и ме попита защо да не поостана сега. Той ще заведе Рейни вкъщи и ще се увери, че се е заключила. — Трея извинително сви рамене. — Звучеше добре. Надявам се да нямаш нищо против. Или се канеше да спиш? Бих могла да дойда и друг път, ако си изморен.

— Не съм.

— Добре — каза тя. Гледаше надолу. — Освен това, наистина не бих искала да си тръгна, преди да ти кажа, че съжалявам. Имам предвид за вчера. И за преди. Мисля, че бях несправедлива към теб.

— Няма значение.

— Не, не е така. — Младата жена пое дъх. — Седях будна цяла нощ и се притеснявах за всичко случило се, без да мога да заспя. Споменах малка част на дъщеря си, защо съм ти прехвърлила всичко и тя ми каза, че сигурно си се чувствал по същия начин като Илейн. Че тя е чувствала, че не може да дойде при теб.

— Чувствала е, че не й е при мен мястото. Бях прекалено зает със собствения си живот, Нямах нужда от нейната намеса. Ако е било достатъчно важно, аз бих могъл да отида.

— Така е.

— Генетика.

Лицето й се смекчи.

— Може би.

— Забавно е колко лесно успявам да измисля всякакви извинения.

— Сякаш си ги репетирал.

— Освен това, винаги има утре. Винаги можех да реша, че е дошъл моментът. Може би ако знаех, че тя знае… — Той поклати глава със съжаление. — Колко глупави сме били.

Тя остави моментът да отмине.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Не. — От реакцията й — присвиване на веждите — той осъзна, че по някакъв начин я е наранил. Протегна ръка и докосна нейната върху таблата на леглото, след това бързо я отдръпна. — Шегувам се. Всъщност съм страхотен шегаджия и съм популярен с това. — Срещна погледа й. — Можеш да ме попиташ за всичко, което поискаш.

— Синът ти спомена, че си временно отстранен, но когато дойде да ме разпитваш…

— Това беше преди. — Разказа й достатъчна част от историята, за да й обясни.

— Нали няма да те уволнят?

— Вероятно. Може би ще ме понижат, което няма да е най-ужасното нещо на света. Отново ще разследвам дела. Или ще ме махнат от отдел „Убийства“, което ще е по-лошият вариант.

— Защото си разследвал Илейн?

— Защото става дума за Илейн. Обикновено не се меся в разследвания. — Горчиво цъкване с език. — Което е за добро, като се има предвид кашата, която забърках. Вероятно всички са прави. Просто хлапакът е направил лошо самопризнание, но няма съмнение. Бил е той.

— Но не си сигурен.

Очите й отново го изследваха.

— Не, не съвсем. — След това. — Не. Не толкова сигурен, колкото бих искал да бъда. Поради много причини просто… не мога да го приема. — Ейб поклати глава, спря.

— Какво? — Очите й го молеха. — Какво?

Той се предаде:

— Може да ти прозвучи странно, дори долно, но сякаш тя най-после ми говори и ми казва, че трябва да има по-добра причина, отколкото случайна среща с някакъв скитник. И след цялото отрицание, което съм имал по отношение на нея досега, просто не мога да не й обърна внимание. — Пауза. — Глупаво е, знам.

Трея помълча за момент.

— Защо дойде първо при мен?

Свиване на рамене.

— А при кого трябваше да отида?

— Не зная. Може би при Джонас? Нейният годеник?

— Може би. Но ти беше по-близо. Говорих с Кларънс Джекмън и той ми каза, че ако Илейн е била въвлечена в нещо, свързано с работата или проектите й, ти вероятно ще знаеш.

Мрачно изражение.

— Вероятно.

— Но ти каза, че няма нищо.

Трея поклати глава.

— Това беше първият ден. Бях толкова ядосана на теб, на човека, който си, че не исках дати помагам. Точка. Без значение какво ме питаш. Не вярвах, че работиш в интерес на Илейн.

— Работех. И продължавам.

— Сега го разбирам.

— Е? Тя работеше ли върху нещо?

— Честно казано, не зная. Нищо не ми хрумна. — Младата жена го погледна с усмивка, изпълнена с надежда. — Но поне сега съм склонна да погледна.

— Това е напредък — отбеляза Глицки. — Но преди изобщо да започнеш, искам да знам защо спомена годеника й? Те имаха ли проблеми?

Трея направи гримаса, колебаейки се.

— Може би трябва да поговориш с него.

— Възнамерявам, но сега ти си тук. — Той зачака.

Най-сетне тя взе решение.

— Е, има две неща. — Разказа му за спора в конферентната зала на „Ренд и Джекмън“ в деня на предварителното разглеждане и как Джонас яростно се противопоставил на всякаква дискусия за валидността на признанието на Коул. — Той изобщо не искаше да говори на тази тема.

— И това какво означава?

Тя сви рамене.

— Не зная. Мислех, че е доста разбираемо. Но другите хора го сметнаха за странно. Казаха, че ако Коул не го е направил, не би ли искал Джонас да намери убиеца на Илейн? Кой би могъл да бъде? Разбира се, това бе стая пълна с юристи и студенти по право, така че не говорим за типични представители на човечеството.

— Или изобщо за човечеството.

— Ами… — Но Трея с кимване се съгласи с идеята му. — Въпреки това всички сметнаха, че по някакъв начин годеникът й би трябвало да е по-загрижен.

Глицки за момент размисли върху думите й, после попита:

— Какво е второто нещо?

— Ами то е повече… — Тя се поколеба. — Каза ми, че Илейн мислела да го напуска.

— Ти знаеше ли го?

— Не.

Въпросителен поглед.

— Не е ли странно, че не си знаела? Че не ти е казала?

— Помислих си го. Може би не е била напълно решена. Може би се е притеснявала да ми го признае.

— И защо?

— Вероятно понеже когато първоначално започна да излиза с Джонас, бяхме нещо като конспиратори — Илейн и аз, — за да го опазим в тайна. После, когато връзката им стана явна, Джонас малко се промени.

— Как се промени?

Свиване на рамене. Не искаше да мисли за това, но изглеждаше важно.

— Стана малко по-нетърпелив. — После добави: — Сякаш вече бях само помощница, а не приятел. — Още една кратка пауза. — Ако някога съм била. Илейн забеляза, че той наранява чувствата ми и се опита да позаглади нещата няколко пъти, да го извини. Така че, ако е мислела за раздяла след всичко това… Бих могла да разбере защо е изпитвала притеснения.

— Но Джонас ти е казал? — попита тревожно Глицки.

— Да. Защо това те притеснява?

Тръсване на глава.

— Защото, ако е било мотив за убийство…

— Мотив за убийство ли? Имаш предвид Джонас? — Трея поклати глава с изненада или недоверие.

— Говорим за него, нали? За годеника й.

— Знам, но никога не съм мислила, че я е убил.

— Може да си права — каза лейтенантът. — Най-малкото, ако го е напускала и това е било мотив да я убие, не би казал на никого.

Тя се наведе напред на стола си.

— Освен ако не е мислел, че вече го зная. В такъв случай би било подозрително да неми го спомене, нали? Така че е трябвало да каже нещо, за да се презастрахова.

Ейб си позволи да се усмихне.

— Не е лошо като идея.

Внезапно очите й се разшириха от изненада.

— Да не би да носиш контактни лещи?

— Не.

Тя го гледаше втренчено.

— Имаш сини очи.

— Наистина ли? Шегуваш се.

— Не. Не се среща често негър със сини очи.

— Не е толкова необичайно, когато бащата на този негър ги има. Всъщност, мисля за цвета им като за студена синя стомана. Това е добър цвят за очи на ченге, не мислиш ли? Лед във вените, стоманени, сини очи… — Глицки присви очи и й отправи един от твърдите си погледи. — Как може точно сега да се усмихваш? — попита той. — Този поглед вдъхва ужас дори в сърцата на закоравели престъпници.

— Плашещ е — съгласи се Трея. — Доста е добър. Ако не знаех, че го правиш само заради шоуто, точно сега щях да съм доста изплашена, лейтенант.

Той се отпусна.

— Между другото, можеш да ме наричаш Ейб.

— Ал. Песента е „Можеш да ме наричаш Ал“, а не Ейб.

— Ченгето е Ейб, а не Ал.

Вътрешната уредба оповести края на часовете за посещение. Трея погледна часовника си и се намръщи.

— Нали каза, че излизаш в четвъртък? Дотогава ще мога добре да прегледам папките на Илейн, още повече че сега зная какво търся.

— Планирано е за четвъртък. Ако утре всичко мине добре.

— Какво ще има утре?

Той сви рамене.

— Просто няколко изследвания, да се уверят, че артериите ми работят. Така че можем да си направим уговорка, да кажем, в четвъртък, твоята обедна почивка в твоя офис?

Младата жена се изправи.

— Звучи добре. Ще бъда готова.

— Ако по някаква причина ме задържат тук, ще се обадя и ще оставя съобщение.

Трея тъкмо се сбогуваше, когато една мисъл я спря. Тя извади портфейла си и химикалка от чантата си. Изтегли една визитка, написа нещо на нея и му я подаде.

— Да ти спестя търсенето. А това е домашният ми телефон, в случай че ти потрябва още нещо.

Той използва визитката за отбелязване на страницата.

— Благодаря ти. И докато не си прибрала химикалката… — Той й продиктува и своя номер и тя го записала друга визитка.

— Добре, тогава… — Смело сви рамене и леко повдигна ръка. Ейб направи същото и тя се обърна да си тръгне. Когато стигна до вратата, Глицки я повика:

— Трея. — Младата жена спря и се обърна. — Благодаря ти, че дойде. И за цветята.

— Няма защо. — Тя посочи към нощното му шкафче. — Приятно четене. Лека нощ, Ейб.