Джон Лескроарт
Предварително изслушване (13)

13

Кларънс Джекмън се бе настанил зад гладката махагонова маса, която запълваше центъра на залата за конференции в офиса на фирмата. След като правилно бе предположил, че делото срещу Коул Бърджис ще привлече доста приятели и колеги на Илейн, Джекмън бе уредил скромен обяд и бе разпространил в съда, че тези, чиито сърца са на правилното място, са добре дошли.

Това се оказа доста внушителна група, близо две дузини, въпреки че сега — някъде към един и трийсет следобед — повечето от тях се бяха върнали към работата или лекциите си. Първоначалната шумотевица се бе разсеяла и по-голямата част от храната бе изядена. Джекмън се здрависа за довиждане с един млад юрист специализант, който искаше да им изпрати автобиографията си, след това извади бутилка вода от барчето и придърпа един стол близо до голямата група. Джекмън бе избрал повечето от тях от юридическите училища и сега те се бяха събрали в далечния край на стаята, задълбочени в разговор, който постепенно се разгорещяваше.

— Тук няма никаква логика, там е цялата работа! Ако приемеш причините, даваш на Харди оръжие, за да измъкне този скапаняк. — Избликът беше на годеника на Илейн Уейджър, Джонас Уолш. Малко над трийсет години, с буйна коса, изключително красиво лице и скъпи дрехи, Уолш беше хирург, който изглеждаше като човек, който не е спал цяла седмица и вероятно наистина не беше. Явно не бе свикнал да поставят под въпрос мнението му и кошмарът, в който бе попаднал след смъртта на Илейн, вероятно го бе изнервил повече, отколкото бе предполагал.

Настоящият обект на гнева му бе Питър Незбит, помощник-декан на юридическия колеж „Хейстингс“. Той бе логик с писклив глас, папийонка и кадифено спортно сако.

— Това, което твърдя — настоя Незбит, — е, че ако Бърджис наистина не е признал доброволно…

— Но той го е направил, за Бога! — Уолш се обърна за подкрепа към събраните наоколо. — Греша ли? Наистина ли е под въпрос?

— Не наистина, Джонас. — Трея Гент седеше до него. За Джекмън беше очевидно, че двамата се познават, вероятно доста добре. Трея не се усмихваше, но докато се опитваше да налива масло в огъня, в поведението и езика на тялото й имаше нещо като закачка. Тя успокоително потупа ръката на Уолш. — Те просто говорят за адвокатската стратегия.

— Най-ужасното нещо… — За голямо учудване, това бе една от студентките.

Джекмън отново отбеляза усещането за тиха сила, което излъчваше Гент. Както винаги и днес тя бе облечена възможно най-просто — черен спортен панталон, моден торбест сив пуловер, тънка златна верижка, лек или никакъв грим. Старшият съдружник не намери сила в себе си да отдръпне поглед от нея.

Дали ще има пълни часове или не, реши той, ще трябва сериозно да помисли, преди да я остави да си тръгне.

— И какво казваш, Джонас? — попита Джекмън, нетърпелив да се включи в разговора. — Какъв е спорът?

— Казвам, че този разговор за някой, който вероятно е имал причини да убие Илейн, дава козове в ръцете на Харди. Дявол го взел, вие сте адвокат. Не смятате ли, че съм прав?

Джекмън сякаш се замисли и погледна към Питър Незбит.

— Предполагам. Но това, което чух от Питър, е, че не трябва да оставяте гнева си от случая да ви заслепява за фактите. Ако този мъж, Бърджис, не го е направил, бихте искали да знаете кой е бил истинският извършител, нали?

— Разбира се. Но е той.

Незбит отново заговори, свивайки рамене:

— Аз твърдя, че онова приятелче Харди просто си върши работата, като се опитва да породи съмнение относно станалото. Това е добра техника.

— Е, нека всички ме извинят, но не мога да го приема. Знам само, че Илейн я няма. И нямам настроение за подобни хипотетични глупости.

Трея отново докосна ръката му.

— Джонас. Те нямат намерение…

Той наведе глава.

— Добре. Знам, знам. — Лекарят внезапно се изправи и покри с ръка долната част на лицето си. — Съжалявам — промърмори той. — Това вероятно не е някаква лоша шега на паметта ми. — Уолш огледа присъстващите. — Долу в съдебната зала всички вие изглеждахте толкова недоволни, колкото и аз. А сега тук…

— Само твърдим, че са се проявили някои интересни гледни точки — отвърна Незбит.

— Те не ме интересуват. Струва ми се, че след като са хванали момчето, сега се чудят как да го пуснат.

— Е — намеси се жената, която по-рано бе направила коментар, — ако тя е имала врагове, а всички знаем, че е така…

Уолш отново не го приемаше:

— Ако е така, не е бил един от тях. Било е това хлапе.

Джекмън усети, че трябва да се намеси. Младият лекар беше в хватката на емоциите си. Не бе свикнал на безкрайни спорове, които бяха крайъгълен камък на всяко събиране на млади студенти по право и които всъщност можеха — Джекмън бе напълно съгласен с това — да станат доста изнервящи.

— Всички сме съгласни с теб, Джонас.

— Това е абсурдно. Не звучеше така.

— Всички бяхме възмутени от днешните събития в съда. Мисля, че си го чул по време на делото. Всички отидохме там, след като бяхме чули за признанието, искахме кръв, вярвахме, че господин Бърджис е виновен. Мисля, че все още го вярваме.

Кимвания от всички около масата.

Уолш остана прав, но сега одобрително кимаше. Внезапно сякаш някаква сянка премина през лицето му. Той прехапа долната си устна и скри лицето си с ръка.

— Съжалявам — промълви дрезгаво той. — Не мога… — Отново тръсна глава, малко се посъвзе и успя да проговори: — Извинете ме. — След това излезе.

Трея Гент също се извини, избута назад стола си, изправи се и го последва.

Когато стъпките й заглъхнаха в коридора, стаята се смълча. Някои от студентите си размениха погледи — беше напрегнат момент. Но жената отново се обади:

— Печалният мъж и неговата утешителка. — Само че този път от групата не се чуха одобрителни гласове.

— Ако ставаше въпрос за мен… — започна Незбит. Гласът му изразяваше всичко. Той бе в настроение за спорове. Обърна се към седналите студенти: — Бих искал да продължа коментара на господин Джекмън. Важно е да подковем случая срещу всяко възможно съмнение. Да отхвърлим всеки друг вероятен заподозрян. Да оборим всяка алтернатива. Имали някой сред вас, който да не чувства нещата по този начин?

Никой не пое инициативата.

Пискливият глас на Незбит продължи да развива тезата:

— Въпреки това, явно доктор Уолш няма интерес в това разследване. Което би могло да означава… какво?

Джекмън не бе настроен да слуша теоретизиране. Хипотетичната гледна точка на Незбит беше безкръвната логика на учен. Емоциите на Уолш бяха много по-истински — той бе прекалено притеснен, за да разглежда рационално случая. Във всеки случай, масата скоро щеше да бъде разчистена и последните гости щяха да си тръгнат.

Времето беше пари. Той трябваше да се върне към работата си.

 

 

Трея го видя да завива към стария офис на Илейн, диагонално на нейната кутийка. Уолш затвори вратата и тя почука, почака, отново почука. Нямаше никакъв отговор, затова натисна бравата.

— Джонас? — прошепна тя.

Щорите бяха пуснати и стаята беше мрачна, но на нея не й бе трудно да го види, свит в стола на Илейн, с крака, вдигнати на бюрото и ръце върху очите. Трея бързо огледа коридора в двете посоки, не видя никого и се вмъкна вътре. Отново затвори вратата зад себе си.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Страхотно. — Той дълбоко и съвсем осезаемо си пое въздух. — Не искам да слушам за враговете й.

— Знам.

Тя почака, застанала до вратата. Когато очите й привикнаха с мрака, прекоси малката стая, махна една от папките на Илейн, които както обикновено бяха на един стол наблизо, и я пъхна в кантонерката до бюрото. Седна и изчака още малко.

Уолш едва-едва вдигна глава.

— Проявата е съвсем подходяща за зрял човек, а?

— Би могло да бъде и по-зле. Не бих прекарала безсънни нощи, за да го обмислям.

— А аз бих.

— Тогава го направи.

Тя познаваше Джонас от малко повече от три години, откакто бе започнал да излиза с Илейн. Въпреки че младият лекар от време на време не бе сред любимците й, те отрано бяха станали съзаклятници. Причината беше, че през първите месеци на връзката между нейната черна шефка и активистка и белия й приятел лекар, отношенията им бяха изключително нелегални. Те тайно се срещаха в хотелски стаи, понякога се скриваха денем, когато Трея можеше да им отстъпи апартамента си, обядваха в тази стая във фирмата. Така бе, докато Илейн реши да се обвърже, и Трея не можеше да я вини, макар че първоначално, преди да обърне внимание на неговото его, внезапните му избухвания и самовлюбеността му, тя усещаше напрежението, което създаваше това у Джонас.

Като дъщеря на известна афроамериканска сенаторка, Илейн бе неформално издигната от негърската общност на Сан Франциско като един от новото поколение лидери. Нейната политическа природа — все пак, във вените й течеше кръвта на майка й — харесваше това. През първите две години, след като напусна областната прокуратура, на много кампании за увеличаване на даренията и на благотворителни вечери тя бе придружавана от изтъкнати черни мъже. С течение на годините клюкарската рубрика на „Кроникъл“ я бе свързвала романтично с не един от клиентите й, с общински настоятел, с един от съорганизаторите на нощна новинарска програма.

Илейн бе харесвала всеки от тях по различни причини, въпреки че нито една от тези и няколко други връзки не бе продължила повече от два месеца. Това не бе нещо, за което тя особено се замисляше — веднъж се бе влюбвала като млада и знаеше какво е усещането. Приемаше, че е само въпрос на време да срещне отново подходящия човек и след това ще се омъжи и ще се установи.

Работейки за „Ренд и Джекмън“, говорейки със сходни организации, по негърски бизнес семинари, в градски проекти за развитие, тя водеше напрегнат и пълноценен живот, който рядко имаше пресечна точка с бялата общност.

Трея знаеше, че Илейн не мисли много за това разделение. Тези неща просто бяха част от живота й. Тя нямаше сериозни предразсъдъци по отношение на белите, тъй като мъжът, който я бе отгледал, Дейн Уейджър, беше бял. Все пак, освен на формални събирания, имаше съвсем малко възможности, обществени или пък други, да срещне някой, който не е черен.

Тогава се появи онази локализирана вдясно болка в корема, която се изостряше и задълбочаваше в продължение на два дни. На третата сутрин Илейн бе на бюрото си и се опитваше да работи, когато Трея влезе с някакви книжа и леко я докосна. Шефката й изпищя и едва не припадна от болка, когато апендиксът й се спука. Температурата й рязко скочи.

Джонас беше хирург в спешна помощ и й спаси живота.

Но през първите месеци Илейн не се довери на чувствата си. Това не бе като по-ранната, насочвана от звездите любов, която бе изпитала към Крис Лок, възрастния женен областен прокурор. Не, Джонас беше млад, брилянтен, сексапилен. И чувството, както сподели с Трея, не приличаше на нищо друго — бе много по-хубаво. Всъщност, мислеше си тя, бе прекалено хубаво, за да е трайно.

И тъй като трябваше да приключи, Илейн се боеше да не заплаши положението си в общността заради няколко мига на страст. Притеснена да не загуби клиентите си, влиянието и доверието, тя искаше да запази авантюрата си в тайна, докато всичко свърши, както със сигурност щеше да стане.

Но не стана.

Те излязоха на обществено място и, въпреки страховете на Илейн, цялата расова история се оказа несъществена. Май единственият провал се оказа загубата на настроените за джихад студенти мюсюлмани, които наставляваше, и Илейн започна да разглежда това като благословия. В крайна сметка, преди година, тя и Джонас официално обявиха връзката си.

От своя страна, Трея със сигурност разбираше първоначалното привличане. Джонас изглеждаше като филмова звезда и излъчваше осезаема и заслужаваща доверие мъжественост. На някакво равнище тя самата не бе напълно имунизирана срещу въздействието й. Но след като го бе опознала, беше изключително обезпокоена, че този мъж е избраникът на Илейн.

Трея откри, че неговият свят се върти единствено около самия него и работата му. По време на ухажването той отделяше време за Илейн всеки път, когато можеше. Щом това приключи — след като веднъж бе спечелил любовта й и се бяха сгодили, — Джонас се върна към предишния си начин на живот и към основната си страст, която, по мнение на Трея, бе самият той.

Каза си, че вероятно е била несправедлива. И, за да бъде честна, Илейн сякаш нямаше нищо против. Те и двамата с часове работеха под невероятно напрежение. Очевидно бяха постигнали известно съгласие, че откраднатите часове късно през нощта или редките уикенди, в които Джонас можеше да се откъсне от работата си, им бяха напълно достатъчни. По свой собствен начин всеки от двамата бе трофей, улов — Трея разбираше, че този аспект на връзката им бе важен и за двамата. Вероятно такова бе истинското сходство — двама нарциси, впримчени във вихрен танц около образа, на който всеки от тях се възхищаваше. Но това наистина не бе онази Илейн, която Трея познаваше.

Трея не можеше да си представи, че тя самата би понесла това. Когато Джонас пропуснеше вечеря, или кино, или представление, понеже е бил в хирургията, когато дори не се прибираше, понеже имаше някаква спешна работа в болницата, Илейн сякаш го приемаше. Но ако бе тя, ако бе замръкнала над работата си и трябваше да отложи някоя от срещите им… Трея си спомни първия път, когато бе станала свидетел на това. Бе оставила на Джонас съобщение, че Илейн присъства на даване на показания под клетва, което вероятно ще продължи до късно. Тя и Джонас трябваше да отидат до Ел Ей на някаква медицинска конференция и Илейн смяташе да хване по-късен полет. Щеше да пропусне въведенията и коктейла. Щеше да се опита да пристигне най-късно на следващата сутрин. Джонас се появи пред бюрото на Трея, побеснял от ярост. Държеше се така, сякаш за първи път се виждаха и сякаш заедно не бяха измисляли тихи места, на които той и Илейн да могат да се срещнат. Трея се бе обадила и бе оставила съобщение на Джонас. Ако снемането на показания бе в един от офисите на „Ренд и Джекмън“, тя не се съмняваше, че младият лекар би нахлул в стаята и би прекъснал процедурата. Но Трея рязко му каза, че наистина не знае къде се намира Илейн.

— Е, намери я — сопна й се той.

След този случай младата жена никога не усети предишното към Джонас Уолш. По-късно, разбира се, той се извини, каза на Трея, че е бил под силен стрес, дрън-дрън. Но тя го видя от самия него, чу за това от Илейн още много пъти. Дори днес, на обеда, който току-що бяха напуснали — Джонас не искаше дори да чуе. Той знаеше истината. Това бе очевидно. Всеки трябваше просто да спре да му губи времето.

Но по някаква причина Илейн го бе приела, дори се извиняваше заради него: „Той всекидневно е под огромно напрежение, Трея. Въпрос на живот и смърт. Ще видиш, че като станем семейство, Джонас ще промени приоритетите си. Има добро сърце“.

Сега Трея погледна към свитата фигура и, въпреки различията помежду им, й дожаля за него така, както й бе жал за самата нея. Светът, който и двамата бяха познавали, бе приключил и никой от тях не се чувстваше готов да продължи. Порив на вятъра блъсна прозореца и те чуха започването на дъжда.

Ръцете му все още бяха върху очите, закривайки част от лицето. Гласът му излезе от гърлото, достатъчно нисък, за да бъде далечен гръм.

— Говореше, че иска да ме напусне.

Въпреки че го бе чула ясно, Трея сякаш не осъзна веднага истината. Не бе мислила, че е възможно Илейн да стигне толкова близо до вземането на подобно решение и да го скрие от нея.

— Извинявай, какво каза?

— Не знаеше ли? — Сега той погледна към нея. — Наистина ли не ти е казала?

— Шегуваш ли се?

— Дали се шегувам? — Уолш поклати глава. — Каза ми, че все още не го е споделила с никого. Не й повярвах.

Трея седна, изненадана от новината.

— Не ми е казала — просто изрече тя. След това добави: — Дори не е споменавала, че не е щастлива.

Още един половинчат пристъп на смях.

— Е, стигнахме и до това. — Той свали краката си от бюрото и се завъртя на стола, за да се обърне с лице към нея. — Нямах намерение да я оставя да си тръгне. Обещах й, че ще се променя.

— Как? — Но, разбира се, тя знаеше.

Той направи гримаса.

— За всички часове. По дяволите, не беше като да не работи и тя до късно. Въпреки това й казах, че ще се опитам да поемам по-малко работа. Че ще го направя.

— Само за часовете ли ставаше дума?

— Това казваше тя — ако изобщо няма да се виждаме, какъв е смисълът да… — остави изречението недовършено.

— Но?

Още едно явно потреперване. Той започна да казва нещо, след това спря и издиша. След минута отново вдигна поглед и срещна очите на Трея.

— Дявол го взел, ти ме познаваш, Трей. Не съм най-добрият човек на света. Знам, че съм бил груб с теб и нямам извинение за това. Предполагам, че Илейн също го е приемала като даденост. Но работата ми… — Той млъкна, като разбра, че това няма да мине. — Не, не беше работата ми. Ставаше въпрос за мен. Знам, че бе заради мен самия. — Очите му я молеха да му повярва.

— И какво стана?

— Всъщност нищо. Не било нищо от случилото се. Така каза тя. Но мисля, че имаше нещо. — Дъждът внезапно се усили и силно забарабани по прозореца. И двамата се обърнаха, след това Уолш отново съсредоточи вниманието си върху нея и продължи: — Преди две седмици, ако си спомняш, бяхме планирали през уикенда да отидем до Мендосино, да оставим пейджърите вкъщи…

— Но ти имаше някакви проблеми и не се получи. — Трея се насили да се усмихне. — Тя спомена нещо за това.

— Обзалагам се, че е така.

— Е, добре, Джонас, тя не беше щастлива, но не ми е споменавала за раздяла. — Трея направи пауза. — Просто каза, че двамата имате нужда от малко време, за да поговорите, да оправите нещата.

— Така ли каза? — Проява на сериозно облекчение. Той се наведе напред и се протегна. С двете си хирургически ръце приглади вълнистата черна коса назад от челото си. — Това помага.

Думите — самопогълнатостта, която показваха — стреснаха Трея като гръм.

— Как ти помага това, Джонас? Какво би могло да промени сега?

— Не. Нямам предвид… — С извинителен жест, той отново заговори: — Разбира се, че не помага. Имам предвид… помислих, че си е променила решението… че ти го е казала. Може да се е вслушала. — Очите му отново я умоляваха да му повярва. — Щях да се променя. Щях да я убедя да остане, не мислиш ли?

Трея тъжно поклати глава.

— Не зная, Джонас. Наистина не зная.

— Нямаше да я оставя да си тръгне — почти на себе си повтори той. — Всичко щях да направя заради нея.

Трея бе почти сигурна, че знаеше какво се опитва да каже Джонас Уолш. Но от това, което чу, я полазиха тръпки.

 

 

На бюрото й имаше съобщение от Джекмън, още едно повикване в офиса му.

Този път секретарката му прояви някакво отношение. Беше достатъчно недоловимо, за да го отрече, ако някога се наложи, но Трея ясно прочете посланието — самомнителното момиче не си създаваше никакви приятели, като оставяше действията на другия партньор. Същите, които бе имала с Илейн. Прекалено добра, за да работи с нас. И възприета направо сред нас, също. Разбира се, господин Джекмън. Никакво изчакване за помощник-юристите и не е ли чудесно, когато господин Джекмън бе известен като човек, който кара старши-адвокатите да чакат? Момиченцето може да си помисли, че е нещо.

Но Трея не можеше да направи нищо срещу ревността. Все пак, това беше офис, изпълнен преди всичко с жени, работещи за властни мъже. Ноктите бяха извадени и през цялото време защитаваха територията. Така че Трея навлезе в светилището и Джекмън й каза да седне на стола пред бюрото. Тя се настани, след това му благодари за обяда.

— Беше чудесна идея. Мисля, че хората наистина оцениха възможността да поговорят.

Старшият партньор сви рамене.

— Боя се, че това може и да е притеснило доктор Уолш, а не такова бе намерението ми.

— Не. — Трея направи пауза, чудейки се какво повече може да каже. — Той беше притеснен от самото начало, сър. Той и Илейн… — Този път млъкна. Той и Илейн какво?

— Разбира се, разбира се. Естествено. — Джекмън не отиде да седне зад бюрото си. Вместо това премести кошчето от ъгъл а пред себе си и протегна крака, отпуснат в свободна поза. — Кога трябваше да бъде сватбата?

— През юни. — Тя прочисти гърлото си. — През юни.

Той тъжно кимна.

— Ужасно е… Просто ужасно.

— Да, сър.

Джекмън отново кимна, изправи се, измина няколко крачки до прозореца и се загледа в дъжда. На нея й изглеждаше, че се опитва да стане по-твърд. За да я уволни по-рано? Тя спря дъха си.

— Е, Трея — започна той, но се улови. — Имаш ли нещо против да те наричам Трея? Между другото, що за име е това?

През нея премина усещане на облекчение. Почувства се така, сякаш за първи път през тази седмица се усмихва.

— Трея е чудесно и не зная що за име е това. Мисля, че баща ми е бил кръстникът. Харесваше звученето му. Имах по-голям брат, наречен Сиксто, ако това ще ви помогне да го разберете, а той беше първото дете.

— Сиксто ли?

— Наричахме го Сикс^[1].

— И кой не би? — Усмихнат, Джекмън измина обратно няколкото крачки от прозореца, приседна върху бюрото и спря погледа си на нея. Изражението му стана сериозно. — И как вървят нещата на трудовия фронт?

Тя бързо си пое дъх и си сложи маска на смело момиче.

— Не съвсем зле, сър, въпреки че минаха едва няколко дни. Все още трябва да поработя няколко седмици върху папките на Илейн.

— Но ти предстои и друга работа?

— Все още не. Но вече споменах за това. Сигурна съм, че не след дълго ще се случи. Тези неща не стават за една нощ.

— Да, знам. — Ала Джекмън лесно четеше между редовете. На фирмения хоризонт не се очертаваше много работа за нея, а вероятно и никаква.

— Първият ми избор е да остана тук. — Изражението й показваше, че не е премисляла забележката и по някакъв начин е притеснена от това.

— Е, тези новини са добри. В наши дни е много приятно да откриеш лоялност у хората си. — Той хвърли бърз поглед зад рамото й, но не гледаше към нищо определено. Умът му работеше. — Не искам да настъпвам никой от колегите си, ако вече са заявили желанието си да работят с теб, но след като очевидно не е така, бих могъл да ти представя един малък собствен проект, ако можеш да му отделиш време. Боя се, че е доста неблагодарна работа, едно старо гражданско дело, което се влачи от четири години и сега внезапно съдията Бранард реши, че е време да преразгледа фактите и кои от тях трябва да бъдат обновени. Това ще рече вероятно петстотин ужасно скучни часа, но ще ти даде малка отсрочка, докато успееш да запълниш времето си.

Петстотин часа! Той й даваше петстотин часа работа.

Дванайсет седмици заетост! Тя се постара лицето й да изглежда спокойно, но не постигна кой знае какъв успех.

— Ще бъда особено заинтересована от това, сър. Бих могла да започна…

Той елегантно кимна и я прекъсна.

— Идният понеделник ще е чудесно. Папките все още са в хранилището и ще трябва да поръчам да ги качат тук горе. И не бих искал да му отделяш цялото си време — да кажем дванайсет часа на седмица, — знам, че трябва да довършиш работата на Илейн. Но трябва отново да те предупредя, че това е скучна работа. Може би е най-добре първо да прегледаш папките, преди да поемеш ангажимента.

Тя се чу да казва, че идеята е добра, макар да знаеше, че би танцувала боса по живи въглени, ако това означаваше да запази заплатата си и осигуровките.

— Тогава нека се уговорим за девет часа в понеделник сутрин.

— Да, сър. И ви благодаря.

Той й се усмихна.

— Може и да не ми благодариш, когато видиш за какво става дума. — Обърна се, за да погледне дъжда, който чукаше по прозореца. Каза й, че ще е добре да погледне дъжда. Имали нужда от дъжд.

Тя не се изправи.

Вероятно би изпила едно кафе. Той винаги пиел по чашка в средата на следобеда — бил склонен към особена ленивост след обяда. Имал собствена машина за еспресо. Можела да си таксува този половин час като административна работа.

Когато направи и наля кафето, той постави чашките на масичката и й направи жест да се премести на дивана. Седнаха в двата края, на повече от метър един от ДРУГ.

Кафето бе чудесно.

Джекмън отпи, кимна със задоволство и върна чашката върху чинийката. Хвърли й поглед и изчака, докато тя опита своето и също постави чашката си на масата. Очевидно стигайки до някакво решение — той леко се обърна към нея.

— Ако нямаш нищо против, бихте помолил за мнението ти за нещо. — Той изчака още малко, като подбираше внимателно думите си. — За Илейн.

Трея се премести напред на дивана — постави лакти върху коленете си и го погледна в очите.

— Имате някакви съмнения относно делото.

— Не зная дали бих могъл да стигна толкова далече, че да ги нарека съмнения. Ако не беше политически натовареното искане за смъртно наказание не знам дали бих се замислил за това. Но тъй като е… — Свиване на рамене. — Не зная. Запитах се какво ли бих си помислил, ако полицията не бе открила Коул Бърджис толкова убедително наведен над тялото ако областната прокурорка не бе стигнала вече толкова далече в политически те си амбиции. Какво би си помислила ти, Трея? Ти я познаваше много по-добре от всички нас тук.

— Какво по-точно?

— Ако бе намерена застреляна без никакви заподозрени наоколо.

Тя бавно издиша, сети се за кафето си, вдигна чашката, за да си осигури малко повече време и я задържа пред устата си.

— Но не това се е случило.

— Откъде да знаем какво се е случило?

Тя не се бе запитала защо тази хипотеза й бе толкова трудна за възприемане. Може би защото и беше по-лесно да има готов отговор на болезнен въпрос — не й се налагаше да се връща, към него. Сега обаче явно нямаше да й се размине.

— Когато говори с мен, лейтенант Глицки се опитваше да разбере същото нещо — дали се сещам за някой, който би искал да я убие. Казах му, че никой, който познава Илейн, не би желал подобно нещо.

— Наистина ли мислиш така? — Джекмън се наведе към нея, замислен за нещо. — Този лейтенант Глицки нали не е ченге, което се прави на адвокат?

— Не.

— Има пред себе си признание и въпреки това се чуди дали е хванал човека, който наистина я е убил? Това ми звучи като съмнение.

Трея сви рамене.

— Каза, че се нуждае от свидетелски показания, дори и ако те сочат към Коул Бърджис. Каза ми, че той ще пледира невинен, а в съда те по някакъв начин ще трябва да го обвинят. Биха могли да очакват делото да се проточи с години. Така че, ако можеха да свържат Илейн с него в някоя клиника, в колежа или нещо подобно, вероятно биха имали мотив и това ще им помогне.

— Но той всъщност е питал за други хора? — Джекмън внезапно се изправи, измина няколко крачки с ръце в джобовете, после отново се обърна към нея. — Това, за което мисля, са думите на онази жена на обяда, че всеки знаел, че Илейн има врагове. И сякаш никой не го оспори. Аз се сещам за няколко проблема, вероятно и ти.

Трея се отпусна назад сред меките възглавнички.

— Предполагам, че по това може би приличам на Джонас. За мен е доста трудно да го възприема, да осъзная елементарните факти… — Тя тръсна глава, сякаш за да я изпразни. — Не зная защо точно мен питате за тези неща, сър. Какво мислите, че бих могла да направя?

Джекмън се върна до дивана и отново седна в далечния ъгъл.

— Самият аз не съм напълно сигурен. Просто никой не познаваше Илейн по-добре от теб, затова ти единствена би могла да се сетиш кой би искал да я убие. Или защо.

Внезапно Трея вдигна глава.

— Значи вие наистина не сте сигурен, че е бил Коул Бърджис?

— Не съм казал, че не е бил той. Просто…

Сега тя бе обърната с лице към него и очите й изгаряха неговите.

— Просто може би не е бил той.

Джекмън сви рамене. Не знаеше.

А сега, внезапно, и тя не бе така уверена.

 

 

В резултат на срещата си в офиса на Дан Ригби, за първи път от почти трийсет години Ейб Глицки не работеше като ченге. Властите бяха решили да го преместят на административна работа за неопределен период от време. Така че той бе освободен от отговорността да ръководи отдел „Убийства“. Не бяха поискали значката или оръжието му, но не му беше трудно да види как този момент се задава. Бяха му дали половин час в присъствието на охрана, за да опразни бюрото и кантонерката си. Отне му само четиринайсет минути. Побра нещата си в черно куфарче с код. Никой от инспекторите му не бе наоколо, за да се сбогува с него. Имаше усещането, че това не е съвсем случайно. Някой бе прошепнал на подчинените му, че ще е добре да се махнат, докато техният бивш лейтенант си разчиства бюрото. Ригби му каза, че ще му звънне през следващите една-две седмици, като минат предварителните разследвания. Дотогава Ейб би могъл да поиска да подготви някаква защита; ако не, просто да се скатае.

Беше почти шест вечерта. Противно на общоприетото мнение, Глицки смяташе, че най-тъмният час не е точно преди разсъмване.

Беше в този момент.

По ирония на съдбата, халогенните лампи на паркинга пред Съдебната палата не се бяха включили. Въпреки че Глицки не се нуждаеше от това, то бе още едно доказателство, че дори вещите бяха в някаква конспирация срещу него.

Дъждът мокреше асфалта в най-големия порой, който бе виждал през последните две години.

Ейб постави куфарчето си до себе си. С ръце в джобовете на якето си, застана под тентата, покриваща иначе открития и обикновено чист коридор, който водеше към задната врата на Палатата покрай офиса на следователя до входа на затвора. Пилотското му яке бе закопчано догоре, а обточената с кожа яка бе вдигната почти до ушите му. Порив на вятъра хвърли капки в лицето му и той се върна крачка назад.

Усилието да извади ръце от джобовете си и да избърше очите си му се струваше непосилно.

Трима или четирима души минаха покрай него, тръгнали по собствените си задачи — проклятия за времето, разговори, изблици на смях. „За какво?“ — чудеше се Ейб.

Неспособен да тръгне напред, той се завъртя, взе куфарчето си и извървя обратно половината път до входа на Палатата. След това зави наляво, премина тичешком няколкото метра по мокрия бетон и дръпна стъклената врата, която водеше към офисите на Джон Страут, съдебен лекар на град и област Сан Франциско.

Беше доста късно и вратата бе заключена. Нощният звънец не работеше. Глицки почти се разсмя, дори си помисли, че се е засмял, макар че по никакъв начин звукът не приличаше на смях. Дъждът падаше върху избръснатата му глава и се стичаше във врата му. Ейб силно почука и вратите се разтресоха под ударите му. След това, за да запази кокалчетата си, завъртя ръката си настрани и силно тропна. Беше сигурен, че Страут е вътре. За него сега бе средата на деня. Отново тропна.

Някаква услужлива душа, която минаваше по коридора, му извика, че според него е заключено.

— Благодаря — отвърна Глицки. Почака известно време и отново похлопа по вратата.

Униформено патрулиращо ченге внезапно се появи зад него и го потупа по рамото.

— Върви си, приятел — каза то. Глицки отбеляза, че дъждът капеше от козирката на шапката му. В едната си ръка държеше палка и изглеждаше така, сякаш не му бе необходимо особено силно изкушение да я използва. — Няма никой вътре. Сградата е затворена за през нощта. Хайде да си вървим.

С намръщена гримаса, която не го правеше особено привлекателен, лейтенантът се обърна и махна с ръка.

— Спокойно, каубой — каза той. — Аз съм от отдел „Убийства“, там горе. Глицки.

Ченгето го разгледа внимателно и сякаш го разпозна. То се отдръпна назад с глупаво изражение.

— О, извинете ме. Съжалявам, сър. Помислих ви за наркоман.

Глицки кимна.

— Добре дошъл в клуба.