Джон Лескроарт
Предварително изслушване (28)

28

Айзък Глицки бе непреклонен.

— Той няма да излезе от къщи. Заповед на лекаря.

— Но вчера…

— Вчера — намеси се Джейкъб иззад гърба на брат си, — се измъкна. Накара ни да повярваме, че си ляга, изпрати ни навън да се забавляваме, после излезе и се опита да се самоубие. Можеш ли да повярваш?

Харди кимна.

— Звучи в стила на баща ви.

— Спа дванайсет часа — каза Айзък. — Тялото му иска да се възстанови, дори и ако той не желае.

Адвокатът беше объркан.

— Мислех… той ми каза… имам предвид, че са го пуснали.

— Да се прибере вкъщи, може дори да обикаля около дома си, но да избягва стреса. Само толкова. — Айзък беше кръстосал ръце на гърдите си. — Нека позная — пропуснал е тази част.

— Каза, че се чувства добре. Пречистен. Готов да танцува.

— А не е — отвърна Джейкъб. — Може би след седмица…

— Вероятно. — По-големият брат не обещаваше нищо. — Сърцето му трябва да се излекува, преди отново да го подложи на стрес. Ще речеш, че тази идея би могла да му хрумне.

— Така е — съгласи се Харди. Ядосано поклати глава. — Обичам баща ви, но като човек понякога е доста луд. Предайте му, че съм го казал и после, ако се налага, седнете върху него.

 

 

Глицки можеше и да има задръжки да се обади на Трея, но за Харди това не бе проблем. Беше му хрумнало, че след като всички работеха върху един и същ проблем, е логично да го правят на едно и също място. Първата му задача в тази петъчна сутрин бе да й се обади в „Ренд и Джекмън“ и тя се съгласи. Би била очарована да дойде в офисите му и да помогне на сътрудниците му. Можела дори да предложи своите идеи. Харди й каза, че с радост ще ги използва.

 

 

Ейми Ву бе висока точно метър и петдесет и пет. Имаше прекалено широк гръден кош, така че хората рядко забелязваха малко излишната пълнота на кръста й. Наполовина китайка и наполовина негърка, тя имаше необичайно и изключително привлекателно лице. Под малкия и леко сплескан нос чувствените й устни изглеждаха като колагенови, но не бяха. Кожата й имаше цвят на тъмен мед, с малки пори и без бръчки. Бе на двайсет и шест и досега никога не бе успявала да си поръча алкохол, без да й поискат личната карта. Очите й бяха тъмнокафяви и почти прозрачни, с тежки клепачи, въпреки че рядко я възприемаха като азиатка. Гъстата, права и блестяща черна коса се спускаше малко под равнището на раменете. В офиса се обличаше с дамски делови костюм, но днес бе с джинси, ловни ботуши и черен пуловер с висока яка.

Ейми вече бе говорила с петима от класа на Илейн за разискване на хипотетични казуси. Всички я бяха насочили към един студент. Мохамед Малуф Адек бе повече от щастлив да говори с нея и кой ли млад мъж не би бил? Момчето седеше на пода в един от коридорите на „Хейстингс“, а на коленете му лежеше отворена книга. Ядеше ябълка. Ейми се наведе над него и той вдигна глава.

— Какво учиш? — попита го тя, докато се усмихваше.

След петнайсет минути двамата бяха седнали в кафето. Тя му каза някаква разновидност на истината за своята самоличност и общата причина да е там — да говори за Илейн. Фактът изглежда не го обезпокои.

— Казват, че вие двамата по едно време сте били близки.

Той сви рамене.

— Тя ми беше учител.

— Разбрах, че е имало нещо повече. — Веждите й любопитно се повдигнаха.

— Добре. Тук имат наставническа програма. Включих се в нея. Другите ми курсове вървяха доста зле. — Мохамед я погледна с някакво предизвикателство в очите.

Ейми предположи, че младежът е с около година по-възрастен от нея — може би дори бе на трийсет, което го правеше малко старичък за студент по право. Но очите му бяха прекалено умни, прекалено твърди и пронизващи. Брадата му бе къса, изключително гъста, почти като вълна. Зъбите бяха бели, но невероятно неравни, а хигиената му бе отчайваща — косата му не бе мита от известно време, а дънките изглеждаха така, сякаш и сами биха стояли изправени. Вероятно през по-голямата част от седмицата бе носил тази кафява риза.

— И сте станали приятели?

— Не знам за това. Не сме излизали заедно.

Ейми смръщи лице — в гримасата й се четеше объркване.

— Явно съм била погрешно информирана. Исках да говоря с някой, който добре е познавал Илейн. Щом не си бил ти… — Тя се опита да стане.

Младежът сграбчи ръката й над китката.

— Няколко пъти пихме кафе заедно — каза той. — Но нямаше нищо… между нас. — Като се усети какво е направил, незабавно разхлаби хватката. — Все пак, какво искате да знаете за Илейн? Не беше такава, за каквато се представяше.

— А каква беше?

Студентът се поколеба, след това реши да не отговаря.

— Мохамед — каза Ейми. — Чул си, че е умряла миналата седмица, нали?

Младежът кимна.

— Ами, да, но май е било нещо повече. Някой я е убил.

Той рязко седна.

— Не съм бил аз. Нали са арестували онзи мъж.

— Знам. Никой не казва, че си ти. — Ейми отново се усмихна. — Моля те, Мохамед, ние просто говорим, нали така?

— Но за какво?

— Говорим за това каква е. — Адвокатката се наведе по-близо до него. — Мислим за някакъв мемориал, може би статуя, нещо такова. Ще бъде много хубаво, навън във фоайето, като почит към нея.

— На Илейн ли? — Ейми осъзна, че Трея им е измислила перфектно прикритие. Мохамед очевидно бе вбесен и очите му пламтяха.

— Да. Илейн. Но ти знаеш, че нещата са политически. Не бихме искали да преминем през всичките проблеми и разходи, ако има нещо притеснително… ако тя…

— Тя беше курва. Лъжкиня и курва. Не вярваше в нищо.

— Ами, вероятно…

Мохамед тропна по масата. Всички студенти в стаята вдигнаха погледи, изтръгнати от уроците си. Но той бе сляп за ефекта.

— Тя се преструваше, че ще приеме исляма. Можех да й чета от Корана и тя да кима и да се преструва. „Да — казваше, — това е интересно. Това е хубаво.“ Но всичко беше фалшиво. В душата си беше бяла. Продаде тялото си заради парите им, заради парите на доктора. — На устната на Мохамед имаше капчица слюнка. Дъхът му излизаше на пресекулки.

— Кога я видя за последен път?

— Беше тук — сопна се той. — Тя винаги беше тук.

— Тук, в колежа ли?

— Да.

— Но аз имам предвид сама. Виждали ли сте се насаме, след като тя се сгоди?

— Казах й, че трябва да спре. Всичко беше лъжа. Тя ме измъчваше.

— Какво да спре? Имаш предвид да се откаже от сватбата ли?

— Не. Да преподава тук. Да идва тук.

— Така ли те измъчваше?

Той кимна.

— Всеки път, когато я виждах. Знам, че ми се е присмивала, понеже й вярвах. Казах й, че трябва да престане.

— Кога й го каза?

— В началото на този семестър. Сега. — Той отново сграбчи ръката й и то толкова силно, че я заболя. — Не бива да правите това, този мемориал. Тя беше курва. Подиграваше се на Аллах и, разбира се… — Очите. Очите бяха луди. Той се изсмя. — Знаете какво се случи. Той сложи край на това.

 

 

— Ейб? Добре ли си?

— Под домашен арест съм. Момчетата ми.

— Дизмъс каза, че си в леглото.

— Това би могло да бъде вярно, но предписанията не бяха да лежа. Докторът просто не иска да ме вижда да се разхождам по улиците, но всъщност настоява да се движа из къщи.

— Но днес? Сърцето ти…

— То си тупти, дори когато разговаряме. Съжалявам, че сам не ти звъннах по-рано. Просто тъкмо се събудих.

— Спал си доста дълго. Вече е почти единайсет. Сигурен ли си, че си добре? Нали нищо друго не сее случило?

— Не, нищо.

— Наистина ли?

— Наистина. Как върви нашата работа?

— Придвижва се напред, но не затова се обадих. Звъннах заради теб.

— Аз се чувствам чудесно. Обикновена предпазливост. Честно. Още няколко дни и ще мога да танцувам.

— Но не и преди да разреши докторът, нали?

— Моите пазачи ще кажат това.

— А ти самият?

— Е, и самият аз.

— Ще ми обещаеш ли?

— Обещавам.

Сякаш измина цяла вечност, преди тя да проговори отново.

— Добре тогава — каза. — Добре.

 

 

Трея знаеше, че Джонас Уолш си е взел почивка в петък следобед, затова му се обади вкъщи в четвъртък вечер. Предупреди го да пусне човека от фирмата, който ще дойде до жилището им в Тайбърън, за да прегледа нещата на Илейн. Не изискваше от него нещо, свързано с правото, а го молеше за услуга, като приятел. Може би Илейн е оставила нещо, което би се оказало от полза в разследванията им.

Той не хареса идеята, но все още нямаше престава какво ще прави с вещите на Илейн. А Трея знаеше, че след неговото извинение в офисите на „Ренд и Джекмън“ предишната седмица, тя има някакви преимущества. Щеше да им позволи да погледнат.

И беше права.

Но това не означаваше, че Уолш ще бъде мил. Лекарят формално се здрависа с Къртис Родин, но не направи никакво усилие да се сприятели с него.

— Това е абсолютна загуба на много ценно време.

Трея бе инструктирала Родин какво да очаква от Уолш. Във всеки случай, посрещането не бе в състояние да смути Къртис, който изобщо не бе мекушав. Адвокатът излъчваше увереност и страст към живота. Със своите метър и деветдесет буквално се извисяваше над домакина. По тялото му нямаше и следа от тлъстина, въпреки че тежеше деветдесет килограма срещу близо осемдесетте на Уолш. Графитно черният му костюм „Бриони“ му бе струвал деветстотин долара, но му стоеше толкова добре, сякаш му бе втора кожа. Лицето му бе издължено и слабо, а очите тъмни. Ако Модиляни бе рисувал мъже, Родин би бил един от моделите му.

— Ако трябва да отидете някъде, докторе, аз мога да се справя тук и сам. — Бяха в просторна и светла дневна с рядко, почти антисептично модерно обзавеждане и прозорци от пода до тавана. Жилището бе на върха на един хълм, с изглед към пристанището за яхти. Тук, на двайсет и пет мили северно от града, слънцето блестеше ярко и от мястото в дневната, където стояха, се разкриваше спираща дъха панорама — нос Марин и връх Тамалпейс вдясно, остров Ейнджъл, прекрасният, макар и не много известен мост „Ричмънд“ пред тях и проблясващият, окъпан в бяло залив под небе с цвят на черупка от яйце на червеношийка. — Красиво е — възхити се Родин. — Ако живеех тук, не бих могъл да свърша нищо.

— Но аз не работя вкъщи — отвърна докторът, — и се надявам днес гледката да не ви разсейва много. Не разбирам съвсем добре цялото продължаващо разследване около убийството на Илейн. За Бога, нали са прибрали убиеца й в затвора. Бих искал всичко да приключи.

Родин кимна разбиращо и се опита да звучи прокурорски.

— Все още сме на същата страница. Но искаме да се убедим, че няма да изникне някаква изненада по време на делото. Ако бъда честен, дори не зная какво трябва да търся. Ако имате други планове — няма проблем. Но, ако не, сигурно ще искате да ми покажете къде да търся, за да ускорим нещата.

Уолш с нежелание го отведе до задната част на апартамента, като преминаха през кухня на чревоугоден мърльо — гранитният барплот бе затрупан с чинии, имаше още мръсни съдове в мивката и силна миризма на боклук. По коридора вляво имаше офис с две бюра, два компютъра и няколко кантонерки с папки. Малко по-нататък вдясно бе спалнята и Уолш го въведе в нея. Не беше оправил леглото си, нито се извини.

— Това е гардеробът й — каза той, като го посочи. — Отсамното нощно шкафче е нейното. Ще бъда в офиса.

Останал сам, Родин се захвана за работа. Независимо от онова, което каза на Уолш, предишният ден получи забележителен специализиран списък от Харди и Глицки. Търсеше папки или някакви бележници и счетоводни записки, а вероятно и дневник. Но подобни неща биха изникнали отвсякъде и той трябваше да провери до последното ъгълче.

Къртис Родин бе методичен човек. Той само бегло бе познавал Илейн — тя бе по-възрастна от него, партньор в „Ренд и Джекмън“, на светлинни години по много показатели. Почувства се странно да преглежда вещите й, но знаеше какво е необходимо и смяташе да го направи.

Младата жена притежаваше много дрехи и трийсет чифта обувки. Имаше по-малки вградени чекмеджета, в които бяха пуловерите, блузите, спортните екипи. В дъното на най-долното, под пластовете тениски, намери необичайно малка плоска бяла кутия. Когато я извади и отвори, Къртис разпозна какво представлява — колекцията на Илейн от късчета спомени от миналото й. Родин се усмихна на себе си. Самият той имаше подобно нещо. Беше кутия от пури, съдържаща двайсет-трийсет глупави нещица, които сърце не му даваше да изхвърли — парче нефрит, което бе извадил при гмуркане в Биг Сър, перце за китара от концерт на Би Би Кинг, на който бе ходил в колежа, първото му джобно ножче, диамантена игла за вратовръзка, в случай че отново излязат на мода, годишна бейзболна карта с подписа на Уили Мейс. Боклуци. Но безценни боклуци.

Кутията на Илейн не бе много по-различна, отчитайки факта, че е жена. Имаше няколко значки от различни политически кампании — на майка й, на Крис Лок, на Шарън Прат. Мъжки пръстен от колежа. Жартиера. Патрон 38 калибър. Визитки, прихванати с ластик. Много монети от различни държави. Той затвори кутията — щеше да я вземе със себе си.

Върху нощното шкафче до лампата видя снимка на майка й, поставена в рамка. В чекмеджетата откри бельо, чорапи. Презервативи. Горното дясно чекмедже обаче не съдържаше нищо и това накара Родин да се изправи изненадано. Отиде до офиса и попита Уолш дали би дошъл с него за минута. Докторът въздъхна, остави списанието си, изправи се и го последва.

— Знаете ли какво е държала в това чекмедже? — попита Къртис.

Джонас погледна и сви рамене.

— Предполагам, че не много неща. Извадихте ли нещо оттам?

— Не, така си беше. Винаги ли е било празно?

Още едно свиване на рамене.

— Не зная. Не съм ровил из чекмеджетата й.

— Не, разбира се, че не сте — каза Родин, — но в това нямаше абсолютно нищо. Изглежда малко странно, не мислите ли?

— Не знам — повтори Уолш. — Не съм вадил нищо от него.

 

 

— Но със сигурност изглеждаше така, сякаш вероятно е. — Той се бе върнал в офиса на Фримън и в Солариума докладваше на Трея и Ейми. Бе напуснал Тайбърън с кашон, пълен около една четвърт с това, което бе намерил в офиса и останалата част на къщата, включително екземпляр от Корана и, разбира се, кутийката със спомени. Съвсем импулсивно в последния момент бе хвърлил вътре и снимката на Лорета Уейджър от нощното шкафче. Но интересът му все още бе прикован от празното чекмедже. — Момчета, някой от вас да има абсолютно празно чекмедже?

— Чекмеджетата не стоят празни — отвърна Ейми. — Те се напълват около десет минути, след като се нанесеш някъде. После се препълват. Това е природен закон. Сигурно той го е разчистил.

Трея не се съгласи.

— Не би го направил. Не би оставил чекмеджето праз но, щом знае, че идваме да прегледаме нещата й. Би сложил нещо в него, преди да пристигнем.

Родин имаше собствено предположение.

— Може пък да не е сметнал, че ще направи впечатление? Имам предвид, че това е просто едно празно чекмедже. Не означава нищо.

— Не. — Трея бе уверена. — Ако го беше изпразнил, щеше да си спомни и това би изглеждало важно.

— Тогава тя го е изпразнила — заключи Ейми. — Илейн.

За момент всички се замислиха. Най-накрая Трея проговори.

— Ако го е напускала, ако са спорили и просто една вечер си е тръгнала, сигурно си е взела малко бельо.

— Имам и още нещо — каза Родин. — В банята намерих две опаковки противозачатъчни хапчета, но в нощното шкафче имаше поне дузина презервативи.

Ейми имаше отговор на въпроса.

— Вероятно наистина не е искала да забременее.

— Или пък не се е доверявала — допълни Родин.

Трея погледна и към двамата.

— Или пък е знаела, че той й няма доверие.

 

 

— Даш Логан?

Адвокатът вдигна поглед от вестника, който четеше — по случайност Демократ. „Юпитер“ започваше да се пълни в дългия петъчен следобед, но той седеше сам в обичайното си задно сепаре, с порция наденички на масата и наполовина пълна чаша бира, която се затопляше до лакътя му.

— Уловихте ме. — Той огледа от главата до петите мъжа, който се бе обърнал към него и протегна ръка. — А вие трябва да сте господин Харди, предполагам. Дизмъс? Нали това беше името ви, Дизмъс?

— И все още е. — Харди пое ръката — здраво стискане — и се промъкна на мястото срещу него. — Вие сте труден за улавяне човек.

Логан кимна със съчувствие.

— Често чувам тези думи. Съжалявам. Вероятно имам криза на средната възраст или нещо подобно. Мотивацията ми просто се изпари. Все пак получих съобщения та ви.

— Много мило. Започнах да си мисля, че телефоните са се повредили.

— Не ви ли казах, че винаги можете да ме намерите тук?

— Да, така е.

— Добре тогава. — Логан го озари с усмивка. Изглеждаше достатъчно мил. На Харди обаче не му се наложи да си припомня, че дори и най-закоравелите престъпници си позволяваха малко искреност — това беше стоката, която продаваха. — Хей, слушай, нека те черпя една бира заради главоболията. Ако изобщо е някакво успокоение, исках да ти се обадя в понеделник, но се сещам едва сега, в петък следобед, когато никой не си е на мястото, ако го търсиш. Ще изчака почивните дни, нали? — Логан вдигна ръка и махна на бармана. — Уоли, две студени, сий вуу плей. Какво пиеш, Дизмъс?

Харди направи извинителен жест.

— Трябва да пия само вода. В пет имам среща с клиент.

— А те не биха искали адвокатът им да пийне нещо следобед? Слушам те, Уоли? Само една. И малко от онова, в което рибите се чукат. — Намигване към Харди.

— Знаеш ли, да ти кажа, затова спрях да работя извън офиса си.

— И защо, Даш?

— Защо ли? Щото, когато клиентите влязат в някой офис, те виждат всичко, нали знаеш? Имаш секретарка и юридическа библиотека и останалите боклуци — които са си просто боклуци — и така се случва, че очакват и другото, което върви с тях. Хей, благодаря, Уоли. Тук се грижат за теб, Дизмъс. — Той вдигна новата си халба бира и докосна чашата на Харди. — Както и да е, не съм такъв човек. Опитах се да бъда, но не се получи. Така че хората идват с очакванията си и се налага да ги мамя. Искат различен тип адвокат и Бог знае, че има доста такива. Но ако искат мен — а доста приятелчета искат точно мен, — могат да слязат и да се срещнем тук. Така ще знаят какво получават. Може би без украса, но и без боклуци. И повечето от тях в края на деня си тръгват щастливи. Така че… — прозрачните му сини очи се втренчиха в Харди над ръба на халбата. — Предполагам, че си размислил относно сделката с Макнийл, нали?

— Всъщност не. — Харди се облегна и се порадва на реакцията на Даш. За едно мигване хрисимата фасада се промени и после също толкова бързо се върна към първоначалния вид. — Тук съм по абсолютно различен въпрос. Познаваш ли хлапе на име Кълън Алсоп?

Логан сякаш се замисли.

— Някакво ченге — май името му беше Бенкс — завчера дойде тук да разпитва за него. Свръхдоза, нали?

— Да. Така изглежда.

— Това момче Алсоп — попита Логан, — беше ли ти клиент?

— Не — отвърна Харди. — Мой клиент е Коул Бърджис. — Ако името му бе познато, Логан не го показа. — Илейн Уейджър?

Лицето му помръкна.

— А, Илейн. — Логан изразяваше съчувствие. Цъкна с език. — Такъв срам за нея.

— Така е — съгласи се Харди. — Но разбрах, че двамата сте имали някакви проблеми.

— Не, нищо… — Усмивка. — Нали не говориш за онази история с вещото лице? Тя нямаше нищо общо с Илейн.

— Наистина ли? Чух, че може и да го е възприела другояче.

Той поклати глава напред-назад.

— Не. Всичко беше заради ченгетата. Те ме извикаха там долу…

— Полицията ли го направи?

— Не, не. Офисът ми.

— Мислех, че нямаш офис.

— Хей, за какъв ме мислиш? За някакъв глупак ли? Не, поддържам офис. Просто не го използвам много-много. Както и да е. Седя си значи долу и си пия бира и моето момиче ми се обажда под паника. Ченгетата са тук, имат съдебно решение, започват да претърсват. Е, разкрещях се малко, но кой може да ме вини?

Харди учудено вдигна рамене.

— Значи, прекъсват ме по средата на някаква женска история тук и трябва да търча до горната част на града, да шофирам цял час. По времето, когато съм тук, не съм много склонен към съдействие. А пък Патси, момичето, прави много приятно впечатление — знаеш какво имам предвид, — но не е много добра в бизнес делата, да попълва разни работи, нали разбираш. Така че казвам на компанията с претърсването: „Чудесно. Щом така се държите с мен, щом ме третирате като нищо, отидете и сами си намерете каквото ви трябва“. — Той отново гледаше извинително, а гласът му пак бе спокоен и логичен. — Така че какво общо има Илейн? Тя пристигна по средата, нищо повече. След още две седмици щях да отида при нея и да й се извиня. Но преди това тя бе застреляна.

Монологът очевидното го измори. Лицето му стана изненадващо безизразно. После се съвзе, бодна си наденичка, вдигна чашата си с бира и отпи.

— Но как стигнахме до Илейн? Ти питаше за свръхдозата.

— Кълън.

— Да, Кълън, добре. И момчето, което е убило Илейн. Клиентът ти.

— Коул Бърджис. Кълън го прецака. Той му е дал оръжието на престъплението.

— И се предполага, че познавам тези момчета? Как реши това?

— Всъщност, не съм. Днес минах през Палатата да видя дали не мога да хвърля поглед на някои първоначални веществени доказателства за Кълън, след като предварителното изслушване на Коул е идната седмица. Кълън е имал в себе си кибритена кутийка от тук.

— Да, така каза и Бенкс.

Харди сви рамене.

— Ти ми каза, че висиш тук. Така че реших, че има вероятност да си го познавал.

Логан не можеше да повярва.

— Дизмъс, би ли се обърнал?

Харди го направи.

— Колко хора виждаш тук?

Мъжът направи една бърза сметка.

— Трийсет и пет, четирийсет души.

— Някъде толкова. — Логан набоде още една наденичка.

— В четири следобед. Знаеш ли колко идват тук към девет или десет? Не можеш да си поемеш въздух, понеже не достига. Така че вероятността да познавам момчето… — Той остави изречението недовършено и поклати глава на оптимизма на събеседника си. — Забрави го.

— Е, реших да попитам — каза Дизмъс. — Не пречи. Благодаря ти за времето. — Започна да се изправя.

Логан го спря.

— Но по въпроса на Макнийл. Наистина ли смяташ да продължиш? Моят човек все още може да се споразумее, но — кой знае докога? Мисля, че пропускаш добра възможност.

— Вероятно. — Харди призна, че наистина смята това за една от последните си грижи. Независимо от всички разговори за Коул и Кълън, първата причина за срещата му с Логан бе да му предаде това съобщение. Може би новината, че Макнийл няма намерение да се споразумява ще раздвижи нещо. Той учтиво се усмихна. — И няма да ми е за първи път.

 

 

Докато караше от „Юпитер“ към офиса си, спря на Седма улица и този път имаше късмет със Страут. Съдебният лекар, муден и лаконичен, познаваше Харди от няколко случая, както и от работата му като помощник областен прокурор. Нямаше значение, че сега работеше като защитник. Като цяло, Страут нямаше особени предразсъдъци към това от коя страна на съдебната зала стоиш. Той бе учен, който се занимаваше с медицински факти, и бе еднакво полезен — или не — както на защитата, така и на обвинението. Беше почти края на работния ден и лекарят лично излезе във фоайето, за да въведе Харди в офиса си — огромна стая, изпълнена с медицински книги и прочутата му колекция от оръжия за умъртвяване от древността до днес. Много от тях бяха във витрини, но почти толкова — включително и невероятно реалистичната граната на свещника на бюрото му — се намираха навън, така че всеки би могъл да ги вземе, да ги отнесе и да ги използва. Харди успя да прочете отгоре надолу заглавието на отворената върху бюрото книга — „Златният век на мъченията: Германия през Х век“.

— Тук има едно симпатично малко томче — отбеляза Харди. — Продължаваш старото изследване, а? Сега тези неща се преподават в медицинските колежи, нали?

Страут вдигна книгата, прокара задълбочено пръст по отворената страница и върна томчето на бюрото.

— Ако някога си се чудил защо жестоките и невероятни мъчения са вписани в Хартата за правата — изграчи той, — повече не е необходимо да търсиш отговора. Хората са си причинявали такива неща някога, смятали са ги за съвсем обичайни.

— Малко жестоки, нали?

Съдебният лекар цъкна с език.

— Да ти кажа, Диз, най-малкото от тях е повече, отколкото би решил, че може да направи един човек без сериозни умствени проблеми. А сега нашите съдии си скубят косите кое е жестоко и необичайно и какво са имали предвид Бащите на нацията. Всички те трябва да прочетат тази книга и да проумеят материята. Имам предвид, това изтръгване на езика тук, например…

— Джон. — Харди вдигна ръка. — Може би друг път, а?

— Днес това не е в твоето поле на интереси, нали? — Страут се настани на стола зад бюрото си, като доволно цъкаше с език. После се протегна към ръчната граната и започна леко да си я подхвърля. — Не. Нека се сетя. Кълън Алсоп.

— Десет точки.

Страут кимна и се наведе напред. Ръцете му увиснаха на няколко сантиметра от бюрото и той съвсем безгрижно пусна гранатата на плота.

— Ами, нещата са доста близо до това, което предполагах. Свръхдоза хероин, както и очаквах. Помолих полицейската лаборатория да направи бърз анализ на хероина, който бе останал на мястото. Техният рапорт е почти идентичен на данните, които извлякох от кръвта. Но нека го кажем с термините на юристите, че ако е използвал една спринцовка, както показва и номерът на иглата — да кажем, че е имал само тази, новата — тогава дрогата е била доста чиста.

— И без съмнение е причината за смъртта, така ли?

— Не. — Той отново подхвърляше гранатата и размишляваше. — Имаше някакви следи от алкохол и ако задълбочим анализа на кръвта, бихме се обзаложили, че е имало и друга дрога. Но това беше хероин.

— По висококачествен от този на улицата?

Страут сви рамене.

— Не зная. Може точно това да е на улицата сега, въпреки че с всеки изминал час става все по-малко вероятно.

— И защо?

— Защото, ако дрогата е чиста като тази, щяхме да имаме поне още няколко случая на смърт от свръхдоза. Може да си спомняш, че в края на лятото, през един уикенд, някакъв дилър донесе нов кафяв прашец, който не беше примесен. Не помниш ли? Е, за четири дни той уби седем хлапета. — Страут изцъка с език в израз на недоверие. — Но сега от доста време имаме само господин Алсоп и никой друг.

— И това означава… какво?

— Само по себе си, нищо определено. Но би могло да значи няколко неща. Първо — медикът остави гранатата да падне на плота и вдигна пръст — момчето е продавало, пробвало е продукта и е сбъркало за чистотата му. Две — още един пръст — знаел е какво представлява и го е сметнало за безболезнен начин да се самоубие. И три, някой друг е знаел и му го е дал.

— Което би означавало убийство.

Свиване на рамене.

— Това е извън правомощията ми, Диз. Липсва всякаква следа от борба или нещо подобно. Записвам причината за смъртта като случайност/самоубийство. Говори ли с Бенкс?

— С Ридли ли? — Харди поклати глава. — Не и след сряда вечер, а не са липсвали опити. Не отговори на обажданията ми. Но дори и в сряда — добави адвокатът с леко преувеличение, — на него не му харесваше времето на смъртта на Кълън. В деня, в който излиза, умира и не може да свидетелства. И каква според теб е сделката? Някой кара Кълън да накисне Коул, после го убиват, преди да успее. Няма логика.

— До, но много малко неща са логични, Диз. — Страут отново взе гранатата и започна да си я подхвърля. — Вероятно Бенкс ще се върне с доказателство — допълни лекарят. — Сигурен съм, че търси.

Харди около минута поседя и помисли, накрая се изправи на крака.

— Ами, благодаря ти, Джон, беше ми от полза.