Джон Лескроарт
Предварително изслушване (34)

34

— Синдромът на Дреслер — обясни Глицки. — Това е като инфаркт, но е по-добре, в смисъл, че не е инфаркт.

— Много по-добре — съгласи се Трея. — Неколкократно.

Сега беше малко след шест и половина и всички се бяха събрали около кухненската маса в дома на Глицки. Рейни и Орел си пишеха домашните в задната стая пред телевизора и смехът им се чуваше чак в кухнята.

Когато Харди приключи с Тию, умът му прехвърляше възможностите. Най-сетне стигна до колата си и дойде до „Сейнт Мери“ за около двайсет минути, само за да разбере, че Глицки е бил прегледан от доктор Кемпиън, бяха му направени няколко изследвания и най-после е бил изпратен вкъщи. Харди се обади на Франи от болницата и тя му каза, че се чула с Ейб и той бил добре. Прибрал се вкъщи. Въпреки че това бе Вечерта за срещи, Дизмъс отиде направо там и откри Глицки седнал. Облечен. Приключващ вечерята си. На Харди му се искаше да му извие врата заради всички притеснения, които му бе причинил.

— Обадих се — оправда се Глицки. — Оставих съобщения навсякъде.

 

 

Той беше добре. Лекарят му бе казал, че вероятно има някакво възпаление на мембраната близо до областта на инфаркта и толкова. Синдромът на Дреслер, който имитираше симптомите на инфаркт, не бе рядкост при хора, които вече са имали инфаркт. Глицки вземаше някои нови лекарства и притеснителната болка в гръдния кош щеше напълно да изчезне до два дни.

Междувременно връзките в това дело бяха започнали да се проявяват и усещането за спешност висеше в стаята. Харди подаде на лейтенанта лабораторните доклади от Тию и му каза:

— Нали знаеш онези химици, които предвиждат присъствието на някакъв елемент, само защото отговаря на теорията. И после го откриват. Е, аз се чувствам по подобен начин.

— С Висър ли?

— Не. С Даш Логан.

Ейб и Трея размениха погледи.

— Предавам се — каза ченгето.

Харди през цялото време стоеше прав и закопчан до горе. Сега той издърпа един стол и седна на него с облегалката напред.

— По някакъв начин това завързва целия пакет — започна той. — Събира Висър с Тори и с Логан. Те са заедно.

Глицки четеше небрежно лабораторните резултати и сега ги остави и се облегна на стола.

— Всички заедно в какво?

Дизмъс, с блеснали от ентусиазъм очи, представи списъка си с подозрения. Тори, Логан и Висър са създали триумвират, който да уговаря делата чрез натиск. Със сигурност те са изфабрикували всичко в отношенията на Харди с Рич Макнийл. Смяташе да възложи задачата на един от мускетарите и изобщо нямаше да се изненада, ако научи, че частният следовател, който е изровил предполагаемите кирливи ризи на клиентката на Джина Роук Аби Оберлин отново е Висър. И това дело бе на Логан — той действаше в полза на брата на Аби по оспорването на завещанието. После се появява Тори с предложението за споразумение.

— Сега като капак имаме Висър с Кълън Алсоп.

— Добре, става дума за Висър, но нещо липсва — каза Трея. — Как се включва Логан?

Триумфираща усмивка.

— Той е бил в „Юпитер“ и е пиел с Висър, когато Кълън е получил заплащането си.

— Пакетът хероин ли? — запита Глицки.

— Точно така. Всичко пасва, Ейб. Те са заедно и в това. Трябва да са.

Ченгето Глицки цъкна недоверчиво с език.

— Това старо „трябва да са“. Ще се изненадаш колко често не се получава. Нима твърдиш, че смяташ, че един от тези клоуни е убил Кълън?

— Висър му е дал наркотик без примеси. Момчето го е използвало. Умряло е. Бих нарекъл това убийство.

— Но защо ще го правят? — полюбопитства Трея.

— Защото Тори му е дал фалшива история за оръжието на убийството на Илейн. Вярвам, че Кълън никога не е притежавал пистолет, а още по-малко го е дал на Коул. Но Тори се е нуждаел от този факт. После Кълън е станал лаком или глупав, или внезапно са разбрали, че хлапето ще се издъни като свидетел. Ще се пречупи при какъвто и да било кръстосан разпит. А е можел и да ги продаде така леко, както е продал и Коул. Или пък Тори е вписал Кълън като свидетел, без да каже на Висър и частното ченге е наложило вето на плана му, като е помогнало за свръхдозата на Кълън. Така че, наркоманче на което не може да се вярва, вече си напълно ненужно, сбогом. Глицки остана скептичен и най-сетне каза:

— Твърдиш, че главният помощник прокурор на град и област Сан Франциско го е убил?

— Някой го е направил.

— Господи. Изобретателността тук ни отвежда в ново то хилядолетие. — Ейб бе скръстил ръце, белегът пламтеше през устата му. — И доказателството за всичко това е…?

Харди призна проблема с кимване.

— Трябва да е тук някъде. Просто не сме го открили.

Ейб тупна по лабораторните резултати.

— Е, тук не е. Не и в това, което виждам. Няма дори и знак, че Висър е бил там.

— Освен онова, което е видял Фолк.

— Което е нищо. Попитах, Фолк е видял Коул да влиза в тоалетната на „Юпитер“ и след това Висър да влиза в същата тоалетна. Когато проверявах последния път, това беше законно.

— Но — намеси се Трея, — тогава защо искаше да отидеш при Висър следобед? Трябва да си мислил за нещо подобно.

Глицки внимателно отвърна:

— Исках да го питам за Ридли, нищо повече.

Но Харди не можеше да приеме отговора така.

— Сигурно е същият Ридли, който ми каза, че където и Да отива през последната вечер, е свързано с това? Такива бяха думите му, „с това“. С Кълън, а оттам и с Илейн.

— И вероятно е било последното посещение. Но ние не знаем, че това е бил Висър, нали?

Лицето на Харди беше замислено.

— Трябва да е бил.

— Оттук започнахме, Диз. Трябва да бъде, трябва да бъде. Когато фактите са, че изобщо не би трябвало да бъде. Слушай — продължи той, — не че не мисля, че тезата е добра или провокативна, но не съм видял дори и едно доказателство.

Всеки се задълбочи в мислите си и настана дълга тишина. Най-сетне Трея я наруши.

— Имам въпрос, Диз.

Харди я погледна в лицето.

— Един и осемдесет и шест, седемдесет и два.

— И глупаво ухилване изкриви чертите на каменното му лице — добави Глицки. Той покри ръката й със своята върху масата. — Никога не казвай на това момче, че имаш въпрос. Винаги отговаря така.

— Не винаги — възрази Харди. — Понякога казвам „Имам отговор“ и ти продължаваш: „Какъв е той?“, а аз отвръщам „Бейб Рут, 1927“ или „Обиколката, разделена на диаметъра“. Нещо подобно.

— Наистина е забавно — изкоментира монотонно Ейб.

— Ще се изненадаш.

— Обзалагам се, че не си прав — възрази Трея. — Това точно сега, например, беше по-смешно от целия ми ден.

— Виждаш ли какво имам предвид? — попита Глицки. — Винаги е така. Никога не свършва.

— Добре — предаде се Харди. — Какъв беше истинският въпрос?

Трея се поколеба, но трябваше да го зададе:

— Да не би да казваш, че може би един от тези трима души е убил Илейн?

И затова — най-сетне, ключът в цялата история — Харди трябваше да спре и да помисли.

— Смятам, че докато е вършила работата си като вещо лице, е намерила нещо обвиняващо в престъпление в офиса на Логан. Адвокатът, пиян или дрогиран, или и двете, просто я е оставил да се лута из папките му. И двамата ми го казахте, нали си спомняте? Въпреки всичко, мисля, че това, което е намерила, е доказателство, от тези, за които говорехме — което, както каза Ейб, нямаме За това какво правят тримата мъже. — Той замълча. — Не знам какво се е случило после. Може би тя е заплашила Тори с разкритията си или е попитала Логан какво става. Дали просто са решили, че вероятно е видяла нещо.

— И после какво? Висър я е убил? — Ейб отново бе скръстил ръце. Бе се изтегнал с изпънати крака върху хромирания и тапициран кухненски стол. Един мускул на челюстта му се свиваше и отпускаше.

— Не знам — каза Харди и мрачно добави: — Може би също така е убил Ридли.

— Все още не знаем дали Ридли е мъртъв — намеси се Трея с известна надежда.

Дизмъс я погледна премерващо.

— Да, знаем — каза внимателно той. — Ейб?

Глицки кимна.

— Вероятно.

— Ами, тогава… — Тя погледна към единия и към другия. — Ние трябва…

— Същият проблем — въздъхна Глицки. — Нуждаем се от доказателство. А Висър някога е бил инспектор в отдел „Убийства“. Знае триковете. Не би оставил много.

Харди се изправи, отиде до хладилника и го отвори, след това спря и се обърна.

— Имам нещо за теб, Трея. Дали някой от мускетарите е в списъка на вещите лица?

Тя завъртя очи.

— Мисля, че всички. Говорихме по въпроса. Защо?

— Защото делото, по което е работила Илейн в офиса на Логан, все още е открито. Проверих при Томасино. Може би ще си струва да го видим.

— Направи го! — Глицки възбудено се премести напред и се изправи на крака.

Харди му отправи гибелен поглед.

— Трябва да проверя със сигурност, но мисля, че имам Други задължения за следващите ден или два. — След това към Трея: — Мисля за едно от хлапетата…

Харди най-сетне си тръгна и Рита изгони Ейб и Трея от кухнята, за да може да измие съдовете от вечерята. Заедно в претъпканата дневна с почти никакво място да се обърнат, без да се докоснат, те отделиха около пет минути да намерят начин да не забелязват сексуалното напрежение, което жужеше като оголена жица помежду им. От първата нощ дори не се бяха целували и в тези първи мигове си наваксаха.

Трея намери чантата си и извади двата нагънати листа, които бе откъснала от жълтия си юридически бележник, който бе използвала на обед.

— Говореше на Диз за доказателства, Ейб, а дори не си погледнал в кутията, която Къртис донесе от Тайбърън. Може би там има нещо.

— Вече надникнах вътре.

— Каза той отбранително.

— Не се отбранявам.

Тя направи физиономия, която го накара да мисли за стогодишен поглед, сякаш го бе познавала от толкова дълго.

— Наистина го прегледах, Трей — настоя лейтенантът.

— И спря, като стигна до снимката на Лорета, нали?

Всъщност, той я бе извадил от кутията и я беше поставил с лицето надолу на масата в Солариума. Не искаше да вижда лицето на Лорета, да си спомня за майката на Илейн, особено сега, когато започваше да се обвързва с Трея. В интерес на истината, Лорета бе присъствала в живота му преди четвърт век. Само преди четири години тя се бе промъкнала отново в него и от негова гледна точка се бе опитала да възстанови стария трепет в сърцето му. И тъй като изпитваше глад за контакт след смъртта на Фло, Глицки почти й бе позволил да го направи. Това все още го караше да се срамува — нямаше нужда да си спомня колко близо е бил и колко слаб. Колкото до Лорета, всичко отново бе премерена лъжа.

Трея бе напълно различна, казваше си Ейб. Нищо, свързано с нея, не бе същото. И беше права — той глупаво се отбраняваше. Протегна ръка и ъгъл четата на устата му леко се повдигнаха.

— Добре, дай ми проклетия списък. — Той разгъна листовете и веднага спря. — Какво е първото нещо? Празно чекмедже?

Когато тя седна на дивана, краката им бяха толкова близо, че се докоснаха.

— Не исках да го забравя, затова го написах първо. — Тя му разказа за спора, когато Къртис за първи път го спомена.

— Но какво означава? — попита Ейб.

— Не можахме да решим, но ще се радваме на всяко ново предложение.

Глицки помисли около минута, сви рамене и продължи със списъка. Трея се изправи и каза, че отива да провери децата и може би да помогне на Рита със съдовете. Не беше свикнала някой да й прислужва. Така че се озова в кухнята, с престилка на кръста, говорейки сносен испански с домашната помощница и бършейки съдовете, когато Глицки се появи на кухненската врата.

— Какъв е този неизвестен ключ? — Той прекоси помещението и й показа какво е написала.

— О, взех го — отвърна тя. — В чантата ми е.

С извинения към Рита, тя остави кърпата и се появи в дневната минута по-късно.

— Беше в жабката на колата на Илейн, която бе паркирана в гаража под „Ренд и Джекмън“. Мисля, че Джон го откри и го хвърли в кутията. Знаеш ли какво е?

— Да — отговори Глицки. — Мисля, че знам.

 

 

— Не би трябвало да правим това, Ейб. Почти единайсет и половина е. Нуждаеш се от почивка.

— Съмнявам се. Така или иначе нямаше да мога да си почина. Не и преди да разберем какво се крие зад този ключ.

— Сигурен ли си, че е от сейф?

Рязко кимване.

— Да. — Той погледна към нея, протегна ръка и докосна бедрото й. — Съжалявам — и добави с разумен тон. — Бих могъл да те откарам до дома ти и да отида сам.

Младата жена отново му хвърли стогодишния поглед и дълга усмивка.

— Само в мечтите ти, лейтенант.

— Не за това си мечтая. — Погледна към нея. — Пък можем да обвиним Рита. Тя ни изгони от кухнята. Грейката е нейна.

— Но ни изпрати в дневната.

— Където ти ме накара да проверя списъка ти, който ни доведе тук.

— Но децата…

— Децата са добре. Ако от това излезе нещо, Трей, то ще ни трябва на момента.

Тя кимна разбиращо.

— Знам.

— Ами тогава…

Автобусната спирка бе най-близо до дома му и със сигурност имаше най-голямата банка със сейфове в центъра, но Глицки реши, че е по-вероятно да е в гаража на Юниън Скуеър, на стотина метра от мястото, където Илейн бе убита. Но ключът не бе от нито един от сейфовете тук. После, понеже им бе наблизо, изминаха една пресечка до Гаража на търговския център и имаха същия лош късмет.

Глицки знаеше, че търсенето е почти безплодно и дори глупаво. Това беше от нещата, които като лейтенант би поверил на три — четири екипа и би им дал седмица, стига да е важно. В града вероятно имаше към дванайсет хиляди наети сейфа, а дори и повече. А не бе сигурно и дали ключът е от ключалка в Сан Франциско. Но чувстваше, че трябва да опита. Можеше да имат късмет на автобусната спирка на завоя към дома му.

Беше почти полунощ в сряда и районът около спирката бе пуст. Докато незаконно паркира, той отбеляза, че е в обичайната си празнична украса. От пет години не бе имал случай да посети мястото, но то изглеждаше, миришеше и създаваше същите чувства като тогава.

Хвана ръката на Трея като застраховка срещу случайните нападатели и шумове, плашещата самота и отчаяние. Високоговорителят прекъсна рапа на Снуп Доги дог, за да обяви пристигането на автобуса от Бейкърсфийлд и едно бебе заплака на един от пластмасовите столове вляво от тях. С Трея си размениха погледи и решиха, че това е мястото. Можеха да опитат отново утре. Вероятно би могъл просто да отиде първо при Пол Тию и той да хвърли един поглед на ключа и да му каже, че е очевидно по червената пластмасова обвивка, на която бе напечатан номер 1138.

Беше тук пред тях, на най-долния ред в третата група от входа. И изведнъж рап музиката, ревът и миризмата на самота бяха изчезнали.

Той пъхна ключа и го превъртя.

Вътре имаше малка, черна, анонимна пътна чанта от онези, използвани от служителите по летищата. Отгоре й имаше някакъв вързоп, пристегнат с дебел ластик. Глицки пъхна ръка вътре и измъкна нещата на светло, скъсвайки ластика. Най-отгоре имаше паспорт и точно отдолу дебела пачка от сто доларови пътнически чекове. Също и документи в самолетен билет от „Алиталия“.

— Споменала ли ти е, че ще ходи в Италия?

Трея броеше парите, но вдигна поглед, помисли малко и поклати глава.

— Не.

Глицки спря търсенето.

— Знаеш какво е това, нали? Празното чекмедже. — Той продължи да рови из купчината, която явно съдържаше най-вече пликове — предимно сметки — от телефонната компания, две кредитни карти, от Мейси.

Най-накрая, на дъното, един последен плик, с марка, адресиран с твърда ръка до Ейбрахам Глицки, на домашния му адрес.

Скъпи лейтенант Глицки (Ейб?) (Татко?)

Не е ли забавно? Знаеш какво имам предвид, въпреки че никога не сме говорили за това. Не е ли забавно? Или вероятно не е. Не съвсем. Писмото ми няма обратен адрес, защото по времето, когато ще го получиш, аз ще съм заминала и няма да има значение откъде идва. И след като съм тръгнала, бих искала да знаеш, че нямам планове да се върна. Поне не скоро. А може би никога.

Защо искам да ти кажа всичко това? Дали защото си ми единствения кръвен роднина? Дали кръвта вече има някакво значение? Не знам. Има толкова неща, които не знам. Това ме кара да се чудя за какво е цялото образование, щом то ме е оставило също толкова невежа за важните неща. Ти нямаш никакво участие във възпитанието ми. Човекът, когото познавах като свой баща, Дейн, беше стар и разсеян, но мисля, че е подозирал нещо и не мога да кажа, че сме били ужасно близки. Вероятно това обяснява някои от проблемите ми с мъжете, най-вече с по-възрастните. Надявала съм се да получа обичта от бащата, който никога не съм имала? Отново не знам. Препрочетох написаното дотук и осъзнах, че звучи като че ли се опитвам да те виня за всичко. Но не е така. Знам, че доскоро не си имал представа за мен. Вярвам, че ако си знаел, си щял да вземеш някаква роля — просто го вярвам. Такъв човек ми се струваш.

След като открих и знаех, че и ти знаеш, първоначално не можех да разбера защо не идваш при мен. Вярно е. И ме нарани, както мисля, че можеш да предположиш. Но след това се почувствах по-добре, усетих, че така трябва да бъде. Щяхме да се виждаме по работа и да се разбираме чудесно. Възхищавах ти се и мисля, че ти чувстваше същото спрямо мен. Поне се надявам да е така.

Ти си имаше своето семейство, момчетата. Виждаш ли? Знам всичко за моите полубратя. Но аз имах своя живот — напрегнат и обществен, а в лично отношение истинска каша. Вярвай ми, ти не се нуждаеше от него. Мисля, че си взел мъдро решение. И с всички тези по-възрастни мъже, с които търсех връзка, на които се надявах да се харесам чрез работата си и след това исках да отида по-далече, да направя отношенията лични — Крис Лок, после Гейб, Арон Ренд — е, едва ли трябва да ти се изповядвам, но бяха тези и още много други. Половината от клиентите ми. И всички тези връзки стигнаха до задънена улица. Те и не можеха да стигнат другаде. Имах огромна нужда и изисквания и развалях всичко. Мисля, че това е една от истинските причини никога да не дойда при теб. Ти бе нещо свещено. Част от мен искаше да можем да поговорим, поне да признаем какво сме един за друг. Но пък нещо ми казваше, че това ще бъде погрешно решение. Като толкова други, които съм взимала.

По някакъв начин можех да постъпя най-добре като не казвам нищо. Можех да гледам как запазваш достойнството си и се справяш със загубата на мама и на съпругата си. И вероятно можех да се поуча от това. Започнах да го приемам като един вид разговор с теб. Като пример. И тъй като нямахме никаква призната връзка, можех да те запазя за себе си и да не правя обичайните си грешки. Това има ли някакъв смисъл?

Ейб, истината е, че не се чувствам на място в живота си тук и никога няма да се почувствам. О, знам, че изглеждаше тъкмо обратното. Майка ми сенаторката и нейните връзки. Всичко бе оставено за мен — коя съм и каква роля ще играя. Политиката. Каква станах. Затова завърших юридическото училище и направо започнах Работа тук за областната прокуратура и Крис Лок и аз… е, ти знаеш за това.

Мислех, че ме обича. Знам, че го обичах.

Но след това — след като Крис и мама умряха, — сякаш всичко пропадна. Бях направила и невъзможното, за да се харесам на мама, след това на Крис. И изведнъж никой от тях не бе тук и всичките причини, които имах, за да правя това, което правех, изчезнаха.

Тогава започна да се появява ужасяващата истина, че не съм тази, за която съм се мислила. Никога вътрешно не съм била тази личност. Но също и никога не съм отделила време за себе си, за да осмисля нещата и да разбера каква съм, щом не съм такава.

Единственото нещо, което знаех, единственото одобрение, което търсех, беше мама. Тя беше щастлива с това, защото бе такава — едно политическо животно. Намираше своята идентичност и себестойност чрез целите и проблемите, като бе непрекъснато заета и свързана с хора. Аз работех като доброволка, вършех добри дела, борех се за потиснатите и това беше тайната на щастливия живот.

Но, Ейб, това не беше моят живот. Той беше на Лорета. След това внезапно нея я нямаше и аз бях нейната очевидна наследница, трябваше да изживея живота й, да бъда като нея. Да бъда пълнокръвно превъплъщение на майка си през цялото време. Всички искаха от мен да вляза в нейната роля, в нейната кожа и да продължа делото й.

Това не е от нещата, които веднага осъзнаваш — че живееш в лъжа и че всичко това не си ти. Но получаваш достатъчно главоболия и спазми и преставаш да спиш спокойно, защото живееш два или три отделни — не, противоречащи си — живота. И един ден, дори и да не си най-умният човек на земята, след няколко години започваш да стигаш до същината. И какво правиш? Всички зъбчати колелца се въртят. Не можеш просто изведнъж да зарежеш всичко. Особено когато цялата ти личност се стреми да се хареса. Казваш на училището, в което преподаваш на доброволни начала, или на кварталния комитет, който председателстваш, или дори на шефа си, че се нуждаеш от малко разтоварване и намаляване на работата, от време за развитие, но сякаш говориш на чужд език. Само още един курс, Илейн, още един мандат в борда, още един платежоспособен клиент.

И ако си на мое място, когато най-сетне се стигне до това, се съгласяваш да останеш. Защото се нуждаеш от одобрението им. От всичките им одобрения. Дълбоко в душата си имаш нужда те да те харесват. Ти си нищо, ако не се харесваш на някого. Имаш нужда да бъдеш обичан. Затова си казваш…

Не, не ти, аз.

Затова продължавам да си казвам, че ще бъде скоро. Ще спра за момент, ще изляза от мелницата. Няма да е толкова драстично, като пълна смяна на професията, а само една дълга ваканция, за да си направя нов план и различен подход.

И, междувременно, всеки един ден, толкова отчаяно нещастна.

Аз мамя годеника си; той мами мен. Шефът ми ме предава. Залавям друг от моите покровители, на когото в миналото съм вярвала, доверявала съм се, с когото съм работела, на когото съм разчитала и с когото, разбира се, съм спала — в още едно предателство, много по-гадно. Сега няма никаква цялостност дори в системата, в чиято полза толкова усърдно работех и в която все още ми се иска да вярвам. Но вече не мога. Всичко — кариерата ми, личният ми живот, самото право, Ейб — всичко това не действа.

И внезапно осъзнах, че не бих могла да понеса още един удар. Бях на погрешното място и вършех погрешни неща. Това щеше да ме убие.

Трябваше да променя всичко.

Не можех да кажа на никого, дори на скъпата ми помощничка, една жена на име Трея Гент. Тя щеше да е разумна и да ми каже, че трябва да остана и да променя и усъвършенствам нещата, но не вярвам това да стане. Повече не. Загубих цялата си вяра в живота. Има толкова много неща, които не бих могла да й кажа. Маменето на Джонас. Други неща. Най-вече не бих могла да понеса нейното неодобрение.

Затова си тръгвам. Това е правилното нещо и съм щастлива. Чист разрив, без обяснения и очаквания към мен.

Освен това за теб.

Това няма нищо общо с теб.

С обич, твоя дъщеря Илейн.

 

 

И двамата го прочетоха на автобусната спирка, след това отнесоха пакета и куфарчето в колата. По пътя към къщи започнаха да разискват стряскащото разкритие. Илейн напускаше страната. Билетът от „Алиталия“ беше за 6:15 сутринта, след като бе застреляна. Гейб Тори? Арон Ренд, партньорът на Кларънс Джекмън? Половината от клиентите й? Но после тежестта на всичко стана прекалено голяма и те се умълчаха.

Къщата близнак бе тиха. Когато влязоха, откриха, че Рейни е заспала на дивана пред телевизора. Орел бе отишъл в стаята си и сега спеше, напълно облечен и с отворена уста върху неоправеното си легло. Навън в тъмната дневна Рита тихо хъркаше на сгъваемото си легло в ъгъла зад своя параван, имитиращ японски стил.

Отново прочетоха писмото, този път заедно на кухненската маса с една светната лампа над главите им. Когато стигнаха до последния ред, Трея покри ръката на Глицки със своята и леко я стисна. Прочете на глас: „Това няма нищо общо с теб“.

— Знам го — отвърна той. — Умът ми го знае. — Въздъхна продължително. — Ще ми кажеш, че е прекалено късно да се обадя на Диз, нали.

Трея погледна зад него към часовника над фурната — 12:20.

— Прекалено късно е да се обаждаш на Диз — каза тя.

— Мислиш ли, че другият мъж, предателството на системата, за което говори, е Гейб Тори?

— Да. Мисля, че е открила нещо при Даш Логан.

— Точно както каза Дизмъс.

— Може би. Отчасти.

Тя потупа писмото.

— И какво искаш да направиш с това?

Глицки поклати глава. Беше сериозно решение.

— Не знам.

— Е, адресирано е до теб…

— Знам. Ако го беше пуснала в някоя пощенска кутия и бе стигнало до мен, щеше да е моя собственост и бих могъл да го задържа. — Той въздъхна. — Но не е успяла да го направи.

— Така че трябва да бъде доказателство?

— О, то вече е доказателство. Ако в момента работех като ченге… — Той млъкна, отблъсна назад стола си и се обърна към младата жена. — Но забрави за юридическите подробности, Трей. Това е лично. Наистина бих искал да знам какво мислиш.

Тя се завъртя с лице към него и каза:

— Ако оповестяването му би поправило някои от проблемите, за които е писала, тя би искала да го покажеш. Ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха.

— Продължавам да чакам да излезеш с някой грешен отговор.

— И Рейни чака. — За момент уморените й очи проблеснаха. — Трябва да се наредиш на опашка. А какво ще правим междувременно?

Глицки знаеше отговора на това.

— Диз ще трябва да го представи пред съдията. Ако тя е преспала с половината си клиенти, ако е напускала страната на следващия ден…

— Тогава не е задължително да е случайност.

— Не — отвърна тъжно той. — Никога не е.

Ейб се втренчи в пода между обувките си. През тялото МУ премина тръпка и той повдигна лицето си, което сега бе само на сантиметри от нейното.

— Знаеш ли какъв ми е проблемът?

— Какъв е?

— Много пъти, като Илейн, не казвам нещата когато трябва.

Тя се протегна и покри ръката му със своята. Очите им се срещнаха. Трея чакаше.

— Но трябва да те попитам…

Младата жена приближи устата си до неговата, с ръце обрамчили лицето му. Когато се отдръпна десет секунди по-късно, прошепна:

— Това означава да.