Джон Лескроарт
Предварително изслушване (5)

5

В женската стая за почивка в адвокатската кантора „Ренд и Джекмън“ на Монтгомъри Стрийт Трея Гент се опитваше да оправи зачервените си очи, но знаеше, че едва ли ще успее. Покрай ужасното безсмислено убийство на любимата й приятелка и шефка Илейн Уейджър и взаимно несвързаните изисквания на чудесната й, но трудно поносима четиринайсетгодишна дъщеря Рейни, Трея бе успяла да поспи по-малко от три часа за последните четири нощи.

Тази сутрин беше на работа, понеже не искаше да пилее повече от дните си за болнични. Трябваше да ги пести, за да може да бъде на разположение, когато дъщеря й се нуждае от нея у дома заради истинска болест или за да я съветва при истинска криза. А Трея не се заблуждаваше. Рейни беше тийнейджър — тя щеше отчаяно да се нуждае от майка си от време на време през следващите две — три години, точно както Трея бе имала нужда от собствената си майка. И, слава Богу, Рейни — точно както Трея някога — беше дете, което би помолило за помощ.

Със сигурност тя нямаше да пилее нито един от тези безценни дни болничен отпуск за себе си — от шест години не бе отсъствала от работа по лична причина. Плащаха й да бъде на линия и отдадена на работата си и тя нямаше да измами работодателите си. Те разчитаха на нея.

Но очите й щяха да издадат факта, че тази сутрин бе функционален призрак, а тя ненавиждаше възможността някой да види това. И особено Кпарънс Джекмън, един от партньорите във фирмата. Когато получи съобщението, че Джекмън иска да я види в офиса си, Трея кротко хлипаше в собствената си кутийка.

И защо не? Как може някой да убие Илейн? Сърцето й се сви от болка, когато за първи път чу за това, а оттогава не й бе станало по-леко. Илейн й бе приятелка и Трея й се доверяваше; те често се шегуваха, че са разделени при раждането си сестри. С шефката й бяха на една възраст — трийсет и три. И двете бяха хубави, нито напълно черни, нито бели. Интуитивно бяха разбрали, че понякога огромната разлика между социалното положение, работата и перспективите пред тях са само продукт на семейна среда, образование и — най-великата от всички променливи — късмет.

Трея хвърли последна шепа вода върху очите си, премигна няколко пъти и ги подсуши със салфетка. Беше накарала господин Джекмън да чака достатъчно, дори малко прекалено. За последен път се взря в себе си в огледалото, добави някаква искрица жизненост в уморените си очи, изпъна рамене и повдигна брадичка.

— Добре, момиче — прошепна твърдо на себе си, — никакво циврене.

 

 

Шейсет и три годишният Кларънс Джекмън беше силов играч. Компанията, която преди трийсет години основа с Арон Ренд, беше най-успешната предимно негърска адвокатска фирма на запад от Чикаго. Въпреки че „Ренд и Джекмън“ представляваше около петдесет процента от бизнеса на малцинствата в района на Залива, останалите им приходи идваха от смесени юридически лица без значение на етническия произход; Списъкът с клиенти включваше банки, хотели, строителни фирми, здравни организации, няколко компании от Силиконовата долина, дузина знаменитости от спортния и развлекателния бизнес и стотици други личности и корпорации, които не привличаха вниманието, но имаха високи доходи.

Внушителен до степен да е чак плашещ, Джекмън бе звезда като краен защитник в университетския футболен отбор през шейсетте. Представляваше почти сто и десет килограма мускули върху ръст от метър и деветдесет. Обожаваше двуредните италиански костюми в кафяво или зелено, белите ризи и консервативните вратовръзки. Бе с наситено черна кожа и несъразмерно голяма глава, сега гъсто покрита със сиви възелчета коса. Точно преди два месеца той бе накарал кандидат на средна възраст за позицията шеф на финансовия отдел на фирмата да си излезе от интервюто за работата без да промълви и дума, докато самият той го бе гледал отвисоко, за да разбере дали ще го понесе.

Бе очевидно, че Джекмън не би се извисил до настоящата си позиция, ако бе имал меко сърце. Юридическият бизнес беше достатъчно състезание, дори да не си негър. А ако си, той би могъл да бъде ужасяващо брутален. „Ренд и Джекмън“ знаеха това още когато започваха. Те чувстваха, че трябва да изградят фирмата си въз основа на идеята, че ако някога нещата потръгнат зле с клиент или дело, те никога и при никакви обстоятелства не биха имали полза от съмнението. Не можеха да си позволят грешки. Трябваше да бъдат най-добрите. Не просто най-добрите негри, а най-добрите. Точка.

Така, може би по някаква ирония, фирмата разчиташе много повече на резултатите в университета при назначаването на своите служители, отколкото повечето си конкуренти. Най-младите съдружници полагаха безкрайни часове къртовски труд, за да могат да станат партньори и да продължат да работят дори и по-здраво. Умствената и физическата слабост, извиненията, моралните грешки, провалите — всичко това бе повод за уволнение.

Без да се притеснява от законите, свързани с чувствителност към проблемите на произхода, Джекмън управляваше една по негово мнение старомодна фирма. Когато той и Арон първоначално започнаха, те веднага установиха правилата на играта и без да им мигне окото се освобождаваха от всички недостатъчно способни. Съвсем скоро името им се разчу и звездите от най-добрите юридически колежи и други фирми започнаха да тропат на вратата им — най-трудолюбивите, най-брилянтните, най-амбициозните. Всички бяха работохолици. Тук неговите адвокати можеха да направят велики неща, да изритат някой високопоставен задник и да спечелят големи пари, без да се чудят дали не са наети, за да попълнят бройката или пък просто защото не могат да бъдат уволнени.

Сега, натъжен поради много причини от убийството на една от истинските си звезди, Илейн Уейджър, Кларънс Джекмън трябваше да предаде едно грубичко съобщение на една от добрите си служителки. Седеше зад бюрото си — което винаги бе ефективно средство за поддържане на емоционална дистанция — и разместваше разни книжа, когато вратата се отвори. Продължи със заниманието си още няколко секунди, след което вдигна поглед.

— А, госпожа Гент. Благодаря ви, че дойдохте.

— На вашите услуги. — Тя беше застанала в класическа военна стойка „свободно“ до стола с висока облегалка, поставен пред бюрото.

— Моля, седнете.

С отсечено и делово кимване жената му благодари и седна с изправен гръб, като успя да го направи, без да прояви скованост или нервност. Погледна го с очакване, след което го изненада, като заговори първа:

— Какво мога да направя за вас, сър?

Въпреки съобщението, което трябваше да предаде, Джекмън усети, че почти се наслаждава на момента. Причината беше в жената пред него. Леката подпухналост около очите й по никакъв начин не нарушаваше външния й вид. Ако използваше някакъв грим, сигурно бе много лек — седеше на около три метра от Джекмън и той не забелязваше и следа, нямаше дори и червило. Лицето й бе хубаво — старшият съдружник реши, че ако му сложеше грим, то щеше да е направо красиво, което вероятно беше причината за нейното безгрижие. Имаше ъгловат, почти екзотичен чар — някакъв намек за азиатски примес в кръвта й. Консервативно облечена в копринена блуза с цвят на горски мед и дълга до коленете пола, тя все пак успяваше да прояви своята физическа привлекателност. По нея нямаше и грам излишно тегло, но и съвсем не бе кльощава. Изглеждаше преди всичко силна.

Тези впечатления се сблъскваха в няколкото секунди, които бяха нужни на Джекмън да формулира отговора си. Лицето му бе сериозно, езикът на тялото му изразяваше съчувствие, когато се наведе напред с ръце, опрени на бюрото.

— Като начало — започна той с нисък и успокояващ тон, — исках да видя как сте в светлината на онова, което се случи с Илейн.

— Опитах се да се наплача вкъщи. — Той се възхищаваше от скромния начин, по който го изрази, докато срещаше погледа му. — Не винаги успявах.

— Това е трагедия — заяви Джекмън. — Ужасна трагедия.

— Да, сър, така е. — Тя вдиша дълбоко и зачака. Джекмън може и да беше съчувстващ и искрен, но не я бе повикал, за да й изкаже своите съболезнования.

На главния партньор не му отне никакво време да премине към съществените въпроси. Той се изправи в стола си и прочисти гърло:

— От друга страна, боя се малко неприятна, бих искал да се уверя, че състоянието ви през следващите няколко седмици няма да бъде причина за проява на известна непохватност. — Той замълча. — Разбирам, че вие работехте основно за Илейн.

Трея кимна в знак на съгласие. Джекмън, естествено, не предполагаше. Той знаеше, че Трея и Илейн имат работни взаимоотношения, които са неповторими във фирмата. Всички останали помощник-юристи „прехвърчаха“ между относително обособени екипи от трима до петима адвокати, като помагаха на всеки един от тях. А Трея изработваше всичките си часове, като помагаше на Илейн. Въпреки че този тандем беше необичаен, Джекмън бе благословил съществуването му, тъй като работеше добре. Илейн беше работен кон, който мъкнеше огромен товар отдела и ангажименти, а Трея бе достатъчно организирана и трудолюбива, за да не изостава от темпото й.

Но сега това се бе оказало обвързване. Джекмън се върна към основния въпрос:

— Предполагам, че през следващите шест седмици ще сте достатъчно ангажирана с разпределението на делата на Илейн и това ще ви създава сериозна заетост.

— Същото си мислех и аз.

— Добре. Освен това, бих ви предложил, ако ми позволите, през този период да започнете да приемате задачи и от другите адвокати, ако те ви предложат.

— Да, сър. Надявах се да направя и това.

— Чудесно. — На Джекмън не се налагаше да изяснява повече предупреждението си. Това, което остана неизказано, бе, че ако Трея не успее да си намери достатъчно работа с някой от екипите, за да има пълна заетост, Джекмън не би могъл да оправдае оставането й на работа. — Вие сте във фирмата от доста време, нали?

— Почти седем години. Дойдох с Илейн, когато се премести от общината.

Пръстите на Джекмън бяха преплетени на бюрото. Той замислено въртеше палци. Нещо се мътеше в главата му, въпреки че лицето му не го показваше.

— Е — каза той с примирение, — добрата ви работа не е отишла на вятъра. — Отново замълча и се усмихна добро желателно. — Нека се разберем, че имате шест седмици на по-лек график. Ако се нуждаете от малко допълнително време, само ми се обадете.

— Ще го направя — отговори тя.

Разговорът бе приключил, въпреки че и двамата останаха неподвижни. След това, сякаш по даден сигнал, си кимнаха и Трея се изправи.

— Благодаря ви — каза тя безизразно и се отправи към вратата.

 

 

Докато вървеше през фоайето обратно към кутийката си, усещаше как стомахът продължава да я присвива. Въпреки съчувствените нотки, които бе използвал Джекмън, Трея усещаше голата истина зад думите му — щеше да бъде уволнена учтиво и със съжаление, ако не успее да намери друг адвокат във фирмата, който би искал да я използва.

Шест леки седмици.

Знаеше, че Джекмън можеше да й даде и седем, а може би дори и девет, ако й позволи да работи по време на двуседмичното предупреждение за уволнение.

„Господи — мислеше си тя, — какво ще правя?“

Шест седмици!

Трея знаеше, че има малка вероятност да си намери пълна заетост за толкова кратко време. На първо място, нейните колеги помощници бяха под същото напрежение, под каквото бе и тя. Неюридическият персонал на „Ренд и Джекмън“ си „спестяваше“ извънредното време, така че да може да допълни часовете си на заетост в мъртвите периоди. Въпреки че това беше технически незаконно в Калифорния, фирмите си затваряха очите пред тази обичайна практика. Ако имаш прекалено много седмици с ниска заетост — точният брой не беше известен, но беше нисък, — вече си пътник. Всеки във фирмата го знаеше.

Освен това Трея беше наясно, че специалните й отношения с Илейн са били повод на ревност сред колегите й. Не че бе полагала целенасочени усилия в тази насока. Бе вежлива и дружелюбна. Честно казано, дори прекалено. Но не отричаше, че се радваше на изключителното си положение сред останалите помощници. Малко адвокати бяха натрупали толкова негативни емоции от страна на колегите си. Трея беше единственият помощник, който в някои отношения си бе помислил, че може да се равнява с някой адвокат. Смехотворна идея, ако изобщо някога й бе хрумвала.

Никой нямаше да й хвърли спасителен пояс, а се сещаше и за хора, които щяха да се радват да я видят как се дави.

Така че, ако не се случеше някакво чудо — а тя отдавна бе престанала да разчита на чудеса, — щеше да остане без работа преди да се запролети. Не можеше да позволи това да се случи, не и на нея, не и на Рейни. Трябваше да си подготви автобиографията, да излезе по обед и да тръгне на интервюта за работа.

Само ако Илейн… горката Илейн…

След като премигна, за да възпре неочаквания поток от сълзи, Трея ускори ход в последните крачки до кутийката си. Да бъде проклета, ако разреши някой да я види как плаче. Ако можеше бързо да се вмъкне в сигурното си работно местенце, щеше отново да се вземе в ръце.

Внезапните пристъпи на плач трябваше да престанат. Преди тази седмица Трея не можеше да си спомни кога за последен път бе плакала. Може би някъде след смъртта на Том, когато Рейни беше на две. Преди дванайсет години.

Том.

Не можеше да си позволи да мисли за него, не и сега, не и за това, което можеше да имат, ако… Всичко щеше да бъде толкова различно, ако не беше онази глупава червена светлина и глупавият камион…

Нейният отвратителен късмет…

Потопът от сълзи се опита да се отключи. Почти задъхваща се от усилието да спре напиращите сълзи, тя най-после зави зад ъгъла на малката си кутийка.

Някакъв мъж със суров поглед се бе облегнал на бюрото й, ръцете му бяха скръстени, а на лицето му бе запечатано нетърпение. Той имаше топчест нос и белег през устата.

— Трея Гент? — попита рязко мъжът, докато се изправяше и показваше значката си. — Аз съм лейтенант Глицки, отдел „Убийства“. Бих искал да поговорим за Илейн Уейджър.

Трея избухна в плач.

— Мислех, че вече сте арестували някого.

Бяха минали почти десет минути, в които Глицки изчака в офиса, докато Трея отиде до банята, за да оправи лицето си. Сега се бе върнала и явно емоциите й бяха овладени. Освен тихата ярост, която излъчваше и която Глицки бе виждал преди. Определи я като гняв и омраза към себе си, затова че бе загубила контрол.

Трея зае мястото зад бюрото си, а лейтенантът изтегли отнякъде стол и седна на него с облегалката напред. Очите им бяха на едно равнище в тясната стаичка.

— Да, вече имаме човек в ареста.

— Какво общо има това с мен? Или с каквото и да било, което се е случило тук?

Още враждебност. Тази жена, изненадана от посещението на полицията, шокирана от скорошното убийство, не искаше да говори за това. То просто трябваше да отмине.

— Права сте. Може да няма общо с нищо и никой тук — отговори той с професионален тон.

— Какво би могло да бъде? Заловили сте някакъв скитник, нали? Тя не го познаваше.

Устните на Глицки се присвиха.

— Опитваме се да се уверим в това.

— Не прочетох ли някъде, че той си е признал?

— Може и да сте. — Това развитие на нещата не правеше деня на Глицки щастлив и лицето му го показваше.

— Е, това би трябвало да обяснява всичко, не мислите ли?

Лейтенантът скръсти ръце на гърба на стола и нарочно се взря настрани. След това върна погледа си върху нея и изчака още миг. Най-после, след като си помисли, че тя ще започне да изпитва неудобство, заговори спокойно:

— Разбирам, че вие и Илейн сте били близки.

Въпросът отне част от гнева й. Трея прехапа долната си устна и кимна:

— Да.

— В такъв случай ми се струва, че бихте искали да съдействате с каквото можете за разследването на убийството й.

— Да, но…

Глицки я прекъсна:

— Понякога хората признават неща, които не са направили.

— В този случай така ли е?

— Не. — Лейтенантът вдиша дълбоко и съвсем бавно изпусна въздуха. — Но дори и при вярно признание, все още се нуждаем от всички свидетелски показания, които можем да съберем.

— Защо?

— Защото, когато убиецът си наеме адвокат, което и ще направи, той ще промени мнението си и ще пледира невинен.

— Дори след като е признал?

— Случва се. Всъщност, това е нещо обичайно. Какво има да губи?

Трея седна на стола си, докато смилаше чутото.

— Ами признанието?

Ледена усмивка.

— О, аргументът ще е, че е невалидно. По някакъв начин е измъкнато насила. Или пък полицаите са го били. Или пък паметта му е изиграла лоша шега. Може би е било само фантазия или пък просто е объркал нещата, които са се случили.

— Объркал е, че е убил някого?

— О, да. Мислите си, че човек би си спомнял за нещо такова. Ще се изненадате колко хора твърдят, че не помнят, след като са признали, че са го направили.

Очите на Ейб и Трея се срещнаха в малкото пространство помежду им в един вид споделено разбиране. Но това не трая дълго. Щом го осъзнаха, и двамата погледнаха настрани.

— И така — каза Трея, — имате нужда от свидетелски показания. За какво?

На Глицки му беше трудно да й обясни, тъй като истината бе, че се хващаше за сламка. Беше му достатъчно гадно от смъртта на Илейн, но да приеме факта, че е умряла при такава безсмислена атака бе прекалено непоносимо за Ейб. Тя не би могла да живее своя интересен и отдаден живот, да направи всичко това, да развълнува толкова много хора, само за да бъде изтрито всичко в един съвсем случаен момент, сякаш тя не бе по-значима от някаква буболечка.

Въпреки че на практика се бе случило точно това.

Но със собствената му дъщеря?

Глицки не би могъл да го възприеме и да живее с истината. Поне докато не научеше повече — за Илейн, за убиеца й, за срещата им, на която би могло да се придаде някакво допълнително значение.

Беше важно. Беше глупаво и безсмислено. Но трябваше да го направи, Ейб отново срещна погледа на младата жена.

— Ако например Илейн е работила като доброволец в някоя клиника или като адвокат, ако е имала някакъв професионален контакт с бездомниците…

— И тогава да е срещнала този мъж?

Глицки направи гримаса.

— Въпросът е, че ако Илейн е работела като доброволка с тези хора…

Трея клатеше глава.

— Тя работеше като доброволка, но не по улиците. Смяташе повечето от тези хора за изгубени. Мислеше, че ако те се върнат в правия път, ще е по тяхно собствено решение. Не те бяха нейната област на действие.

— А с кого работеше?

— Със студенти. С хора, които се опитват да направят нещо с живота си. Например, разработваше хипотетични казуси в „Хейстингс“. Нямаше особено търпение за професионалните жертви — винаги й се искаше да изкрещи на тези хора да не се оставят на порочните си навици.

— Очите на Трея проблясваха от нахлулите спомени. — Една от любимите й тези беше, че има само два вида хора — жертви и воини.

— Това ми харесва — каза Ейб. — Но може Коул Бърджис да се е мотаел с някои студенти.

— Със студенти по право? Не мисля. — Още едно поклащане на глава. — Не си спомням дори да съм чувала името му.

— Добре.

Трея отново прехапа долната си устна и Глицки се улови, че я наблюдава. Подпухнала, почти нацупена уста.

— Кога я видяхте за последен път?

Въпросът я стъписа.

— Защо питате? Не мислите, че аз… — Тя го гледаше опулено и с недоверие.

— Не мисля нищо. — Глицки нямаше намерение да я плаши. Той тушира тона си: — Опитвам се да започна отнякъде, да добия представа за последните й часове. Абсолютно рутинно.

— Полицията не казва ли точно това, когато подозира някого? Че е рутинна проверка?

Устните на Глицки се помръднаха на няколко сантиметра в още един опит за човечност.

— Права сте, наистина го казваме. Но аз нямам подобни намерения.

Трея въздъхна тежко.

— В неделя следобед. Тук. — Според впечатлението на Глицки, тя имаше нуждата да обясни по-подробно и продължи: — Често идвам през почивните дни, а тя трябваше да свърши малко специализирана работа като длъжностно лице.

Глицки кимна с разбиране. Длъжностното лице бе адвокат, който е избран от съда да послужи като гарант на някакъв специализиран материал — лекарски доклади, досиета на адвокати, експертизи на психиатри — и да пресее необходимата на съда информация. Ако експертът, който е изготвил документа, не е бил юрист, длъжностното лице трябва да направи истинското разследване и да отдели това, което може да се използва в делото. Така личните документи на останалите клиенти и пациенти запазваха своята поверителност.

— И Илейн е дошла тук, след като е свършила работата си?

— Да.

— По кое време?

Лицето на Трея изразяваше съсредоточаване.

— Не съм напълно сигурна. Смрачаваше се, значи е било около пет и половина. Тъкмо привършвах.

— И за какво беше дошла?

— Да остави няколко папки. После отиваше на някаква среща, след това щеше да се прибира.

Сега Глицки бе облегнат напред. Това беше неочаквано попадение. Трея бе говорила с Илейн през последния ден от живота й, часове преди смъртта й.

— Спомена ли с кого има среща или пък къде?

— Не. Опитах се да си припомня за себе си. Но тя не ми каза. Сигурна съм. Просто подхвърли, че има среща и ще се видим на другия ден. Винаги ходеше по срещи.

— Изглеждаше ли притеснена? Дали действаше така, сякаш нещо я тревожи?

Трея се поколеба, след това отново погледна Глицки в очите.

— Сега ми е много трудно да кажа, след като зная какво се е случило. Всичко придобива различна окраска. Чудиш се дали си видял нещо или не.

— Но сте видели, нали?

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Ако беше дошла на работа в поне делник, усмихната и щастлива, никога не бих помислила затова. Зная, че не разсъждавах по този въпрос, когато в неделя вечер се прибрах вкъщи. Просто си помислих, че както винаги е претоварена. Както беше. — Промяната в глаголното време я притесни и тя спря.

— Всичко е наред. — Глицки трябваше да се пребори с желанието да се протегне и да я докосне, да й предложи някаква утеха. Вместо това се облегна назад, без заплаха и без натиск, и я остави отново да улови нишката на мислите си. — Всичко е наред — повтори той.

— Знам. Знам. — Погледът й изразяваше благодарност и тя за момент го задържа върху лейтенанта. После кимна и въздъхна: — Сега бих казала, че, да, може би нещо я тревожеше. Изглеждаше някак… особена. — Трея побърза да защити шефката си. — Но понякога става такава. Винаги мисли за прекалено много неща, има доста грижи.

Внезапно изразителното лице на Трея се промени от неочакван прилив на нетърпение към всичко това и почти гневна ярост.

— За какво мислите? — попита Глицки.

— Мисля, че не познаваше убиеца си. Това е глупаво. По никакъв начин не беше свързана с него. Никой от хората, които я познаваха, не би поискал да я убие. — Тя вдигна поглед, в който се четеше предизвикателност, с нотки на язвителност, че той не може да я разбере напълно. — Трябваше да я познавате.

— Познавах я — отвърна Глицки. — Смятах, че е фантастична.

— Никога не ви е споменавала като приятел. — Внезапно язвителността в гласа й стана по-отчетлива, несъмнена — всичките й инстинкти за самосъхранение бяха излезли неочаквано на повърхността.

— Е, не, не точно приятел. Познавах я от времето, когато заедно работехме в Съдебната палата.

— Знам. Помня ви. Аз също работех там, като чиновник.

Глицки не можеше да й отговори, въпреки че Трея сякаш използваше факта като оръжие срещу него. Изкушаваше се да продължи нататък.

— Във всеки случай, това е още една причина да искам да разбера върху какво е работела. Влагам и някаква доза личен интерес.

Но ако си беше помислил, че подобно признание ще има някакво въздействие върху Трея, жестоко грешеше.

— Така че сте наблюдавали кариерата й, след като напусна Палатата?

Глицки отговори предпазливо:

— Да, горе-долу.

— Нещо като пасивно наблюдение.

Глицки смело вдигна рамене.

— Предполагам, вие бихте казали, че съм й се възхищавал от разстояние. — Чудеше се как нещата толкова се объркаха в това интервю. — Съжалявам, ако съм ви наранил.

— Ни най-малко — отрече тя. — Просто си вършите работата. Но Илейн означава много за мен. Зная кои са приятелите й и ми е обидно да чуя, че претендирате да сте й бил близък, само за да ви разкажа нещо повече.

— Не това се опитвах да направя.

— Така ли? — запита тя със зле прикрито недоверие. — Тогава съжалявам, че съм разбрала погрешно. Може би малко прекалих. — Възвърнала деловия си вид, Трея прекрати всякакви по-нататъшни разговори, като се изправи, показвайки — въпреки че не й беше в стила да действа така, — че интервюто е приключило. — Сигурна съм, че фирмата няма да има нищо против, ако поискате достъп до папките й или до списъка й с клиенти. Може да откриете нещо от това, което търсите.

Глицки рядко се чувстваше непохватен или изгубил почва под краката си, но сега го споходиха и двете усещания, при това с неочаквана сила. Може би донякъде се чувстваше глупак, защото я намираше невероятно привлекателна, и то в такъв неподходящ момент. Каквато и да беше причината, сега стоеше толкова близо до нея, без да желае да рискува да се поддаде повече на нейния чар.

С този разговор не бе успял да стигне доникъде, пък и не се бе надявал да получи някакви реални свидетелски показания точно тук. Но това беше единственото място, което му хрумна за начало на разследването — да се свърже с някой, който я е познавал.

— Госпожо Гент, моля ви. — Раменете му увиснаха. Той имаше внушителна фигура — и го знаеше. Трея с царствено изражение се спря на входа на кутийката си, обърна се предизвикателно, за да го погледне, кръстосала ръце на гърдите си и с порозовели страни. — Искам да разберете, че не съм търсил някакви специални свидетелства. Просто исках да добия представа за работата и живота й, да се опитам да потърся някаква логика в… — На крачка от опасността да признае непрофесионалната причина, поради която бе дошъл, той безпомощно замълча.

Трея Гент изглеждаше така, сякаш обмисля думите му, но когато най-сетне проговори, не прояви и намек за желание за сътрудничество:

— Наистина не мисля така, но, ако се сетя за нещо, лейтенант, ще ви уведомя.

Този път думите означаваха отказ.