Джон Лескроарт
Предварително изслушване (23)

23

Преди десет години, когато Шарън Прат бе общински надзорник, тя бе лобирала да се направят малки промени в законите на града, свързани с бизнес обявите в общинските вестници. Преди това, ако искаш да напишеш заявление за Измислено бизнес име, да кандидатстваш за Разрешение за продажба на алкохолни напитки, Съобщение за закриване или каквото и да било друго юридическо съобщение, законът изискваше да публикуваш тази информация във вестник, който има продаваем тираж поне сто и петдесет хиляди.

Шарън бе убедила другите надзорници, че законът нечестно дискриминира по-малките и насочени към различните общности вестници, които се развиват в града и които не могат да се възползват от този доста благодатен пазар. В резултат на усилията й, законът се бе променил и позволяваше пускането на съобщения във вестник, който излиза от печат поне в десет хиляди копия. От тях най-известен на английски беше „Дейли Демократ“.

Практическите измерения на промяната в закона се изразиха в това, че направиха милионер Чад Лейси, издател на „Дейли Демократ“, приятел и политически поддръжник на Шарън Прат. Изведнъж общинският бюлетин на Лейси, който се разпространяваше безплатно по улиците или бе разхвърлян от минаващи автомобили най-вече в района Хай-Ашбъри, изведнъж получи почти 300 000 долара годишно само от парите на града. Сега Лейси можеше да си позволи да плати на няколко известни гост журналисти и да наеме репортери на пълен щат. С новото влияние на вестника, той започна да се разпространява в още няколко района на града — Сънсет, Ричмънд, Туин Пийкс. „Дейли Демократ“ стана първият градски свободен вестник.

Тиражът му се повиши до двайсет и пет хиляди и той се утвърди като глас на народа — унижените, пренебрегваните — и на политическите приятели на Лейси и Прат. Преди останалите вестници да разберат какво става, „Дейли Демократ“ бе написал статия от пет хиляди думи за трагичния тормоз над безсилния и забравен от закона гражданин на име Мани Галт, който бе вярвал на своя хазяин, бе му платил в брой наема за няколко месеца, за да отиде да се погрижи за умиращата си майка. Върнал се от своето милосърдно пътуване, само за да открие, че е изхвърлен от постоянното си жилище при очевидна липса на човечност и заради градските закони за наемите от лакомия, порочен и безсърдечен предприемач Рич Макнийл. Бяха пуснали снимка на бедния Мани на първата страница — той изглеждаше много тъжен и отчаян, седнал на мотора си.

Сега Шарън Прат бе изправена до бюрото си и толкова яростно набираше номер на телефона, че цялото писалище се тресеше. Бе включила говорителя, така че гласът й да гръмне, когато отговорят.

— Искам веднага да говоря с господин Лейси. Да, лично е. — Това беше техен код — Прат не би се обадила в „Дейли Демократ“ от свое име и да изглежда все едно дава заповеди на издателя. Това би имало фатално въздействие върху доверието на нейните обективни избиратели. Тя нетърпеливо изчака, като си поглеждаше часовника.

Бе изминала по-малко от минута.

— Ето ме — каза Лейси. — Как си?

— Не съвсем добре, Чад. Изобщо не съм добре.

— Какъв е проблемът?

— Проблемът? О, я да видим. Може би фактът, че миналата седмица говорихме преди речта ми в Общинския клуб. Спомняш ли си?

— Шарън…

— Помниш ли как ми изказа убеждението си, че това решение за смъртно наказание, което оповестих, ще получи много положителни отзиви, издателско покритие, нещо такова?

Лейси не отговори.

Прат си пое дъх и смекчи тона.

— Освен това забелязах, че ти твърде очевадно замълча, докато колегите ти в „Кроникъл“, и по-точно Джеф Елиът, доста се посмяха за моя сметка. — Тя взе слушалката и заговори още по-умерено. — Със сигурност не искам да ти казвам как да ръководиш вестника си, Чад, но бях останала с впечатлението, че си от моя лагер. Да не би да съм те обидила по някакъв начин? Ако е така, съжалявам, но ние очаквахме да направиш някаква крачка.

Областната прокурорка чу въздишката му по линията.

— Ами, имахме някои проблеми, Шарън. Предполагам, че скоро щях да ти се обадя.

— С какво? Какви проблеми?

Издателят замълча.

— Ами, честно казано, някои от моите репортери… както знаеш, Шарън, през последните години не бяхме от лагера на привържениците на смъртното наказание.

— Нито пък аз, Чад. Но този случай е специален.

— Знам, че е така, Шарън. Аз съм на твоя страна. Проблемът е, че ни е много трудно да си представим какво му е специалното и какъв акцент да поставим върху него. Аз лично скъсах първата статия, която получих по въпроса. И знаеш ли защо? Защото звучеше доста като Градски клюки на Джеф Елиът.

— Чия е била? Човекът, който я е написал, работи за теб, нали? Ако не пише каквото искаш, очевидно трябва да вземеш някакви мерки.

— Човекът няма значение. Той е добър репортер и беше изцяло на твоя страна. Просто това не му харесва, нищо повече.

Прат потърка устната си, откъсна парче попивателна от чекмеджето на бюрото си и започна да попива въображаемо петно върху полата си.

— Имам идея, Чад — каза тя. — Защо да не направим ексклузивно интервю, ти и аз, насаме. Ще поставим акцента върху това, че като цяло смятаме смъртното наказание за погрешно, но то е единственото лекарство за престъпление от омраза като това. Несъмнено става дума за престъпление от омраза. И аз вярвам, Чад, че подобно престъпление изисква кърваво отмъщение.

Тя можеше почти да се закълне, че чува как мозъкът му мисли.

— Това би свършило работа — каза най-сетне издателят.

— Дяволски си прав — отвърна Шарън. — Двамата с теб можем да го накараме да проработи. Трябва да проработи.

 

 

Предполагаше се, че Трея трябва да започне проекта на господин Джекмън — проблемът Грейсън — в понеделник сутрин, но фирмата бе затворена, за да могат служителите да присъстват на заупокойната служба на Илейн. След стреса около колапса на Глицки тя не можа да събере сили да отиде на работа за останалата част от деня. Знаеше, че при други обстоятелства това щеше да бъде непростимо. Сама не би си го позволила. И като капак на всичко, времето, което бе прекарала вкъщи, беше абсолютно непродуктивно. Сега бе сряда следобед.

Поне господин Джекмън изглежда я разбираше, но младата жена се чувстваше ужасно. Предишния ден бе отишла в офиса, но бе работила само шест часа, изцяло върху Грейсън. Господин Джекмън беше прав, това бе най-скучната камара от цифри, с която се бе занимавала. След безсънната понеделнишка нощ, изобщо не бе почивала и най-сетне осъзна, че ако смята тази вечер да мине през болницата при лейтенант Глицки — което след постъпката си смяташе за свещен дълг, — щеше да се нуждае от поне малко отдих. Затова отново си тръгна по-рано от офиса.

Тази сутрин бе пристигнала с нова решителност и влезе направо в стаята на сътрудниците, която бе работното й място по новия проект — седемдесет и четири кутии с картончета, запълнени с данни, бяха натъпкани по стените, в библиотеките, навсякъде. Продължи оттам, където бе спряла предишната вечер — на третата папка от първата кутия.

Не можеше да го направи.

След четири и половина часа Трея се надяваше да е свършила полезна работа за двайсет минути. В дванайсет и половина провери часовника си, погледна разпилените пред себе си листове и стана от бюрото си.

Секретарката му бе отишла на обяд и бюрото на пазача на портите стоеше изоставено. Вратата беше леко открехната. Тя го чу да разговаря по телефона. Разговорът клонеше към приключване и затова потропа на вратата и я открехна още малко.

— Господин Джекмън? Извинете? Можели за момент?

Той вдигна изненадано поглед. Ръката му все още бе на телефона, но сега се спря и върна слушалката върху вилката.

— Госпожо Гент? Какво бих могъл да направя за вас? Как вървят нещата с Грейсън?

Младата жена си наложи да бъде твърда и му каза истината — че не е проблемът в проекта, а в нея. Че е губила времето на фирмата през последните няколко дни и след като той бе толкова мил с нея… Старшият адвокат я спря и попита:

— Какво наистина ви безпокои?

Трея си пое дълбоко въздух и го погледна.

— Че сякаш не мога да се съсредоточа върху нищо. Освен Илейн. — Останалото — Глицки и чувствата й — не беше необходимо да се споменава. Продължи: — Разговорът, който проведохме миналата седмица с вас за нейните врагове и че вие знаете за някои от тях. — Отново спря, сведе поглед към ръцете си, върна го към него и му каза, че е отишла да види Глицки в болницата. — Почувствах, че по някакъв начин съм предизвикала това.

— Кое? Инфаркта му ли?

Кимване.

— Знам, че звучи странно. — Тя сви рамене. — Просто исках да се убедя, че е добре.

— И добре ли беше?

— Така изглеждаше. — Всъщност чудесно, но тя само повторно кимна. — Но все още е притеснен за делото.

Лицето на Джекмън стана сериозно.

— Каза ли защо? Спомена ли някаква причина?

Младата жена се замисли какво бе казал Глицки — че сякаш Илейн най-после разговаря с него — и знаеше, че такава комуникация е невъзможна.

— Нищо конкретно, но причината е изцяло обвързана с признанието на Коул — смята, че има вътрешни противоречия и може би е неприемливо.

— Дотолкова, че е напълно невалидно ли? Не просто неприемливо, но и невярно?

Тя сви рамене.

— Не зная.

Старшият адвокат вдигна глава в очакване.

— А какво мислиш ти, Трея?

Тя не го бе избистрила напълно, въпреки това сметна за изкушаващо, че такъв ветеран като Глицки й бе повярвал достатъчно, за да се осланя на нея.

— Мисля, че делото си струва да бъде приключено.

— И това няма да стане в полицията? Нито с Глицки?

Трея все още отказваше да се предаде. Позицията на Глицки като лейтенант на отдел „Убийства“ беше част от силата му и тя не искаше да я подрони. Затова заговори по-умерено.

— Ами, нали знаете. Имат задържан, който е обвинен в престъплението… — Тя остави заключението недоизказано. — В случая той разследва нещата самостоятелно.

— Изключва всички останали възможни заподозрени, освен Бърджис? — Джекмън се залюля на стола си зад бюрото.

— Да. — Младата жена се поколеба, наведе се напред.

— Което ме води до това, което исках да кажа.

Той зачака.

— Аз съм вероятно най-добрия източник на информация за това, върху което е работела Илейн.

— И какво означава това?

— Мисля, че бих била от полза за разследването, ако лейтенантът се заинтересува.

Джекмън пое дълбоко дъх.

— Да се заинтересува от какво по-точно? — попита внимателно той.

— Ако ми позволите да кажа, сър, Илейн бе един от най-добрите служители на фирмата. Според мен е от най-голям интерес за всички нас да се уверим, че убийството й няма да остане неразрешено.

— От най-голям интерес за фирмата — повтори Джекмън. — Как по-точно?

— Коул Бърджис ви отне нещо, сър. Лейтенантът не иска той да си тръгне с него, а не вярвам и вие да искате това.

Тя знаеше, че е уцелила най-точната струна. Някой му бе откраднал нещо, част от това, което бе издигнал от нищото, и старшият съдружник не би позволил на такъв човек да се измъкне. За момент очите на шефа й бяха изпълнени с напрежение и осъзна, че сега нещата бяха станали лични — по някакъв начин го бе накарала да го осъзнае.

— Направи това, което трябва — най-сетне каза той. — Бил ще го отбележи.

Трея се изправи. Работодателят й също стана от стола си и заобиколи бюрото. Сега стоеше на около крачка от нея. Тя погледна нагоре към лицето му.

— Това, което ме притеснява — каза плахо младата жена, — е, че дори не знаех, че тя има врагове. Знам, че двете си споделяхме. Мисля, че би ми казала.

Джекмън се отдръпна крачка назад, скръсти ръце и се загледа в нещо над дясното й рамо.

— По-скоро съперници. Тя имаше силна воля и жизненост. Искаше своя път и го имаше. Хората я ревнуваха, мислеха я за студена и арогантна. Че тя не е осъзнала тази реакция — дори и ако самите хора са я имали — само прави нещата по-лоши. Може би дори ти си изпитала нещо подобно? Дори и във фирмата?

И, разбира се, той беше прав. Трея призна истината в думите му с лека усмивка.

— Знам, че тя можеше да дразни хората с поведението си, така че, в този смисъл да, имаше врагове. — Изражението на Джекмън внезапно стана ледено. — Аз бях един от тях.