Джон Лескроарт
Предварително изслушване (12)

12

Като пое по задното стълбище, Харди незабелязано се изкачи до четвъртия етаж и по дългия коридор стигна до отдел „Убийства“. Четирима инспектори вдигнаха поглед от книжата, над които работеха, но никой от тях не се осмели да го поздрави. Все още неопетнената бяла врата на Глицки пак беше затворена, но този път зад щорите се процеждаше слаба светлина.

— Има ли някой с лейтенанта? — обърна се Харди към стаята.

Мълчалив хор от свиване на рамене, затова той почука.

— Отворено е.

Дизмъс завъртя бравата и промуши глава.

— Всъщност — уточни той, — беше затворено.

Глицки бе качил крака на бюрото, ръцете му бяха събрани пред лицето.

— Защо не затвориш и ти?

— Колко му е. — Харди влезе, затвори вратата, след това прекоси стаята, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото и си взе шепа фъстъци. — Въпреки това трябва да отбележа, че старата политика на отворената врата, с която ти толкова се гордееше, изглежда е в забвение. На свой ред, това може да ускори понижаването на твоята убийствена популярност сред хората ти, което забелязвам с неудоволствие.

Може би беше против собствената му воля, но изражението на Глицки омекна — през цялата гама от диамант до гранит.

— Иска ми се да бях ирландец и да бях толкова бъбрив като теб.

— Да съм.

— Какво да съм?

— Ти каза да „бях“. Иска ми се да бях ирландец. Но се казва да „съм“. Елементарна граматика и съгласуване на времената. Иска ми се да съм ирландец. Хората сякаш вече не се интересуват от тези неща.

Глицки поклати глава и смъкна краката си от бюрото.

— Точно това имах предвид. Двайсет думи, когато и пет са достатъчни.

— Пет звучи добре — отвърна Харди. — Кратко, та сладко. Но не винаги са предимство. Двайсет думи, ако са казани на място — което, приятелю, е ключът, — могат да бъдат изключително важни. И, разбира се, въпреки че това вече не се признава в нашия отвратителен век, правилната употреба на граматическите правила е белег на всеки цивилизован човек.

Умореният Глицки в крайна сметка се усмихна.

— Ако ме беше грижа, щях да се постарая. — Той хапна един фъстък. — Как вървят нещата на долния етаж?

Харди седна.

— По някакъв начин успях да се измъкна от неуважение на съда, но не мисля много за това. — Той описа накратко основните моменти от делото и накрая завърши с изненадата си, че Глицки не е бил сред присъстващите. Посочи голата повърхност на бюрото: — Но сега, като виждам камарата работа, която си отхвърлил… Помежду им се установи тишина. Харди продължи:

— След това имах още един приятен разговор с клиента си. Но той не ме зареди с жизнена енергия. Не си спомня нищо. Нощта му е абсолютно бяло петно, което означава, че е бил по-пиян, отколкото аз някога съм бил.

— А ти няколко пъти си се радвал на подобно състояние, ако мога да ти напомня, в случай че си забравил.

— От време на време в младостта ми. Само с изследователска цел. Както и да е. Бих искал да се смятам за експерт в тази област, но никога не съм изпадал в подобна загуба на паметта, каквато описва Коул, което ме кара да се съмнявам. Но Глицки клатеше глава.

— В наши дни има доста нови лекарства, Диз. Например дрога от семена на фурма. Или едно още по-достъп но хапче със същия резултат е „Халцион“.

— „Халцион“?

— Хапче за сън. Когато провеждаше алкохолното си изследване, никога ли не си взимал „Халцион“ преди опитите си?

— Наистина не си спомням. Имам бяло петно в паметта. — Но след това се усмихна. — Шегувам се. Това ли се случва?

— Точно. Пълна забрава. — Глицки хвърли поглед към затворената врата. Въпреки това понижи гласа си: — Сутринта аз също имах среща. Батист, Ридли Бенкс, Страут, момчетата от местопрестъплението. Исках да поговорим за проблемите на видеокасетата.

— Бенкс беше долу в съда.

— Да, предположих, че може да дойде. Казах му, че трябва да се откажем от самопризнанията.

— Предложил си го? — Това беше повече, отколкото Харди очакваше от Ейб. — На всеослушание?

— Да, но Ридли беше относително безчувствен към идеята, че самопризнанието е боклук. Вероятно смята, че искането ми е свързано с начина, по който е провел разпита.

— А той не би могъл да е на изцяло погрешен път.

— И го знае. — Лейтенантът напрегнато издиша. — Нещата са доста хлъзгави, Диз. Те са моите момчета. Дадоха ми това, за което ги помолих. Не мога да ги виня, че са били подлъгани.

— Аз също, но да бъдат подлъгани е едно, а да оставят човек да затъне без сигурни доказателства е съвсем друго.

— Да, стигаме дотук. Въпреки всичко, моите колеги и висшестоящи са били далеч от подобна ситуация. Имаше достатъчно улики, за да арестуват Бърджис и все още ги има. Даде ни и допълнителни, когато поговорихме с него. Сега отива на съд. Вече не е наша грижа. Край на историята.

Беше ред на Харди да въздъхне.

— Но не е така, Ейб. Знаеш го.

— Не ми излизай с тези номера, Диз. Може и да е. И не смесвай несигурните доказателства с невинността. Така или иначе, твоето момче е убило Илейн. Става въпрос за начина, по който го доказваме. Искам чист случай, това е всичко.

— Мисля, че искаш много повече.

Глицки счупи черупката на един фъстък.

— Опитвам се да си представя как да проведа разследването и да получа повече улики, когато заподозреният е вече в затвора и се предполага, че отива на съд.

— Внимавай! — Харди насочи пръст към приятеля си и спря отговора му. — Виждаш ли? Мога да бъда кратък. Дори прекалено.

Глицки отново се канеше да му отвърне нещо и пак бе прекъснат, този път от почукване на вратата.

— Отворено е.

Харди цъкна с език неодобрително.

— Продължавай да го казваш.

Но за момента беше вярно. На вратата стоеше самият шеф на полицията, Дан Ригби, придружен от Шарън Прат и Гейбриъл Тори. И притесненият Франк Батист. Зад тях имаше разнообразна група — служители в офиса на областния прокурор, униформени ченгета, няколко репортери, вероятно случайни минувачи. Харди можеше да види инспекторите от отдела събрани в края на тълпата.

— О-хо! — възкликна Тори иззад рамото на Ригби. — Не са ли мила картинка?

 

 

В офиса на Глицки нямаше място за такъв частен купон, затова по команда на Ригби участниците преминаха през отдела и се изсипаха в една от стаите за разпит — всъщност точно в тази, в която бе изтръгнато самопризнанието на Коул Бърджис.

Тясна и без прозорци, въпреки че малката маса бе изтикана до стената, стаичката вероятно не беше най-добрия вариант на място за среща, но ситуацията внезапно и по неизвестни причини бе станала спешна.

Тори в някаква триумфираща ярост не преставаше да повтаря „знаех си аз, знаех си“ на всеки, който си направеше труда да го слуша. Ригби, разкъсван между необходимостта да защити един от хората си и желанието на всяка цена да избегне възможен скандал, искаше врата, която да може да затвори зад всички основни участници, и то ако може веднага.

— Нямаме нужда от присъствието на господин Харди — заяви Прат.

Ригби не й обърна внимание. Не искаше да губи време с предисловия, а да се обърне директно към своя лейтенант и да приключи.

— Господин Тори ми каза, че тази сутрин, по време на процеса срещу Бърджис, господин Харди се е позовал на видеокасета. Как е успял да я види?

— Все още не сме получили задоволително обяснение — вметна безцелно Прат. — Не я е получил от нашия офис.

Всички вече знаеха това. Ригби продължи да гледа Глицки.

— Ейб?

Но Харди, чието избухване в съдебната зала бе поставило приятеля му в неудобно положение, не смяташе да го оставя да се оправя сам.

— Не съм казал, че съм видял касетата — намеси се той.

— Коул ми спомена, че са го записвали.

— Как е разбрал? — поинтересува се Бенкс.

— Хайде! Досетил се е — отвърна на забележката Харди. — Това не е някаква тайна процедура. Всеки разпит се записва.

Но Тори беше готов с опровержението си. Той извади от джоба си някакъв лист и го показа на Ригби.

— Ето точно какво каза господин Харди. Позволих си волността да нося в себе си репортерски касетофон. — Той прочете: — „Той е бил пиян и едва ли е разбирал, ваша светлост! Касетата със самопризнанията ясно го показва.“ Звучи така, все едно я е гледал.

Харди не се предаваше:

— Не доказва нито едно проклето…

Но Глицки постави ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Диз. — Обърна се към Ригби: — Аз му я пуснах.

След моментната тишина от шока, Бенкс тежко въздъхна:

— Господи!

Тори пръв се окопити.

— Проклета работа — прошепна той.

Прат прочисти гърлото си:

— Е, господин началник, в светлината на това признание не можете да…

— Шарън! Моля те — Ригби я спря с вдигната длан и се обърна към своя подчинен: — Лейтенант Глицки, казвате ми, че сте дали улика в дело за убийство на адвоката на защитата. Прав ли съм?

Глицки леко наклони глава.

— Да, сър.

Шефът тежко въздъхна.

— Добре. — Устата му се отвори. Вероятно бе скръцнал със зъби. — Добре — повтори. — Трябва да разгледаме това. Междувременно…

Тори:

— Какво има да му се гледа. Той се съгласи…

— МЕЖДУВРЕМЕННО… — Ригби го принуждаваше да млъкне. Той се обърна към Батист: — Междувременно, Франк, бих искал ти и Ейб да дойдете в офиса ми след… — погледна часовника си — … трийсет минути. Лейтенант, може би ще е разумно от ваша страна, ако доведете и инспектора, който е провел разпита. Всички останали… — Гласът му стана по-твърд. — Надявам се, че това, което е било говорено зад тези врати, ще си остане тук. След като разплета цялата история, ще изготвя изявление. — Той се втренчи в Прат и Тори. — Ако и вие искате да се произнесете по случая, нека го направим заедно. Ясен ли съм?

— Можем да се съгласим с това — отбеляза Прат.

— Въпреки че е по-добре да бъде по-рано, отколкото по-късно — вметна Тори.

— Веднага щом изясня фактите — отвърна остро Ригби. Той хвърли един последен поглед към събралите се, накрая се спря на Глицки и поклати глава. — Боже Господи, Ейб — прошепна шефът почти без дъх, — за какво си мислил?

После завъртя бравата и излезе от стаята, оставяйки отворено след себе си.

 

 

Кариерата на Джин Висър като защитник на закона започна много обещаващо. Прекара три години по улиците в патрулираща кола, след това бе преместен и си спечели пост на инспектор по грабежите. За три години в този отдел той вложи още повече хъс в работата си и взе сержантския изпит. При първа възможност подаде документи за инспектор в отдел „Убийства“, което бе почти горната летва за едно работещо ченге. Когато на трийсет години получи работата, бе най-младият, постигнал този ранг и позиция. Но Висър имаше няколко недостатъка, които повлияха отрицателно върху неговите полицейски аспирации. Първият беше склонността му да теоретизира, преди да събере всички улики. Обикновено имаше усет кой от различните заподозрени в един случай е най-вероятният извършител и насочваше всичките си сили за доказване на тезата си. При първите два случая подходът му дори проработи — повечето момчета, които изглеждаха виновни, в крайна сметка се оказваха такива.

Но не винаги.

И законът на случайността — заедно със сложността на мотивите и ситуациите при истинските убийства — най-сетне го замеси в сериозно дело.

То беше мястото за проява на втория му съществен недостатък — липсата на лоялност. Висър смяташе, че е по-важно да имаш приятели в пресата и в офиса на областния прокурор, отколкото в полицията. Не мислеше, че ще навреди, ако даде на репортерите малко предварителни заглавия за това, което се случва на огневата линия, понякога и преди да е предназначено за огласяване. Тези хора — от областната прокуратура и журналистите — все пак бяха крайните потребители на продукта. Те трябваше да имат право на предварителен поглед.

И в своето желание за обвинение в стил Прат, доста от прокурорите понякога се изкушаваха да използват Висър да подшушне на пресата нещо, което не би трябвало да излиза от самите тях. Ако си мил към репортерите, те ще пишат хубави неща за теб. Принципът беше „почеши ме ти, за да те почеша и аз“. Висър дори си мислеше, че всеки го прави, въпреки че грешеше в тази си увереност.

Докато един ден с изненада установи, че е изолиран в отдел „Убийства“. Скоро бе принуден да напусне и да си намери работа като следовател в офиса на областния прокурор. Там беше почти като полицейски инспектор, но не съвсем.

Тази нова работа продължи само единайсет месеца. Можеше и да остане — не бе направил нещо наистина погрешно, — но се почувства ненужен. Беше последният избор на прокурорите, когато им трябваше истински инспектор. В крайна сметка, дълбоко огорчен от системата, която го отхвърля, той напусна и, окуражен от няколко адвокати, с които се бе сприятелил и които му предложиха постоянна работа, стана частен следовател.

Някога Висър бе красив, с гъста пясъчноруса коса, изсечени скули и добре оформена козя брадичка. Десет години след като бе започнал собствен бизнес, обаче, бе добавил двайсетина килограма към теглото си и пет сантиметра към челото си. Също така бе загубил брадичката си. Сега кожата на лицето му бе опъната по прекалено многото плът, сред която прекалено малките очи непрекъснато гледаха леко накриво.

Точно сега той бе на път към клиента на Дизмъс Харди Рич Макнийл в „Тераню Индъстрис“. Нямаше среща — не беше в неговия стил. Офисът на Макнийл се намираше на горните етажи в централата на компанията на Калифорния Стрийт, на половината път нагоре по Ноб Хил. Стаята беше с разумни размери, модерно обзавеждане, вградена библиотека и прозорци на две от стените, които гледаха към центъра на града. Когато секретарката му звънна и му каза, че частният следовател за случая с Мани Галт е отвън, Рич започна да се надява, че мъжът е нает от Харди, може би идва с добри новини и не може да дочака, за да ги каже направо на него.

Но в момента, в който видя Висър, Макнийл осъзна, че това е било само добро пожелание. Тази лоена топка, която се рови из отпадъците, не можеше да бъде от хората на Харди. Все пак вече го бе пуснал в офиса си и трябваше да бъде учтив. Така че се изправи, заобиколи бюрото си и протегна ръка.

— Господин Висър. Рич Макнийл. Какво мога да направя за вас?

Хватката на дебелия мъж почти счупи ръката му. Притеснена усмивка.

— Благодаря ви, че толкова бързо се съгласихте да се срещнем. Ще имате ли нещо против да седна?

Макнийл стисна и отпусна юмрука си, успокоен, че все още ръката му изглежда здрава.

— Ни най-малко. Съжалявам, че нямам много време, но…

— Тогава няма да ви задържам дълго. — Висър повдигна панталоните си на бедрата и се отпусна на едно от кожените кресла на Макнийл, докато оглеждаше офиса. — Симпатично местенце — отбеляза той.

Имам офис в един стар склад на Кей 42. Страхотна гледка, право към водата. Трежър Айлънд, мостът. Но нямам кресла като това.

— Е… — Макнийл нямаше готов неангажиращ отговор. Той изтегли стол и демонстрира очаквателно изражение. — И така… — Зачака.

Висър си позволи още един момент наслаждаване на обстановката и сградите през прозореца. Той повдигна рамене, отпусна се в коженото кресло и се обърна към Макнийл.

— Както разбрахте — започна частният следовател, — искам да бъдем напълно наясно. Работя за Даш Логан, адвокатът на господин Галт. Той смята, че може да е… полезно, ако ние с вас поговорим върху проблема, нещо като личен разговор.

Но Макнийл тръсна глава.

— Не мисля, че е добра идея. Адвокатът ми каза…

— Не, хайде! Познавам адвокатите. Работя за един. Даш е говорил вчера с адвоката ви, заради което днес аз съм тук, наречете го любезност. Вашият човек — Харди, нали? — смята, че решаването на делото извън съдебната зала не е добра идея, тъй като твърди, че случаят не е криминален. Но трябва да ви кажа… — Присвитите му очи се заоглеждаха из стаята.

— Какво? — изпусна Макнийл.

С известно усилие, Висър върна поглед пред себе си.

— За това става дума — започна той като самата искреност. Гласът му се понижи с няколко децибела. — Такива неща се случват в подобни дела. Адвокатите започват да се оплюват един друг и съвсем скоро всички губят. Господин Логан мрази подобни ситуации…

— Добре. — Макнийл не искаше повече да го слуша. Той започна да се изправя. — Дори и да е така, аз наистина не мога…

— Рич, проблемът е — прекъсна го Висър, почти изправяйки се от своето място и принуждавайки Макнийл отново да седне, — че бях ченге доста години. Зная нещата, които те търсят и смятат да открият. Имам пред вид, че всеки крие някакви тайни — данъчни проблеми, няколко пъти може да е взимал наема на ръка без разписка. Твоят човек Харди не би могъл да знае тези неща.

— Неми се вярва — ведро заяви Макнийл. — Той самият е бил ченге.

— Харди?

Макнийл се възползва от предимството си.

— Така е. Затова имам чувството, че той е доста наясно с това, което става, като ми казва, че няма никакво дело. Аз също го вярвам, защото Мани Галт е лъжец. Никакви пари на ръка не ми е дал. Такова нещо не се е случило. Както и нищо от казаното от него. — Макнийл отново започна да се изправя. — Благодаря ви за идването, но се боя, че няма какво повече да обсъждаме. — Той се осмели да се усмихне. — Просто ще оставим адвокатите да си свършат работата.

Но Висър не възприе намека. Вместо това той отново се облегна назад и потърка с длан гладката кожена ръкохватка.

— Добре. Точно по този начин подобно дело може да стане доста грозно. А господин Логан не иска такова развитие.

— Нито пък господин Харди. Просто трябва да оставим фактите да наклонят везните. — Той направи жест с длан и се насили отново да се усмихне. — Е, ако това е всичко, имам доста напрегната програма тази сутрин…

Най-после Висър също се изправи.

— Добре, но нека ви дам още един пример.

— Какъв?

— Имали сте секретарка на име Линда Кук, нали?

Макнийл усети присвиване в стомаха.

— Е, и? Беше грешка. Преди много време. Съпругата ми знае всичко.

— Да, разбира се. Но децата, знаете, пък и внуците. Ако всичко излезе наяве, на тях доста ще им домъчнее и начина, по който мислят за вас, изцяло ще се промени.

Несигурна въздишка, след това в гласа му се усети твърдост.

— Веднага се пръждосвайте оттук.

Ядът и страхът нямаха никакво въздействие върху Висър. Той протегна длани напред като отговор на по-ранния жест на Макнийл.

— Само ви казвам, че ако тези неща се появят в публичното пространство, те няма да ви донесат нищо добро. Никой не се нуждае от подобни усложнения, нали? Не съм ли прав?

 

 

Те седяха до предния прозорец на симпатична малка закусвалня на Юниън и Джоди Бърджис се бе отказала дори да бодне от салатата си. Вместо това тя се бе втренчила през масата в дъщеря си, която току-що й бе казала, след дългото предисловие по време на основното ястие, че двамата с Джеф не смятат да участват в плащането на защитата на Коул.

— Не разбирам как може да си толкова безчувствена — възмути се Джоди. — Той ти е брат.

Дороти дори не бе докоснала сандвича си, въпреки че беше любимият й — козе сирене, изсушени на слънце домати и наденички. Не й беше трудно да разбере как може да е толкова безчувствена — причината беше, че имаше достатъчно опит. Всеки път през последните дванайсетина години, когато се бе изкушила да почувства нещо като състрадание, жал или просто милост към брат си, бе съжалявала и изкушението вече съвсем не бе толкова силно. На практика, едва ли бе останало някакво изкушение.

Но тя си каза, че пред нея стои майка й и, въпреки че хиляди пъти са водили подобни спорове, чувстваше, че все още й дължи нещо. По дяволите.

Затова отговори с присъщото си спокойствие:

— Собственият ми брат — каза тя, — отчаяно се нуждаеше от място, където да остане, и тъй като изпитвах нещо към него, му позволих да живее в дома ми с моя сериозно болен съпруг и моите деца. И, мамо, може би си спомняш каква беше благодарността му. Той крадеше от нас. Непрекъснато. Дори от прасенцата касички на децата. Можеш ли да го повярваш? Това ми беше отплатата, че съм била мила с него. Сега децата ми завинаги ще запомнят вуйчо си Коул като крадец, ако не и убиец. Не им ли е достатъчно да запазят тези мисли до края на живота си?

Джоди кимна и преглътна. И преди беше чувала всичко това. И понеже характерът й бе такъв, веднага излезе с готов отговор:

— Той не е убиец.

— Да, но със сигурност е крадец.

— Той не може да си помогне сам, Дороти. Попаднал е в хватката на нещо много по-голямо от самия него.

— О, моля те!

— Така е. Знаеш, че е вярно.

— Може и да е така, мамо, но просто повече не ме е грижа. Не ме интересува. Чу ли ме?

Джоди се вгледа в лицето от другата страна на масата и протегна ръка, за да докосне дъщеря си.

— Скъпа…

— Не! — Дороти издърпа ръката си. — Не. Не и този път.

— И какво ще правим сега?

— Аз не смятам да правя нищо.

— Просто ще го изоставиш?

Дороти кимна и отговори твърдо:

— Да.

— Поискали са смъртно наказание, Дороти. Не може да искаш смъртта му!

Въздишка.

— Това е Сан Франциско, мамо. Никой състав от съдебни заседатели не би го осъдил на смърт. Той няма да умре.

— Е, областната прокурорка със сигурност не мисли като теб.

— Областната прокурорка… — погледът на Дороти беше празен. — Той така или иначе си е отишъл, мамо. Не можем да го върнем.

— Не го вярвам.

— Знам, но трябва. Защото е истина.

Отново тишина.

Джоди често си мислеше, че не може да плаче. Ако преди няколко години бе чула Дороти да казва, че синът й Коул никога няма да се върне и никога повече няма да бъде нейното чудесно момче, щеше да вие от мъка. Но сега не се случи нищо подобно — само дълбока болка, но такава, която по никакъв начин не й носеше облекчение.

— Виж, какво ще стане, ако просто поговорим с господин Харди…

Дороти клатеше глава.

— Мамо, имаме три деца, които трябва да изпратим в колеж, ако можем. Медицинските разходи на Джеф със сигурност няма да намалеят. Просто не можем да ти помогнем в това, дори и да искахме, а ние не искаме. Честна дума, мамо — длъжна съм да ти го кажа, — не зная защо го правиш.

— Той ми е син, Дороти. Затова.

— Това не е добър отговор, мамо. Коул разби живота ти. Не го ли виждаш?

— Не е вярно.

— О, не, така е. Сигурно те е обогатил, предполагам? — Дороти взе салфетката си и нервно попи устата си, после пое дълбоко въздух. — Той разби живота ти.

— Продължаваш да го повтаряш.

— Защото все още е вярно, ето затова. Хайде, мамо, погледни какво е направил. Принуди те да се преместиш тук…

Джоди протегна ръка, за да я прекъсне.

— Не! Спри! Ето ти добър пример. Той не ме е принудил.

— Ти продаде къщата, която заедно построихме и където мислеше да живееш до дълбоки старини — ти ми го каза, не помниш ли? Защото, след като го изгонихме, ти искаше да си близо до него, в случай че не може да се справи сам. Кажи ми, не е ли вярно?

Дороти не можеше да го оспори, защото дъщеря й беше права.

— Затова сега ти живееш в някакъв ужасен малък апартамент, откъсната от всичките си приятели, от хората, които си познавала през целия си живот, съвсем сама…

— Идвам да виждам внуците си.

— Което не беше причина, докато Коул не се премести. Не затова си тук, мамо. Знаеш го. Заради Коул е. Винаги заради Коул. Всички жертви са заради него и знаеш ли какво? Не го е грижа. Това не доведе до нищо добро.

Джоди обходи ресторанта с поглед, взря се в улицата навън, после го върна върху дъщеря си.

— Той идваше при мен. Имаше нужда от местенце.

— Остави го да си го намери сам. Мамо, той е вече на двайсет и седем.

— Не мога да позволя да умре.

— Но и не можеш да го спасиш. Не виждаш ли? Той никога няма да порасне, ако не му дадеш тази възможност. Трябва да го пуснеш да върви по собствения си път.

— Не му налагам нищо, скъпа. Той просто се нуждае…

— Спри да говориш за нуждите му! — Внезапно на Дороти й бе дошло в повече и нервите й се бяха изопнали. Гласът й бе дрезгав, но всички в ресторанта я чуха. — Той има нужда от собствен живот. Има нужда да се бори сам, ти не можеш да му помогнеш. Никой не може. Коул трябва да се провали, да го осъзнае или да умре. — Тя отново вдигна салфетката към устните си, изненадана от собственото си избухване.

Но не беше напълно приключила, още не. Наведе се напред и гласът й бе по-овладян:

— А сега смяташ сама да платиш на господин Харди, нали? Знаеш ли колко ще ти струва? Това ще пресуши всичките ти спестявания и после? За какво ще бъде всичко това?

— Но той не е убил онази жена. Има нужда от добър адвокат.

— Той е признал, мамо.

За Джоди това не значеше нищо.

— Не наистина и ако господин Харди успее да го измъкне, Коул може да се включи в някаква програма…

— Господи, кога ще свърши всичко това! Дай ми почивка.

— Дами, дали мога да ви донеса още малко вода? — Беше сервитьорът, представителен в своята бяла риза и черен костюм. — Някакъв десерт? Или кафе?

Притеснена, докато осъзна думите, Дороти поклати глава.

— Само сметката, моля. Благодаря ви. — След като той — облекчен — кимна и си тръгна, тя се наведе през масата и прошепна: — Мамо, знаеш, че дори не трябваше да се обаждам на Дизмъс. Това беше последната ми грешка спрямо Коул. Трябваше просто да го оставя да умре там, в затвора, ако така му е писано. И да приключа цялата история.

— Не го казвай — помоли я майка й. — Не го мислиш.

Клатейки неодобрително глава, Дороти хвърли салфетката си на масата. Беше безнадеждно.