Джон Лескроарт
Предварително изслушване (16)

16

В 7:15 във вторник сутрин Рич Макнийл, опакован в тежко палто, надзърташе над плесенясалите парапети в зелените води на залива. Малко по-нататък край оградата самотен рибар азиатец пушеше и се разхождаше напред-назад, като спираше на всеки няколко крачки да провери някоя от пръчките си. За петнайсетте минути, през които Макнийл чакаше, той бе извадил две малки рибки и ги бе пуснал в потопения във водата живарник.

Лекото, но постоянно глисандо на трафика се стелеше над „Ембаркадеро“, колелата просъскваха над навлажнения от росата калдъръм. Водата изчезваше в едва доловима мъгла на двайсетина метра, а някъде в далечината ревяха тюлени. Виковете им се носеха през ширината в симфония на отчаянието.

С ръце в джобовете, Макнийл трепереше от студ.

При шума на приближаващите се към него стъпки, той се обърна.

— Здрасти, Диз.

Харди носеше дъждобран над официалния си костюм. Протегна ръка и двамата мъже се здрависаха.

— Симпатично местенце.

Макнийл завъртя глава, като че ли за първи път забелязваше къде се намират.

— Предполагам, че е малко ветровито. Имаме няколко доставки, които очакваме на кей 18, и бих искал да съм тук да ги посрещна. Но ми се щеше да те видя преди работа. — Той се поколеба. — Преди да съм имал време да променя решението си.

— За какво? — Въпреки че Харди имаше доста добра идея.

— Ами… — Рич си пое въздух, сякаш се самонавиваше. — Оценявам всичко, което направи за мен по проблема с Галт, но поговорих със Сали и двамата решихме да пратим всичко по дяволите, да продадем проклетата сграда, да си вземем парите и да платим на копелето, за да ни се махне от главата. Може би застрахователната компания ще покрие гражданския иск.

Харди бе пъхнал ръце в джобовете на дъждобрана си. Наклони глава на една страна.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това, Рич? Застраховката ти няма да го покрие — те ще кажат, че обвинението за присвояване не се покрива от полицата ти. Сигурно ще ти струва почти толкова, колкото си платил първоначално за цялата сграда.

— Ами — въздъхна той. — Знам. Знам. Просто със Сали си помислихме през какво ще трябва да преминем заради процеса, колко ще ни струва, нещо такова. И за какво?

— За да попречиш на Мани Галт да те скапе, Рич. Какво ще кажеш за това? Ти не си направил нещата, в които той те обвинява.

Макнийл нервно тръсна глава.

— Ако, обаче, изгубим, може да отида и в затвора.

— Няма да загубим. Няма начин.

Нацупена усмивка.

— Но не можеш да ми го гарантираш, нали? Казвал си ми стотици пъти, че не можеш да предвидиш какво ще решат съдебните заседатели. И ако те ме сметнат за виновен, ще ме тикнат зад решетките.

— Но има много „ако“.

— Това е моят живот. Защо ще искам да го рискувам?

Доводът бе неоспорим и Харди не можеше да му отговори. Въпреки това, проблемът го изнервяше и притесняваше. Той пъхна ръцете си по-дълбоко в джобовете, отиде до парапета и се втренчи надолу във водите на залива, после отново се обърна към клиента си.

— И ще му позволиш да ти открадне четвърт милион долара, само защото е копеле?

Равнодушно свиване на рамене. Макнийл беше притеснен от решението си, но това не означаваше, че смята да го промени.

— Сградата ще дойде към пет и половина, шест милиона. Ще ми донесе добра сума, от която да си поживея. Ще я пусна на пазара, както ме съветват всички през последните десет години. Ще дам на копелето проклети те пари, за които ме изнудва, и жертвата ще си струва, ако най-после се махне от живота ми.

Но Харди не можеше да остави нещата така.

— Мислех, че ще го притиснем с нашите обвинения. Ще го смачкаме, защото не ти си човекът, който е сгазил лука, а той. Ако си спомням добре, ти беше доста ядосан. Искаше да се бориш с него. Аз също го исках. И още го искам.

— Знам.

Харди изчакваше.

Клиентът му опита друг подход:

— Така или иначе, ще ми струва колкото и процеса.

— Не, няма. Четвърт милион е около два пъти повече от сумата за криминално дело, Рич. В най-лошия случай. Дявол го взел, ще намаля таксата си за явяване в съда до хонорара си на час. — Дизмъс получаваше от клиентите си три хиляди долара за всеки ден в съда, което бе доста повече от адвокатската му тарифа от двеста долара на час. — Ако процесът продължи една седмица, само това ще ти спести цяло състояние.

Макнийл тръсна глава.

— Не е до парите, Диз.

— И аз така мислех. Тук Галт е престъпникът. Не ти.

Затова се чудя защо искаш да бъдеш наказаният? След всичко, което ти причини, не ти ли се иска да му натриеш носа?

Никакъв отговор. Макнийл пристегна яката си около врата.

— Виж тогава — каза той, — какво можем да направим, за да паднат обвиненията?

 

 

Както обикновено, и тази сутрин една сериозна тълпа чакаше в студа в нестройна опашка, проточила се от вратата на затвора и по продължение на коридора зад Съдебната палата.

Джоди Бърджис носеше дънки и анорак, туристически обувки и ръкавици. Вече година, откакто живееше тук, а още не можеше да свикне с калифорнийското време. Тази сутрин, например, си беше студено като на полюса. А това бе странно, като се има предвид, че в Охайо, когато през февруари температурата стигаше до около седем-осем градуса, си беше истинска пролет. Хората излизаха по пуловери, газеха през снега и си говореха кол кое хубаво времето и колко е топло. Въпреки това тук, сред влажната мъгла, студът буквално проникваше в костите й. Дори така опакована, тя трепереше.

Най-сетне влезе във фоайето на затвора, където бе малко по-топло. Каза името си на пазача и почака още известно време. Опита се да не прекарва тези безкрайни минути в притеснения или в мисли за това как са се объркали нещата. Трябваше да се съсредоточи върху идеята, че е тук заради Коул, който в душата си беше добро момче. Може да бе допуснал някои грешки, да бе имал сериозни проблеми, които ще трябва да преодолее, но никога не би наранил умишлено когото и да било. Той беше добро момче.

Когато времето дойде, пазачът я поведе надолу по още един коридор до друга мрачна врата. Джоди си помисли, че вероятно има поне две стаи за посещения — тази изглеждаше различно от онази, в която бе влязла вчера. Високите прозорци пропускаха различна светлина, въпреки че иначе бяха съвсем еднакви. Петнайсет сиви метални стола от нейната страна на стъклото и всеки със собствена кабинка. Сега всички места бяха заети, с изключение на това, към което я насочиха.

Джоди стигна до стола си и седна. Коул все още не се бе появил отсреща. Тя протегна ръка и докосна малкото отворче в стъклото.

Нейният син.

Пазачът въведе момчето през вратата от другата страна и го насочи към стола срещу нея. То кимна, сви рамене и направи това, което му казаха. Дори не вдигна очи към майка си — само погледна към стола, където трябваше да седне.

Чорлава коса, провлечена походка, празно изражение. Отново в оранжевия гащеризон. Винаги.

Джоди се опита да извика представа за времето, когато беше по-малък — все още държеше снимката от завършването му на нощното шкафче до леглото си. Тогава косата му бе по-къса и старателно сресана. Бръчици и широка открита усмивка.

Къде беше отишло онова момче? Въпреки всичко тя знаеше. Знаеше.

— Здрасти, мамо.

— Здрасти, Коул. — Жената почака, за да разбере дали има да й каже нещо, но очевидно нямаше. Наведе се напред, приближи уста до отвора. — Добре ли си?

Първият му отговор бе спокойно цъкване с език, но, тъй като не искаше да безпокои майка си, го омекоти.

— По-добре съм — каза. — Да, отлично.

— Наистина ли?

— Ами, масажистката снощи не дойде, но като изключим това…

— Но се грижат за теб, нали? Храниш ли се?

Синът й се облегна назад и потупа стомаха си.

— Угояват ме за Коледа.

Джоди се намръщи.

— Това не е смешно. Не го казвай повече.

Той отново се наведе напред със сериозно изражение.

— Наистина не е чак толкова зле. Просто не трябва да се пречкаш в краката на другите.

— Но си вземаш… лекарството.

— Да. — Празният му поглед се промени. — Не е лекарство, мамо. Метадон е.

— Знам — бързо отговори Джоди. — И знам какво представлява. От него ти е по-добре, нали?

— Всичко е наред. — Коул приближи уста до стъклото. — Мисля си, че… — Нервно прокара ръка по челюстта си.

— Какво?

Момчето се поколеба още един дълъг миг.

— Ами, не знам. Нали познаваш адвоката ми?

— Да, Коул, познавам адвоката ти, господин Харди.

— Добре, ами той ми спомена да помисля дали да не им кажа да намалят дозата ми наполовина. Ако се наложи да поостана тук, може… Не зная.

Джоди дори не си позволяваше да се надява, но това беше първото й изкушение от година. Тя внимателно се опита да формулира отговора си с неутрални думи. Прекалено силният майчин ентусиазъм можеше да убие импулса му.

— Може да си струва да опиташ, Коул, но ще има и много други неща, с които да се занимаваш по време на престоя си.

Синът й се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. От устните му се изплъзна дълбока въздишка.

— Мисля, че това ще е единственото нещо.

Тя внимателно кимна.

— Наистина — продължи той след минута. — Мисля, че тук ще ми е доста лесно да опитам. Ако не се получи, просто ще се върна там, откъдето започнах.

— Да. — Гласът на Джоди беше тих и предпазлив. — Струва си да помислиш за това.

— Имат програма. — След това бързо допълни: — Не съм много сигурен.

Майката бе щастлива, че могат да приключат този разговор.

— Щом мислиш, че можеш да се справиш.

— Не знам — каза синът. — Вероятно. — Отново се наведе напред. — Знаеш, че не е нужно да идваш всеки ден.

— Зная. Но искам. Въпреки всичко ми е приятно да те виждам. — Това признание сякаш го накара да се почувства неудобно и тя промени темата: — Трябва да ти кажа, че днес имам среща с господин Харди, за да обсъдим парите и други подробности. Не бива да се безпокоиш. Всичко е под контрол. — Майката замаза последните думи и продължи: — Вече споменавал ли ти е нещо за плановете си? За защитата ти?

— Всъщност не. Не сме говорили за това.

Джоди се намръщи.

— Е, днес ще направя нещо и по този въпрос. Но виждал ли си… тук получаваш ли вестник?

Коул поклати глава.

— Дори нямам ментови бонбони на възглавницата си преди сън. Всъщност, нямам и възглавница. Защо?

Тя прошепна дрезгаво:

— Защото тази сутрин има статия за Кълън.

— И какво за него?

— Ами, очевидно казва, че ти е дал пистолета.

Коул се наведе сковано напред.

— Какъв пистолет?

— Пистолета, с който си убил Илейн Уейджър. Оръжието на престъплението.

— Кълън ли?

Тя кимна.

— Никога не ми е давал пистолет.

— Е, в днешния вестник има история как Кълън ти дава пистолета.

— И кога го е направил? Споменал ли е?

— В петък или събота.

— В петък или събота ли? — Момчето се опитваше да се разрови из паметта си. — Това не се е случило.

Джоди се наведе към стъклото, устните й бяха почти долепени до него. Прошепна:

— Истината ли ми казваш, Коул? Бих искала да мога да кажа на господин Харди…

Коул гледаше втренчено, очевидно замислен.

— Ще му кажа сам, мамо. Кълън не ми е давал никакъв пистолет в петък, събота или когато и да било. Взех пистолета от улицата. Беше толкова малък, че първоначално дори не знаех какво представлява, просто стоеше там в праха до нея и… — Той спря. Устата му беше отворена, а очите му търсеха нещо навътре в него самия.

— Какво има? — За един ужасен момент Джоди си помисли, че синът й може да е получил удар. — Коул? Има ли нещо?

Осъзнаването бе толкова рязко, колкото и вглъбяването. Очите му отново се фокусираха и ако майка му бе очаквала да види някаква светлинка в тях, може би не беше сгрешила.

— Не съм я убил — прошепна момчето почти като молитва. — Тя вече беше мъртва.