Джон Лескроарт
Предварително изслушване (17)

17

След сутрешната си среща с Рич Макнийл на „Ембаркадеро“, Харди бе заобиколил и се бе върнал в болницата „Сейнт Мери“, която бе на половината път към дома му от центъра. Сега седеше до леглото на Глицки в интензивното. От другата страна един зелен монитор постоянно пиукаше и изписваше назъбена линия върху малкия екран.

— Ами — започна Дизмъс, — единият мъж казал на другия: Ето така искам да умра, точно като дядо ми. Той просто седеше там и говореше, радваше се на живота и внезапно челюстта му падна на гърдите, очите му се затвориха и си отиде. „Да, така искам да умра…“ — Харди направи пауза. — „А не да ритам и да пищя като другите момчета в колата.“

— Вицове за умиране? — Глицки се размърда под чаршафите си. — Ти ми разказваш вицове за умиране? — Пациентът издиша дълго и бавно и затвори очи.

Адвокатът си помисли, че приятелят му изглежда ужасно. Бледността му беше очевидна. Кислородната тръба преминаваше край лицето му и влизаше през носа. До леглото имаше няколко системи и те явно навлизаха в него. Ейб отвори очи.

— И аз знам един.

Харди го прие за добър знак.

— Хайде!

— Един богаташ бил на смъртен одър, притеснен, че не може да си вземе парите, когато си отиде. — Глицки пое още един дълбок дъх, нагласяйки кислородната тръба в носа си. — Така че попитал Господ дали ще му разреши. „Моля Те, ще бъда добър.“ И Господ най-сетне се предал и казал добре, ще може да вземе един куфар, пълен с всичко, което би искал да отнесе на небето. И така, мъжът решил, че златото винаги е добър избор и напълнил куфара си с кюлчета.

— Как го е направил, след като е бил на смъртен одър? — полюбопитства Харди. — Златото тежи страшно много. Трябвало е да стане от леглото, да отиде в банката, ако изобщо държат злато в банката. Тогава колко болен е бил? Какво му е имало?

Глицки хвърли един поглед към него.

— Инфаркт. Не знам. Остави настрана недоверието си поне за минута.

— Добре, но детайли като тези…

— Както и да е. Бъди сигурен, че човекът умира…

— Също и за времето.

Глицки отново се отпусна на възглавницата си.

— Няма значение.

— Какво?

— Искаш ли да го чуеш или не?

Дизмъс неохотно се съгласи.

— Добре де, човекът умира…

— Така е. Той стига до портите на небето. Свети Петър му казва: „Спри, не се позволява никакъв багаж“, и човекът му казва, че Господ е направил изключение за този куфар. Ако искал, свети Петър можел да го попита.

— Това е дълъг виц — отбеляза Харди.

Ейб не му обърна внимание и продължи:

— Ами Господ потвърдил, че човекът не лъже. Позволено му е да внесе един куфар. И свети Петър се зачудил: „Знаеш, че от доста време съм тук и никой преди не е донесъл нищичко. Любопитно ми е какво си взел“. Човекът гордо отворил куфара си. Свети Петър погледнал вътре и възкликнал: „Павета? Ти си донесъл павета?“

Харди кръстоса крака и се облегна назад. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

— Това не е истински виц за умиране.

Глицки натисна един бутон за повдигане на леглото и сега в погледа му имаше някакъв живец.

— Какво имаш предвид? В него има умиращ, така че си е виц за умиране, нали така? Не мисля, че има точно определение.

Един чаршаф се спускаше от тавана и отделяше леглото на Ейб от останалите в стаята. Някой дръпна импровизирания балдахин и Харди се обърна, за да види енергичния и пъргав над седемдесет годишен баща на Ейб, с ярмулка върху бялата си коса, панталон в шотландско каре и блуза поло.

— Определение за какво? — я попита той.

— За вицове за умиране — отвърна Харди. — Здравей, Нат.

— И аз знам един доста добър — отговори Нат. — Как се чувстваш днес, Ейб?

— Обиден.

Харди се усмихна и преведе:

— Значи нормално.

Нат заобиколи откъм монитора, наведе се над леглото и целуна сина си.

— Тук дали имат четки за зъби? Няма да е зле да използваш една.

 

 

Глицки бе имал изключителен късмет, въпреки че това не означаваше, че вече е извън опасност. Катедралата „Милосърдие“ на върха на Ноб Хол бе видяла множество сърдечни удари, повече дори и от прословутия и подходящо наречен Кардиак Хил, стръмният и дълъг хълм, на който някой архитектурен гений бе покачил централния вход на Трети общински парк. Почти всеки, който се приближаваше към „Милосърдие“ от някаква посока, трябваше да се катери и историята бе показала, че доста поостарели сърца — а и някои от по-младите — не издържаха усилието.

Поради тази причина всички добре организирани заупокойни служби, дори и такива като службата на Илейн Уейджър, обикновено включваха и присъствието на линейка и медици. Такъв екип имаше и в понеделник сутрин, когато сърцето на Глицки получи вентрикуларна фибрилация. Лекарите поставиха електроди върху него и въздействаха на мускула с електрошок, за да го извадят от неговия спазъм и при това, както всички се съгласиха, за учудващо кратко време.

— И какво казват лекарите сега? — Харди искаше факти, но те бяха отчайващо неточни. — Какви са прогнозите?

— Твърдят, че са умерени — информира го Глицки.

— И какво означава това? — намеси се Нат.

Ейб погледна баща си.

— Това повече или по-малко, означава, че си нямат идея какво ще се случи.

— Прекрасно — изкоментира Харди. — Наистина прекрасно.

— И на мен ми хареса — съгласи се с него Глицки. — Все пак, от цялата случка би могъл да излезе страхотен виц за умиране.

— Какви са възможностите? — поинтересува се Нат. Момчетата обичаха да подхождат към всичко с черен хумор, но според Нат нищо от станалото не беше забавно. — Какво наистина казват?

— Нищо, за което ги питам. Въпреки че, както обикновено, когато нищо не знаеш, не можеш да зададеш правилния въпрос. — Глицки отпи от чашата си с вода. Вдигна рамене. — Единственото, от което могат да разберат истинските поражения върху сърдечния мускул, е броят на ензимите, който, както се изразяват те, е умерено повишен. Също така ще ми направят ангиограма, преди да ме пуснат от тук, за да проверят дали нямам някоя блокирана артерия, което би било добро предположение. Тогава или ще ми направят байпас, или ще решат, че няма нужда.

— И какво означава умерено поражение върху сърдечния мускул? — настоя Нат.

— Може би, че не са ми умрели чак толкова много мускули, колкото биха могли и имам шанс да продължа да живея.

Нат се нуждаеше от изясняване.

— Имаш предвид, че в момента някаква част от твоето сърце може да е мъртва — от мускула — и ти да не го знаеш?

Глицки кимна.

— Тази част, която за дълго не е получавала достатъчно кислород, поне така го разбирам. Но според лекарите не е чак толкова много.

— Ами ако е? — настоя Нат.

Свиване на рамене.

— Това ще се прояви до няколко дни. И би представлявало проблем.

— Колко голям?

— Проблем — повтори Глицки. Ръката на баща му беше върху леглото и Ейб я покри със своята. — Но въпреки всичко съм щастливец, татко. Лекарите твърдят, че тези равнища на ензимите са добри. Нека го приемем. Ако нищо не се усложни, ще бъда навън за почивните дни. И ще танцувам.

Нат погледна над леглото към Харди.

— Бих искал да го видя.

 

 

Доктор Кемпиън — в средата на петдесетте, излъчващ компетентност — беше дошъл и си бе тръгнал. Бе накарал Нат и Дизмъс да излязат за сутрешния преглед. Когато приключи, той им каза, че е накарал сестрата да даде на Глицки леко приспивателно. Биха могли да влязат в стаята и да му кажат довиждане — посещението било достатъчно за тази сутрин. Предупреди и двамата да се въздържат от разговори за всичко, което би могло да го притесни. Усещането бе, че възнамеряват да му дадат още един почивен ден и след това да преценят ситуацията и да вземат решение.

Харди застана до леглото и изчака, докато Нат поговори за разни домашни проблеми. Най-малкият син на Ейб, Орел, днес беше на училище, но щеше да се върне за вечерното посещение. Нат бе успял да се свърже с най-големия, Айзък, чак в късните часове на предишната вечер. Днес той щеше да пътува с кола от Ел Ей и също щеше да дойде с тях по-късно. Нат не бе могъл да намери Джейкъб в Милано, но щял да продължи да опитва.

— Не го прави. — Ейб не беше очарован от идеята. — Няма причина да го безпокоиш.

— Не мислиш ли, че би искал да знае, че баща му е имал сърдечен удар? Ти не би ли желал да научиш, ако, да не дава Господ, аз някога получа инфаркт?

— Ти нямаш тези гени. Това — каза той, посочвайки гърдите си, — е от мама.

— Или от четирийсет години лоша храна и липса на упражнения.

Харди се усмихна съчувствено. Глицки го погледна и отговори на баща си.

— Освен това, какво ще прави тук Джейкъб?

— Какво ще кажеш да хване самолета и да се увери, че баща му е добре?

Ейб клатеше глава.

— Той няма пари за път.

— Аз ще платя, Ейбрахам.

Глицки повиши глас:

— Не се опитвам да се измъкна от плащането, татко. Просто казвам, че няма нужда да идва. По времето, когато пристигне, вече ще съм си вкъщи. Добре съм.

Нат потърси подкрепа у Харди:

— Той е добре. Сърдечният му мускул може да е почти мъртъв в гърдите му, но той е добре.

Харди реши, че трябва да се намеси:

— Ейб. Млъкни. Синовете ти имат нужда да са до теб. Всичките. Точка.

— Благодаря ти. — Нат докосна челото си в знак на признателност. — Послушай приятеля си, Ейбрахам. Той знае какво е добро за теб.

Глицки ги изгледа и въздъхна:

— Господ да ми е на помощ.

 

 

Нат излезе навън мърморейки. Ейб направи жест на Дизмъс да остане за минута. Сега Харди седна отново.

— Доктор Кемпиън каза да сме кратки. И не трябвало да те безпокоим.

— О, така ли? — отвърна равнодушно болният. — Добре е направил.

— Освен това спомена, че сестрата ти е дала успокоително. Мисля, че си го скрил в ръка или нещо такова.

— Сигурно още не е подействало. — Но на Харди му изглеждаше, че вече започва. Глицки постави глава на възглавницата и за момент затвори очи, след това очевидно събра сили, така че да може да говори: — И какво съм пропуснал по делото на Илейн?

Адвокатът поклати глава.

— Това влиза под общия знаменател на нещата, които биха те разтревожили.

— По-лошо ще е да не ми кажеш. Има ли нещо?

Дизмъс въздъхна. Той не знаеше за словесната атака на Трея Гент предишния ден и затова не мислеше, че е една от вероятните причини за сърдечната атака. Но пък осъзнаваше, че приятелят му е загубил дъщеря си и работата си в една и съща седмица — и това също можеше да е причина. А докторът бе предупредил за стреса.

Все пак Глицки беше прав. Ако не му кажеше, можеше да е по-лошо.

— Някакво копеле твърди, че е дало на Коул пистолет в събота.

— А какво казва Коул по въпроса?

— Ще ми се да знаех. — Харди направи жест. Ярост. — Историята се появи във вестника тази сутрин. Взе още не съм имал време да го видя около всичко, което става.

На Глицки му отне няколко минути да смели фактите.

— Било е в таз сутрешния вестник?

— Да. На първа страница. Последният неразрешен въпрос в делото, ако не ме лъже паметта. И е така. — Харди набързо му разказа детайлите около Кълън Леон Алсоп.

Когато свърши, лейтенантът заключи:

— Явно Прат го е пуснала.

— Защо реши така?

— Защото донесението сигурно не е от Ридли Бенкс. Той е инспекторът, който води разследването и не порти. Би било интересно да се провери времето на изтичане на информацията. Дали пък не е стигнало до вестника преди Ридли изобщо да е чул историята.

Адвокатът бе заинтригуван.

— И какво ще означава това?

Болният отново се облегна на възглавницата си и затвори очи. Когато ги отвори, той повдигна около сантиметър ъгълчетата на устата си.

— Виждаш ли, не съм разтревожен. Дори си почивам.

— Добре. Но говорехме за…

Протягане на ръка.

— Знам докъде бяхме стигнали. Преди около два месеца, ако си спомняш, пак имаше разсмърдяване около изтичане на информация. Прат отрече, но тя нали винаги прави така.

— За какво ставаше дума?

— Нещо подобно. Беше треторазредно дело, една улична престрелка от автомобил, при която нямаше жертви, дори и обичайните трима стоящи наблизо, затова случаят не бе от значение. Но все пак беше гаден номер. — Харди изчака още един унес и едно съвземане. — Те не можеха да свържат оръжието със стрелеца, затова са пуснали тази история във вестника, че този доносник…

— Да, сега си спомням случая. — Изведнъж на Харди му проблесна. — Той знаеше къде е пистолета, в гаража на гаджето на стрелеца или нещо такова, но след като говори с полицията, промени мнението си.

— Точно така. Реши, че трите обвинения и животът в затвора са за предпочитане пред възможността да го убият, което би се случило, ако се измъкнеше. Но ни каза, че областният прокурор му е предложил сделка, ако свърже пистолета с момчето, което бе обвинено за стрелбата. Разбира се, Прат отрече да е участвала. Но историята излезе, преди той да е говорил с някой от инспекторите. А е сигурно, че копелето не го е издрънкало само на пресата. Нямал е достъп, нали така? Значи е била прокуратурата.

— Но защо, по дяволите, биха го направили?

— Какво? Да се раздрънкат? Или да извадят фалшиви показания?

— И двете.

— Такава им е природата. Щом разберат нещо, трябва да го съобщят на някой репортер. Това го прави достоверно — заглавията са добра реклама и, по-късно, когато всичко отиде по дяволите, нещата вече са стари и никой не им обръща внимание. — Глицки отново затвори очи. — Ако е стигнало до вестника преди Ридли да е говорил с този клоун…

— Джеф Елиът би могъл да разбере. — Харди наведе глава и помисли няколко минути върху думите на ченге то. Ръцете му бяха сключени, с лакти върху коленете. После вдигна поглед и забеляза, че Глицки не помръдва и мускул. — Ейб? — прошепна тихо той. Направи дълга пауза и повтори: — Ейб?

Дизмъс постави пръст на врата на приятеля си, почака докато почувства пулса му, въздъхна с облекчение и се изправи.