Нора Робъртс
Зовът на сърцето (12)

Дванадесета глава

Джени погледна картите си и премисли. Деветка и осмица. По-добре да спре на седемнайсет, още една карта би била глупав риск. Тя реши, че животът е пълен с такива, и подаде знак на крупието. Четворката, която изтегли, я накара да се усмихне иронично. Имаше късмет на карти…

Какво търсеше на маса за блекджек в седем и петнайсет сутринта в неделя? Е, все пак беше удобен начин да си губи времето. По-добър от това, да крачи напред-назад или да блъска по възглавницата. Вече беше опитала и двете. Само че невероятният и късмет през последния час не бе я развеселил. Тя беше в някакво мрачно настроение и всъщност би предпочела да губи поголовно. Така щеше да има нова кука, на която да окачи депресията си.

Джени нервно размени чиповете си и напъха печалбата в чантата си. Може би щеше да я проиграе на зарове после.

В казиното бяха останали само шепа посетители. Дребничка стара дама седеше пред игрален автомат и го тъпчеше с монети. От време на време Джени чуваше звън на метал във ваничката. По-късно изискана зала щеше да се препълни и тя щеше да се загуби в дима и шумотевицата. Сега обаче застана до широката стъклена стена и се загледа в морето.

Заради него ли бе дошла тук, вместо да се върне у дома? Когато хвърляше куфара си в багажника, единствената й мисъл бе да се прибере в Ню Орлийнс и да възобнови живота си там. Почти неусетно бе кривнала от пътя. И макар вече да беше тук две седмици, не можеше да излезе на плажа. Гледаше и слушаше морето. Ала не можеше да отиде при него.

Защо се измъчваше така? Защо се придържаше толкова близо до онова, което винаги щеше да й напомня за Грант? Защото, призна си Джени, колкото й да се бе убеждавала в противното, тя още не можеше да приеме всичко за свършено. За нея бе също тъй непосилно да се върне при него, както и да се доближи до синьо-зелената вода. Той я бе отблъснал и болката я караше да се чувства куха.

Обичам те, обаче…

Джени не го разбираше това. Любовта означаваше, че всичко бе възможно. Любовта означаваше да се направи всичко възможно. Ако неговата любов беше истинска, Грант също би го разбрал.

Поне да бе устояла на желанието да потърси Макинтош във вестника. Нямаше да види онази смешна, нелепа, горчива историйка, в която той среща Вероника. Беше се смяла, после бе заплакала. С какво право я използваше в комиксите си, след като не бе споделил себе си с нея? А бе я използвал няколко пъти, в десетки вестници из страната, където читателите следяха главозамайващия романс на Макинтош със сексапилната, чаровна Вероника.

Беше забавно, а сатирата и циничните нотки го правеха още по-смешно. Беше човешко. Грант бе отразил наивността и клопките на влюбването по начин, който всеки мъж и всяка жена биха разбрали. Всеки път, щом погледнеше комиксите Джени разпознаваше по нещо, което бяха правили заедно или което тя бе казала, само че леко преиначено, представено от особен ъгъл. Макар че зорко пазеше личния си живот от очите на околните, Грант разкриваше емоционалните си перипетии чрез Макинтош.

И Джени четеше, ден след ден.

— Рано си станала, Джени.

Нечия ръка докосна рамото й. Тя се извърна и видя Джъстин.

— Ранобудна съм — усмихна се. — Обрах казиното ти.

Той отвърна на усмивката, докато я преценяваше с внимателен поглед. Джени беше все тъй бледа, както когато ненадейно се появи в хотел „Команчи“. Бледността подчертаваше тъмните кръгове на безсъние под очите. Имаше ранен вид, който той позна, понеже също беше силно влюбен. Каквото и да бе станало между нея и Грант, то я беше белязало.

— Какво ще кажеш да закусим? — Джъстин обгърна раменете й преди тя да успее да отговори и я поведе към кабинета си.

— Не съм гладна, Джъстин — подзе Джени.

— Не си гладна вече две седмици. — Прекосиха външните офиси и влязоха в личния му кабинет, където той натисна бутона на асансьора си. — Ти си единствената братовчедка, която обичам, Дженвиев. Уморих се да гледам как чезнеш пред очите ми.

— Не чезна! — възмути се тя, после опря глава на рамото му. — Няма нищо по-неприятно от това, някой да се мотае наоколо и да се самосъжалява, нали?

— Адски досадно е — съгласи се Джъстин с усмивка и я напъха в клетката, след което се качи и той. — Колко пари ми ограби?

Отне й секунда да усети, че умишлено бе сменил темата.

— Не знам, към пет-шестстотин.

— Ще пиша закуската в сметката ти — закани се Джъстин.

Смехът и прегръдката й го зарадваха. Вратите на апартамента му се отвориха пред тях.

— Типично по мъжки — каза Серина. — Да цъфне в ранни зори с дивна хубавица, докато жена му си стои вкъщи и сменя пеленки.

Тя държеше гукащия Мак.

Джъстин се усмихна.

— Няма нищо по-лошо от ревнива жена.

Серина елегантно изви вежди и сложи бебето на ръцете му.

— Твой ред е — рече тя и се строполи в креслото. — Никнат му зъбки — обяви на Джени. — И не го понася геройски.

— А ти — да — забеляза Джъстин. Синът му се опита да успокои раздразнените си венци на рамото му.

Серина се усмихна, сгъна крака под себе си и се прозя.

— И това ще мине. Вие двамата яли ли сте?

— Току-що поканих Джени да закуси с нас.

Серина улови многозначителния поглед на мъжа си. „Принудих“ щеше да бъде по-подходяща дума.

— Добре — отвърна тя и вдигна слушалката на телефона. — Едно от предимствата да живееш в хотел е обслужването по стаите.

Докато Серина поръчваше закуска за трима, Джени се разходи из апартамента. Стаите й харесваха, преливаха от топлина и цвят, бяха обзаведени с вкус. Не приличаха на хотелски стаи. Бебето гукаше, докато Джъстин си играеше с него на дивана. Мелодичният глас на Серина нареждаше на служителите долу в кухнята.

Ако обичаш достатъчно, мислеше Джени, взирайки се в прозореца, ако желаеш достатъчно, можеш да свиеш гнездо навсякъде. Рина и Джъстин бяха го направили. Където и да решеха да живеят, по какъвто и да е начин, те бяха семейство. Беше тъй просто.

Джени знаеше, че те заедно се грижеха за детето, за казиното и за хотела. Бяха едно цяло. Сигурно помежду им имаше и различия, както във всяка връзка, особено когато и двете страни бяха със силни характери. Обаче те ги преодоляваха, защото всеки от тях бе готов на компромиси.

Не бе ли и тя готова на това? Би могла да ходи в Ню Орлийнс само на гости, за да се вижда със семейството си и да събужда стари спомени, ако имаше нужда. Можеше да си направи дом на онзи каменист бряг в Мейн — за Грант, заедно с Грант. Щеше да даде толкова много от себе си, стига той да отвръщаше със същото. Може би Грант просто не умееше да дава. Тя трябваше да се примири с това и най-сетне да затвори вратата след себе си.

— Океанът е чуден… — обади се Серина зад нея.

— Да. — Джени се извърна. — Свикнах да го гледам. Разбира се, винаги съм живяла до река.

— Там ли се връщаш?

Джени отново се загледа през прозореца.

— В края на краищата, да.

— Ще направиш грешка, Джени.

— Серина — намеси се Джъстин, но тя го сряза с недвусмислен поглед.

— По дяволите, Джъстин, та тя е отчаяна! Само един твърдоглав мъж може да доведе една жена до такова състояние! Нали, Джени?

С унил смях тя прокара ръка през косата си.

— Така е.

— И обратното — напомни Джъстин.

— А ако твърдоглавият мъж прекалено се инати — продължи Серина, — жената трябва да го пришпори малко.

— Той не иска да бъде с мен — изрече Джени бързо, после замлъкна. Болеше я, ала можеше да го каже. Време беше. — Не истински, не достатъчно. Той просто не пожела да повярва, че ще преодолеем трудностите. Не споделя с мен, сякаш е решен да не го прави. Изглежда, че се сближихме против волята му. Той не иска да е влюбен в мен, не иска да зависи от никого.

Докато говореше, Джъстин взе Мак и го занесе в съседната стая. Чу се дрънкалка.

— Джени — каза той, след като се върна. — Знаеш ли какво се е случило с бащата на Грант и Шелби?

Тя въздъхна и се отпусна в креслото до прозореца.

— Загинал е, когато Грант е бил на седемнайсет.

— Убили са го — поправи Джъстин и видя как по лицето й се изписа ужас. — Сенатор Робърт Кембъл. Ти си била дете, но може би си спомняш.

Джени помнеше смътно. Новините за покушението, телевизионните репортажи, шума около делото… И Грант е бил там, когато се е случило. Нали така бе казала Шелби? Баща им е бил убит пред очите им.

— Господи, трябва да е било кошмарно.

— Раните могат да оставят белези — продума Джъстин, като потъркваше разсеяно ребрата си. Жест, който жена му разбираше. — Алън ми каза, че Шелби е носела страха и мъката със себе си дълго време. Не ми се вярва за Грант да е било по-различно. Понякога… — Той отправи поглед към Серина. — Понякога те е страх да се приближиш прекалено много, защото може да се изгориш.

Серина мушна ръката си в неговата.

— Видяхте ли, той и за това не ми беше казал. — Джени заби пръсти в облегалката на креслото. Болеше я за него — за момчето и за мъжа. — Не искаше да ми се довери, да ми позволи да го разбера. А тайните са като стена помежду ни.

— Не вярваш ли, че те обича? — попита Серина внимателно.

— Не достатъчно — поклати глава Джени.

— Шелби се обади снощи — рече Серина. Закуската пристигна. Докато Джъстин отваряше вратата, тя поведе Джени към малка трапезария. — Грант неочаквано ги навестил преди няколко дни.

— Той…

— Не — изпревари я Серина. — Вече се е върнал в Мейн. Шелби каза, че я затрупал с въпроси. Естествено, тя не могла да му отговори. Чак когато говори с мен, разбра къде си. — Джени се намръщи, ала не продума. — Попита дали следиш онези комикси, „Макинтош“. Отне ми два часа да се досетя защо ще ме пита това.

Джени я погледна въпросително.

— Май не те разбирам. — Без да го съзнава, тя се опитваше да пази тайната на Грант.

Серина взе каната, оставена от сервитьора.

— Кафе, Вероника?

Джени се засмя и кимна.

— Бързо вдяваш, Рина.

— Луда съм по загадки и главоблъсканици.

— Последния път се скарахме за това. — Джени наля сметана в кафето си, след това се заигра с дръжката на чашата. — През всичкото време той не ми каза какво работи. После, когато съвсем случайно узнах, ужасно се ядоса, все едно бях му се натрапила, стъпила в забранена зона. А аз така се бях зарадвала. Мислех, че хвърля таланта си на вятъра и когато разбрах, че прави нещо толкова хубаво… — Тя замлъкна. — Той така и не ме допусна до себе си.

— Може би не си го помолила достатъчно високо — предположи Серина.

— Ако ме отблъсне пак, Рина, ще се разпадна. Тук не става въпрос за гордост, а за сила.

— Виждал съм как пред откриване на изложба толкова нервничиш, че ти прилошава — напомни й Джъстин. — Но винаги издържаш докрай.

— Едно е да изложиш чувствата си на показ пред публика, друго е да ги рискуваш, като ги предложиш на един човек, който може да ги отхвърли, и да загубиш всичко. Имам една изложба през ноември. — Джени се заигра с яйцата в чинията си. — Върху нея трябва да се съсредоточа сега.

— Хвърли един поглед на това. — Джъстин й подаде страницата с комикси от сутрешния вестник.

Джени не искаше да чете, ала не можа да се сдържи.

Неделният епизод беше голям и цветен. Макинтош обаче изглеждаше блед и умърлушен. Сивите тонове говореха за тъга и самота. Тя се възхити на умението на Грант да улавя вниманието на читателя и да насочва настроението му.

В първото квадратче Макинтош седеше сам. Опрял лакти на колене и с брадичка, клюмнала на дланите. Не бяха необходими думи да предадат покрусата. Той веднага будеше съчувствие. Кой беше смазал клетия човечец този път?

На вратата се чука и той измънква: „Да“. Дори не помръдва, когато влиза Иван, руският емигрант, в обичайното си фанатично американско облекло. Този път е надянал каубойски ботуши и шапка.

„Ей, Макинтош, имам билети за баскетбол. Хайде да отидем да гледаме мажоретките.“

Мълчание.

Иван придърпва един стол и килва шапката си. „Ти можеш да купиш бирата. — «американския начин на живот». Ще вземем твоята кола.“

Мълчание.

„Обаче аз карам“, заяви Иван бодро, побутвайки Макинтош с върха на ботуша си.

„А, здравей“, Макинтош се съживява за секунда, после пак застива.

„Ей, братле, има ли ти нещо?“

„Вероника ме заряза“.

Иван прехвърля крак връз крак и клати единия ботуш.

„Така ли? Намерила си някой друг, а?“

„Не“.

„Защо тогава?“

Макинтош така и не помръдва.

„Защото бях егоистичен, груб, арогантен, нечестен, тъп и изобщо гаден“.

Иван разглежда върха на обувката си.

„Това ли е всичко?“

„Да“.

„Жени“. Иван повдига рамене. „Никога не са доволни“.

Джени прочете комикса два пъти и погледна Серина и Джъстин безпомощно. Серина взе вестника и го прегледа сама. Засмя се, след това го остави.

— Да ти помогна ли да си събереш багажа?

 

 

Къде можеше да бъде тя, да го вземат мътните?

Грант усещаше, че ще полудее, зададе ли си този въпрос още веднъж. Къде можеше да е?

От наблюдателницата на фара виждаше на километри околовръст. Но не виждаше Джени. Вятърът биеше лицето му, докато се взираше в морето и се чудеше какво да прави.

Да я забрави! Понякога не се сещаше да яде и да спи, обаче нея не можеше да забрави. Как можа да бъде такъв глупак? Ами че лесно беше, помисли си с отвращение. Имаше предостатъчно опит.

Ако не бе загубил два дни да я проклина, както и себе си, ако не бе се размотавал по плажа или стоял затворен в ателието, можеше да успее. Докато осъзна, че бе изхвърлил собственото си сърце на бунището, нея вече я нямаше. Вилата бе заключена и вдовицата Лорънс нито знаеше, нито казваше нещо.

После бе заминал за Ню Орлийнс и бе претърсил града. Апартаментът й бе празен, съседите не бяха чули нищо. Дори когато откри баба й, след като се обади на всеки Грандо в указателя, не бе разбрал нищо, освен, че внучката пътува.

Пътува, помисли той. Да, тя пътуваше — надалеч от него. Заслужи си го, Кембъл. Права бе да си тръгне, без да се обърне.

Беше се обадил на Макгрегърови. Добре че Ана вдигна телефона вместо Дениъл; не бяха говорили с Джени. Тя можеше да бъде навсякъде. Или никъде. Ако не беше картината Грант можеше да повярва, че Джени сигурно е била видение.

Бе оставила пейзажа, онзи, който бе завършила в следобеда, когато правиха любов за първи път. Ала без бележка. Искаше да запрати платното в морето. Окачи го на стената в спалнята си. Може би то беше неговия кръст. Всеки път, щом го погледнеше, страдаше.

Рано или късно, обещаваше си, щеше да я намери. Името й, снимката й щяха да се появят по вестниците. Щеше да е открие и да я доведе обратно.

Щеше да умолява, да пълзи в краката й, да я заклева, само и само да му даде още една възможност. Тя беше виновна, реши той внезапно, като премина от покаяние в ярост. Тя беше виновна, че той се държеше като малоумен; не беше спал от две седмици. А самотата, която така бе тачил, го погубваше. Ако не я видеше скоро, щеше да загуби и остатъка от ума си.

Бесен, Грант се отблъсна от парапета, след като не можеше да работи, защо не слезе на плажа? Може би там поне щеше да намери покой.

 

 

Джени стигна края на тесния, неравен път. Всичко изглеждаше постарому, макар лятото най-сетне да бе отстъпило на есента. Морето все още ревеше, нахвърляше се върху брега и разяждаше скалите. Фарът си стоеше, самотен и силен. Глупаво бе от нейна страна да се тревожи, че нещо съществено ще се е променило, откак си бе отишла.

Грант също нямаше да се е променил. Тя пое дъх и слезе от колата. Повече от всичко искаше той да е запазил онова, което го правеше Грант Кембъл, бе се влюбила в небрежния маниер, в потисканата чувствителност и, да, дори в грубото поведение. Може и да бе наивна. Джени не искаше да го променя. Само искаше доверието му.

Ако не бе разбрала правилно комикса и Грант я отблъснеше… Не, нямаше да мисли за това. Щеше да застане лице в лице с него. Време беше да престане да се страхува от най-важните неща от живота си.

Щом докосна дръжката на вратата, тя се спря. Той не беше вътре. Без да знае защо, Джени бе напълно сигурна. Фарът беше празен. Тя погледна през рамо и забеляза камиона му до фермерската къща. Дали беше излязъл в морето, зачуди се и тръгна към кея. Лодката си стоеше, поклащана леко от прилива.

Тогава Джени се сети. Без колебание заслиза по скалата.

 

 

С ръце в джобовете на развяното от вятъра яке, Грант крачеше по брега. Значи това било то, самотата. Бе живял сам години наред, без да я почувства. Още една заслуга на Джени. Как бе възможно една жена да промени коренно живота му?

Помъчи се да се ядоса. Гневът не болеше. Когато я открие, а той щеше да я открие, щеше да й се наложи да отговаря за доста провинения. Преди да внесе смут в живота му, всичко си вървеше по вода… Тя му говори за любов и си отиде, защото Грант се беше държал като леке.

Обаче той не бе имал намерение да се привързва. Джени го беше приласкала и го беше задушила в обятията си. После изчезна, щом той я нарани. Грант се извърна към морето, но затвори очи. Само как я бе наранил. Съгледа го на лицето й, чу го в гласа й. Дали би му простила? Да беше видял гняв или сълзи, наместо покъртителния й израз.

Тя можеше вече да е в Ню Орлийнс. Той щеше да се върне там, а ако не я намери, щеше да почака. Рано или късно Джени щеше да се прибере. Градът й бе твърде скъп. По дяволите, какво чака на този пуст плаж? Би трябвало вече да е на самолета.

Грант се обърна и се слиса. Сега пък и халюцинираше.

Джени го гледаше спокойно, без да издава как лудо бие сърцето й. Изглеждаше тъй сам — не уединил се, а самотен. Вероятно така й се струваше, понеже искаше той да мисли за нея. Като събра всичкия си кураж, тя се приближи.

— Искам да знам какво имаш предвид с това… — Бръкна в джоба си и извади изрезка с „Макинтош“ от неделния вестник.

Той я гледаше изумен. Може да му се привиждаше, но… Грант бавно протегна ръка и докосна лицето й.

— Джени?

Коленете й затрепериха, не биваше да се хвърля в обятията му. Прекалено лесно щеше да бъде и не би решило нищо.

— Искам да знам какво означава това. — Тя пъхна изрезката в ръката му.

Леко зашеметен, той сведе поглед към работата си, не му се бе удало лесно да публикува този комикс толкова скоро. Беше се наложило да действа бързо и да използва всичките си връзки. Ако това я бе довело, трудът си заслужаваше.

— Означава, каквото си пише — отговори сподавено. — Специално в този епизод няма кой знае каква тънкост.

Джени взе вестника и го прибра обратно в джоба си. Щеше да го запази завинаги.

— Използвал си ме нееднократно в работата си напоследък. — Тя вдигна глава, за да задържи погледа си на нивото на неговия. Грант помисли, че никога не бе изглеждала по-властна. Само да посочеше надолу с палец и щеше да го остави на лъвовете. — Не ти ли хрумна първо да помолиш за разрешение?

— Привилегия на художника. — Той усети капки морска вода по гърба си, видя ги да пръскат косата на Джени. — Къде, по дяволите, се дяна? — чу той гласа си. — Къде беше?

Тя присви очи.

— Това не е ли моя работа?

— О, не! — Грант я хвана за раменете и я разтърси. — Няма да ме изоставиш.

Джени стисна зъби и изчака той да спре да я тресе.

— Доколкото си спомням, ти го направи още преди да си тръгна оттук.

— Добре де! — извика Грант. — Държах се като леке. Да ти се извиня ли? Ще ти се извиня, както поискаш. — Той замлъкна и задиша тежко. — О, Господи, но преди това…

Устата му се впи в нейната, пръстите му се вкопчиха в раменете й. Грант изстена. Тя бе тук, тя бе негова. Вече никога нямаше да я пусне.

Умът му постепенно се проясни, не така искаше да постъпи. Това не беше начин да компенсира онова, което беше — или не беше — сторил. Не беше начин да й покаже колко копнееше да я направи щастлива.

Той с усилие се отдръпна и отпусна ръце.

— Извинявай, не исках да ти причиня болка… Сега или преди — заговори Грант накъсано. — Би ли дошла вкъщи да поговорим?

Какво беше това, зачуди се Джени. Кой беше това? Тя познаваше мъжа, който я бе разтърсил, крещял и я бе притиснал в прегръдките си невъздържано. Ала нямаше понятие кой беше мъжът срещу нея, който сковано се каеше. Джени сви вежди. Не беше била толкова път, за да се срещне с непознат.

— Какво ти става? Аз ще ти кажа кога си ми причинил болка. — Тя заби пръст в гърдите му. — И кога искам извинение. Ще говорим, и още как. Обаче тук.

— Какво искаш? — Грант вдигна ръце отчаяно. Как можеше да й пълзи в краката като хората, когато тя го риташе?

— Ще ти кажа! — викна Джени в отговор. — Искам да знам дали ти си готов да оправим тази работа, или ще се завреш обратно в леговището си. Укриването ти се отдава и ако смяташ да продължиш да го правиш, само кажи.

— Не се укривам — процеди той през зъби. — Живея тук, понеже ми харесва. Тук мога да работя, без да ми чукат на вратата или да ми звънят по телефона през пет минути.

Тя го прониза с поглед.

— Не говоря за това и ти го знаеш.

Знаеше го. Грант напъха ръце в джобовете си, за да не я разтърси пак.

— Добре, скрих някои неща от теб. Това ми е навик. По-късно… По-късно ги крих, защото колкото по-силно се влюбвах в теб, толкова повече се плашех. Не исках да разчитам на някого да… — Той замлъкна и прекара ръка през косата си.

— Какво?

— Да бъде с мен, когато имам нужда — довърши Грант на един дъх. Беше по удивен от думите си, отколкото Джени. — Трябва да ти кажа нещо за баща ми.

Тогава тя го докосна и изражението й се смекчи.

— Джъстин ми каза.

Той се скова и се обърна.

— И това ли щеше да скриеш от мен, Грант?

— Исках сам да ти кажа — отвърна той. — Да ти обясня, да те накарам да разбереш.

— Но аз разбирам — рече Джени. — Достатъчно. И двамата сме загубили скъпи хора, на които сме разчитали. Струва ми се, че сме преодолели загубата по различен начин. Знам какво е някой, когото обичаш, да умре внезапно, пред очите ти.

Грант чу гласът й да трепери и се извърна. Не би могъл да понесе сълзи сега, не и когато той самият беше с изопнати нерви.

— Недей. Остави го зад себе си. Не го забравяй, обаче го остави зад гърба си. Аз си мислех, че съм го сторил, ала то се върна, щом се доближих до теб.

Тя кимна и преглътна. Моментът не бе подходящ за сълзи и спомени.

— Ти искаше да си отида онзи ден.

— Да. — Грант погледна към върха на скалата. — Вярвах, че е единственият изход и за двама ни. Може и да е така, обаче аз не мога да живея с него.

— Защо сметна, че раздялата е най-доброто решение?

— Избрали сме напълно различни светове, Джени. И двамата сме били щастливи, преди да се срещнем. Сега…

— Сега какво? — прекъсна го тя разгорещено. — Толкова ли си вироглав, че не би направил компромис?

Той я погледна недоумяващо. Защо му говореше за компромиси, след като бе готов да си събере багажа и да я последва на края на света?

— Компромис?

— Да! Ти дори не знаеш какво значи! За човек с твоите ум и прозорливост си доста глупав. — Бясна, Джени понечи да си тръгне.

— Чакай! — Грант я хвана за ръката толкова бързо, че тя се блъсна в него. — Ти не ме слушаш. Ще продам земята. Ако искаш, ще я подаря. Ще живеем в Ню Орлийнс. По дяволите, ще обявя на първа страница по вестниците, че съм авторът на „Макинтош“, ако това ще те зарадва. Двамата можем да изпълним кориците на всички списания в страната.

— Това ли смяташ, че искам? — Джени мислеше, че той бе успял да я вбеси до краен предел десетина пъти по време на връзката им. Но нищо не можеше да се сравни с това. — Нагъл, себичен смешник! Не ме е грижа за анонимността ти! Ако щеш, пиши си комиксите с кръв под прикритието на нощта. Ако щеш, позирай за сто списания и парадирай пред папараците. Да продаваш земята ли? Защо, за бога, ще правиш това? Всичко е бяло или черно за теб. Компромис. Това означава, да даваш и да получаваш. Мислиш ли, че ме е грижа къде ще живея?

— Не знам! — Малкото му търпение се изчерпа. — Знам само, че си живяла по определен начин и си била щастлива. В Ню Орлийнс имаш корени, семейство.

— Винаги ще имам корени и семейство в Ню Орлийнс. Това не значи, че трябва целогодишно да съм там. — Тя прибра с две ръце косата от лицето си. Не можеше да проумее как един толкова интелигентен мъж можеше да бъде така дебелоглав. — Вярно, живяла съм по определен начин, обаче мога и да живея иначе. Не бих изоставила рисуването, понеже това би означавало да престана да бъда себе си. Имам ангажимент през ноември. Искам да правя изложби и искам ти да си до мен. Ала мога да ти дам друго в замяна, стига само да ме пресрещнеш в средата на пътя. Влюбих се в теб. Щом вече съм извършила тази глупост, защо сега ще искам да се отречеш от всичко, което си?

Грант се мъчеше да запази спокойствие. От къде на къде Джени говореше тъй смислено, докато той бръщолевеше безсмислици?

— Какво искаш? — подзе Грант, после вдигна ръка, преди тя да се развика. — Компромис.

— Нещо повече. — Джени вирна брадичка, ала погледът й беше по-скоро несигурен, отколкото арогантен. — Искам доверието ти.

— Джени… — Той сплете пръсти с нейните. — Имаш го. Това се опитам да ги кажа.

— Не се справяш успешно.

— Не. Нека опитам пак. — Грант я притегли към себе си. Целуна я, като си напомни да бъде нежен и внимателен. Но ръцете му я обгърнаха по-здраво, устните му лакомо се впиха и нейните. Пръски морска вода хвърчаха и блестяха край тях. — Ти си центърът на моята вселена — прошепна той. — Когато си отиде, полудях. Хванах самолета за Ню Орлийнс и…

— Така ли? — Тя го погледна изумена. — Тръгнал си да ме търсиш?

— С най-различни намерения — измърмори Грант. — Първо щях да ти извия врата. После щях да падна на колене пред теб, после направо щях да те домъкна обратно и да те затворя във фара.

Джени се усмихна и положи глава на гърдите му.

— А сега?

— Сега ли? — Той целуна косата й. — Компромис. Подарявам ти живота.

— Добро начало. — Тя въздъхна и затвори очи. — Искам да видя морето през зимата.

Грант повдигна лицето й.

— Ще го видим.

— Има още нещо…

— Преди или след като правим любов?

Джени се засмя и се отдръпна леко от него.

— По-добре преди. Тъй като още не си споменал за брак, честта се пада на мен.

— Джени…

— Не, този път ще стане моето. — Тя извади монетата, която Серина й бе дала на изпращане. — Един вид компромис. Ези — вдигаме сватба. Тура — не.

Грант улови китката й, преди Джени да успее да хвърли.

— Няма да залагаш такова нещо на чоп, Джени, освен ако монетата не е с еднакви страни.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че е.

По лицето му се изписа учудване. После той се засмя.

— Хвърляй. Днес ми върви!