Нора Робъртс
Зовът на сърцето (9)

Девета глава

Никога не бяха я склонявали да направи нещо толкова бързо. Преди да се усети, Джени се бе съгласила да събере боите, четките, куфар с дрехи и да отлети да прекара един уикенд с хора, които не познаваше.

Една от причините, осъзна тя, когато най-сетне имаше време да помисли, беше, че Грант бе много въодушевен. За малко повече от седмица го беше опознала достатъчно и знаеше, че той рядко изпитваше симпатия към някого дотам, че да му отдели време и да излезе от усамотението си. Съгласи се най-вече, защото искаше да бъде с него и понеже се зарази от настроението му. И накрая, понеже искаше да го види при различни обстоятелства — да общува с хора, далеч от откъснатото си парче земя.

Щеше да се запознае със сестра му. Това, че Грант имаше сестра, бе изненада. Макар да си признаваше, че беше нелепо, Джени си го бе представяла някак изникнал в света като възрастен, сам и готов да брани територията и самотата си.

Сега се запита за детството му. Какво му бе въздействало? Какво бе направило от него мъжа, когото тя познаваше? Дали е бил от богато, или бедно семейство? Общителен или затворен? Дали е бил щастлив, обичан, пренебрегван? Той рядко говореше за семейството си, за миналото… А и за настоящето.

Странно беше, но именно защото отговорите бяха толкова важни, Джени не можеше да зададе въпросите. Разбираше, че трябва да изчака Грант сам да й се довери, като доказателство за любовта, която бе казал, че изпитва. Всъщност „доказателство“ не бе точната дума. Тя знаеше, че той я обича, ала искаше печат, гаранция. За нея любовта и доверието вървяха заедно, едното без другото бе само празна дума. Джени не вярваше в тайни.

От детството си до смъртта на Анджела, тя бе имала с кого да споделя всичко — всички свои съмнения, колебания, надежди, мечти. Когато загуби сестра си, загуби и част от себе си. Едва сега бе започнала отново да усеща тази част. Беше напълно естествено да отдаде вярата и нежността си на Грант. Когато Джени обичаше, обичта й нямаше предел.

Освен радостта, тя чувстваше и притъпена болка от това, че той все още не бе се отворил за нея. Докато го направеше, Джени нямаше да вижда бъдеще с него отвъд настоящия момент. Принуди се да го приеме, тъй като мисълта и за един миг без него беше непоносима.

Грант караше по криволичещия планински път към имението на Макгрегърови. Той зърна профила на Джени, умисленото й изражение, замечтания и недотам весел поглед.

— За какво мислиш?

Тя се извърна към него и в усмивката й, сянката на тъга изчезна.

— За това, че те обичам.

Беше толкова просто. Коленете му омекнаха. Той изпита нужда да я докосне и спря колата встрани от пътя. Когато взе лицето й в ръце, Джени спусна ресници в очакване на целувката.

Бавно, с благоговение, Грант докосна с устни страните й, първо едната, сетне другата. От редките му изблици на нежност неизменно й прималяваше. За каквото й да я помолеше в този момент, щеше да му даде без колебание. Ласката на миглите му върху лицето й я задържаше до него по-здраво от вериги.

Името й прозвуча като въздишка, докато той обсипваше с целувки затворените й очи. От трепета й главата му забуча. Каква беше тази магия? Блещукаше в един миг, пулсираше в следващия. Дали само си въобразяваше, или Джени в действителност бе живяла дълго време в мечтите му, изчаквайки момента да излезе наяве и да го пороби? Дали заради крехкостта, или силата й бе готов да убие, дори умре за нея? Имаше ли значение?

Грант съзнаваше, че би трябвало да има. Когато един мъж биваше завлечен твърде надълбоко — от жена, идеал или цел — той ставаше уязвим. Тогава инстинктът за самосъхранение отстъпваше на заден план. Грант знаеше, че това се бе случило с баща му.

Но сега единственото, което възприемаше, бе, че тя беше тъй мека, тъй всеотдайна. Негова.

Той докосна устните си до нейните. Джени наклони глава назад и прие целувката. Той я хвана по-здраво. Пръстите й се вплетоха в косата му, докато устните му се впиваха в нейните, повече жадни, отколкото покорни. Замаяна, тя помисли, че с всяко докосване Грант разпалваше страстта й по-силно и по-силно, докато накрая щеше да я взриви само с поглед.

— Искам те… — Думите се изтръгнаха от устата й в неговата.

Той я сграбчи в неистова прегръдка. Устата му превземаше, хапеше, смучеше нейната, докато и двамата останаха без дъх. Грант изстена и зарови лице в косите й, мъчейки се да възвърне разсъдъка си.

— Господи, след минута ще забравя, че се намираме на шосе, и то по светло.

Джени прокара пръсти зад врата му.

— Аз вече забравих.

Той три пъти пое дълбоко въздух и вдигна глава.

— Внимавай — предупреди я. — Много по-трудно е да се държа прилично, отколкото да върша това, което е част от човешката природа и което ми идва отвътре. В момента ми се струва напълно естествено да те замъкна на задната седалка, да ти съдера дрехите и да те любя, докато видиш звезди посред бял ден.

Възбудата се разля по цялото й тяло. Тя се наклони към него така, че устните им почти се докосваха.

— Човек не бива да се противопоставя на природата си.

— Джени. — Грант вече почти усещаше как тялото й се затопля и се разтапя под неговото. Уханието й контрастираше със светлината и шепнеше за нощ. Тя плъзна длани по гърдите му и усети биенето на сърцето му. Очите й бяха замъглени и все пак излъчваха сила. Той не можеше да отклони поглед от тях. Чувстваше се като пленник, ликуващ под тежестта на оковите.

Тъкмо когато щеше да се поддаде на изкушението, шумът на приближаваща кола го накара да изругае и да се обърне. Джени погледна през рамо и видя мерцедес, който се закова до тях. Човекът зад волана беше в сянка, така че тя остана само с впечатлението за тъмен тен и волеви черти, докато шофьорът спусна стъклото.

Буйна червена грива обрамчваше ъгловато лице. Жената провеси ръка от прозореца и се усмихна хитро.

— Вие да не сте се загубили?

Грант я изгледа с присвити очи и смая Джени, като протегна ръка и стисна с два пръста носа на жената.

— Пръждосвай се!

— Някои хора просто не заслужават да им се помогне — отвърна тя, вирна надменно глава и се скри в колата. Мерцедесът избръмча тихо и се скри зад завоя.

— Грант! — Джени не можеше да повярва на очите си. — Дори за теб това беше невероятно грубо.

— Не мога да трая хора, които се бъркат навсякъде — отвърна той и запали мотора.

Тя потъна в седалката.

— Пролича си. Започвам да мисля за чудо това, че не ми тръшна вратата под носа в онази първа нощ.

— Беше в момент на слабост.

Джени го изгледа косо, после се предаде.

— Близо ли сме вече? Добре ще е да ми изброиш състава и да ми опишеш всеки с две думи, за да имам понятие, с кого… — тя замлъкна. — Боже мой!

Бе невероятно, невъзможно. Разкошно. Хладно сива под последните лъчи на слънцето, пред погледа й се изправяше приказната крепост, в която всяко момиченце с копнеж би си представяло, че е затворено. И че очаква доблестен рицар да го измъкне иззад високите стени на кулата. Беше чудо, че крепостта съществуваше в този век на ракети и хаос.

Постройката изпъкваше и се простираше или по-точно се издигаше величествено върху скала. По стените нямаше бръшлян. Какъв бръшлян би се осмелил да плъзне тук? Обаче имаше цветя — диви рози, цъфнали къпинови храсти — пищни цветове, които упорито мълвяха за лято, докато близките дървета вече бяха докоснати от първия дъх на есента.

Джени не просто искаше да го нарисува. Трябваше да го нарисува. Бе също тъй наложително, както дишането.

— Така си и знаех — подметна Грант.

Зашеметена, тя продължаваше да гледа крепостта.

— Какво?

— Все едно вече държиш четка в ръка.

— Де да беше така.

— Ако нарисуваш това тук дори с половината прозрение и сила, които вложи в пейзажа с фара и скалите, ще сътвориш великолепна картина.

Джени го погледна объркана.

— Но аз… Стори ми се, че ти не го хареса.

Той изсумтя, докато вземаше последния завой.

— Не ставай смешна!

Никога не му бе идвало на ум, че тя можеше да има нужда да й се вдъхва увереност. Познаваше собствените си възможности и гледаше нехайно на репутацията си на един от най-добрите в своя бранш. Мнението на околните малко го интересуваше, понеже знаеше способностите си. Бе решил, че Джени се чувства по същия начин.

Ако знаеше за агонията й преди всяка нейна изложба, би се смаял. Ако съзнаваше само колко болка й бе причинил с небрежната се оценка в деня, когато бе завършила картината, щеше да остане без думи.

Тя се намръщи съсредоточено.

— Значи ти е харесал?

— Кое?

— Пейзажът — рече Джени нетърпеливо. — Картината, която направих в предния ти двор.

Мислите им се разминаваха и Грант не долови неувереността в гласа й.

— Само защото не рисувам живопис — подзе той рязко, — не значи, че за да разпозная гениална работа, трябва да гледам с лупа.

Те се умълчаха, всеки несигурен в настроението на другия, както и в собственото си.

Щом беше харесал картината, негодуваше Джени, защо не беше го казал направо, вместо да я кара да му вади думите с ченгел от устата?

Грант се питаше дали тя смяташе сериозното изкуство за единствения достоен жанр. Какво би казала ако научеше, че той си изкарва хляба с рисуване на карикатури?

Смешки в картинки. Дали щеше да се разсмее, или да истеризира ако зърнеше неговата Вероника в „Ню Йорк Дейли“ след около две седмици?

Рязкото натискане на спирачките върна и двамата към настоящето. Грант спря пред главния вход.

— Почакай само да влезем вътре — подзе той, опитвайки да подхване предишния разговор. — Аз самият не можах да повярвам и на половината от онова, което видях.

— Изглежда всичко, което съм чела или чувала за Дениъл Макгрегър, е истина. — Джени слезе от колата с прикован към къщата поглед. — Напорист, ексцентричен мъж, който винаги постига своето. За личния му живот обаче не знам много. Жена му лекарка ли е?

— Хирург. Имат три деца и, както ще чуеш безброй пъти през този уикенд, един внук. Сестра ми се омъжи за големия му син, Алън.

— Алън Макгрегър… Той е…

— Сенаторът Макгрегър, а след някоя и друга година… — Грант повдигна рамене и не довърши.

— А, да, ще имаш пряка връзка с Белия дом, ако слуховете за намеренията на Алън Макгрегър се окажат верни. — Тя се усмихна на мъжа в сиво-кафеникави панталони с развяна от вятъра коса, облегнал се на капака на наетата кола. — Няма да е зле, нали?

Грант се подсмихна загадъчно, като си мислеше за Макинтош.

— Засега работата не е ясна — отвърна. — Ала винаги съм изпитвал някаква особена симпатия, примесена с цинизъм, към политиката. — Той хвана ръката й и я поведе към каменните стъпала. — Син номер две се казва Кейн, адвокат, който наскоро се ожени за адвокатка, която, по някаква случайност, е сестрата на съпруга на най-малкото отроче на Дениъл.

— Не съм много сигурна, че схванах всичко. — Джени разгледа месинговото чукало във вид на лъвска глава с корона.

— Трябва да заучаваш бързо. — Грант вдигна чукалото и го пусна да изтропа. — Рина се омъжи за комарджия. Заедно с мъжа й са собственици на няколко казина и живеят в Атлантик Сити.

Тя го погледна замислено.

— За някой, който не общува много с хора, си добре информиран.

— Да — усмихна се той.

Вратата се отвори. Червенокосата жена, която Джени позна от мерцедеса, се опря на широката каса и премери Грант с поглед.

— Още ли не сте си намерили пътя?

Този път Грант я дръпна към себе си и я поздрави със звучна целувка.

— Виждам, че си останала жива след един месец брак, но все пак си кльощава.

— Потокът от комплименти не секва — отбеляза тя и отстъпи назад. След секунда се разсмя и го запрегръща ожесточено. — По дяволите, мразя да го изричам на глас, обаче се радвам да те видя. — Младата жена се засмя над рамото му и впери любопитен, ала не враждебен поглед в Джени. — Здравей. Аз съм Шелби.

Сестра му, осъзна Джени, поразена от липсата на всякаква прилика. Срещу себе си виждаше уж крехко създание, от което бликаше енергия, немирни огнени къдрици и дяволити тъмносиви очи. Докато Грант притежаваше една грубовата, небрежна привлекателност, сестра му бе комбинация от порцелан и пламъци.

— Аз съм Джени. — Тя спонтанно отвърна на усмивката. — Приятно ми е.

— Почти на седемдесет, а? — подхвърли тайнствено Шелби на брат си и стисна ръката на Джени. — Трябва да се опознаем, за да разбера как успяваш да търпиш този негодник повече от пет минути наведнъж. Алън е в тронната зала, заедно с големия Макгрегър — продължи тя, преди Грант да успее да вклини и думичка. — Брат ми даде ли ти пълен опис на обитателите?

— Краткият вариант — отговори Джени, тутакси очарована.

— Типично. — Шелби прегърна Джени през кръста. — Е, понякога е по-добре да добиеш впечатления от първа ръка. Главното е да не позволиш на Даниъл да те сплаши. С какъв корен си?

— Най-вече френски. Защо?

— Ще стане дума.

— Как беше меденият месец? — попита Грант с интимната мисъл да отклони разговора от темата, която неизбежно щеше да бъде повдигната.

Шелби грейна.

— Ще ти кажа като свърши. Как е скалата ти?

— Стои си… — Той погледна наляво, където Джъстин слизаше по централните стълби. Изражението му от леко любопитство се замени с учудване — нещо, рядко виждано на лицето му — и после с радост.

— Джени! — Той прескочи последните няколко стъпала и я грабна в обятията си.

— Джъстин! — засмя се тя и уви ръце около врата му.

Грант присви очи.

— Какво правиш тук? — запитаха и двамата едновременно.

Той хвана ръцете й и отстъпи назад, за да я разгледа по-добре.

— Прекрасна си — рече. — Както винаги.

Грант видя как Джени поруменя от удоволствие и изпита искрена ревност за първи път в живота си. Намери усещането за крайно неприятно.

— Изглежда — вметна той със застрашително спокоен тон, от който Шелби повдигна вежди, — вие се познавате.

— Да, разбира се — започна Джени и внезапно се досети. — Комарджията! — възкликна. — О, как не се сетих, Рина. — Серина. Сватбата ти беше огромна изненада — така съжалявах, че не можах да дойда. А сега си и баща! — Тя пак го прегърна и се засмя. — Мили боже, наобиколена съм от братовчеди!

— Братовчеди ли? — повтори Грант.

— По френска линия — рече Джъстин сухо. — Далечна връзка, старателно пренебрегвана от всички, освен… — той вдигна лицето на Джени към своето — от малцина избрани.

— Леля Аделайд е досадна стара гъска — поясни Джени.

— Ти разбираш ли нещо? — обърна се Шелби към Грант.

— Смътно — отвърна той.

Джени протегна ръка към него.

— Казано накратко, Джъстин и аз сме братовчеди, трети, струва ми се. Запознахме се преди около пет години на една от моите изложби в Ню Йорк.

— Аз не бях особено близък с онази страна от рода — продължи Джъстин. — Случайна реплика доведе до друга и до трета, докато накрая издирихме връзката.

Когато Джъстин се усмихна, Грант я видя. Очите, зелените очи. Те бяха почти еднакви, до самия тон на зеленото. По някаква неясна причина тази прилика повече от обясненията отпусна мускулите му, напрегнати, откакто Джъстин бе подбрал Джени в прегръдките си. Черната овца, сети се той, който бе надминал всички.

— Невероятно — отсъди Шелби. — Всички онези клишета за малкия свят са учудващо подходящи в случая. Джени е тук с Грант.

— Така ли? — Джъстин срещна тъмните, изпитателни очи на Грант. Като изпечен комарджия той по навик оценяваше хората още щом се запознаеше с тях и ги разпределяше по категории. На сватбата на Шелби миналия месец бе преценил Грант като загадъчен мъж с остър ум, който просто не спадаше към никоя категория. Бяха се разбрали лесно, вероятно поради вродената си сдържаност.

Джъстин си спомни драматичния разказ на Дениъл за приятелката, с която щеше да им гостува Грант, и едва сдържа усмивката си.

— Дениъл спомена, че ще доведеш художничка…

Грант забеляза почти недоловимата искра в очите на Джъстин.

— Не се съмнявам, че е споменал — отвърна той със същия непринуден тон. — Още не съм те поздравил за грижите по продължаването на рода.

— И за това, че временно освобождаваш останалите от натиска незабавно да сторят същото — добави Шелби.

— Не бъди толкова сигурна — предупреди равен глас.

Джени съгледа руса жена да слиза по стълбите със синьо вързопче на ръце.

— Здравей, Грант. Радвам се да те видя отново. — Серина залюля сина си на една ръка, като целуна Грант по бузата. — Колко мило от твоя страна да откликнеш на кралската покана.

— С удоволствие! — Грант не се сдържа и разгъна края на одеялцето с пръст.

Колко беше мъничко! Винаги се възхищаваше на бебетата — на тяхното миниатюрно съвършенство. Това бебе беше с гладки бузки, напълно будно и го гледаше с ококорени тъмносини очи, в които проблясваше и малко виолетово от тези на майка му. Мак може и да имаше ушите на Дениъл и очите на Серина, ала всичко останало си беше на Блейд. Имаше костите на войн, реши Грант, и гарвановочерната коса на предците си команчи.

Серина погледна жената, която наблюдаваше Грант замислено. Учуди се да види очите на мъжа си на женско лице. Изчака тези очи да се отместят към нея и се усмихна.

— Аз съм Рина.

— Джени е приятелка на Грант — съобщи Джъстин и обгърна с ръка раменете на жена си. — А също и моя братовчедка. — Преди Серина да успее да реагира на тази изненада, той пусна втората бомба. — Дженвиев Грандо.

— О, онези прекрасни картини! — възкликна тя, а Шелби отвори широко очи.

— Да ти се не види, Грант. — След като му отправи възмутен поглед, Шелби се обърна към Джени. — Майка ни имаше два от твоите пейзажи. Извадих й душата, докато склони да ми подари единия за сватбата. „Вечер“ — уточни тя. — Искам да издигна къща за нея.

Доволна, Джени се усмихна.

— Тогава може би ще убедиш господин Макгрегър да разреши да нарисувам замъка му.

— Няма да се наложи да му извиваш ръката — отбеляза Серина.

— Какво е това, среща на високо равнище ли? — запита Алън, който се появи от коридора. — Едно е да си дясната ръка — продължи той, като сложи длан на тила на жена си, — друго е да си жертвено агне. Татко ръмжи и се вайка, задето семейството се е разпръснало.

— И Кейн ще отнесе най-много — добави Серина.

— Да — съгласи се Алън с усмивка. — Горко му, задето закъснява. — Той извърна поглед към Джени — тъмни, дълбоки очи, бавна, сериозна усмивка. — Познаваме се… — поколеба се за секунда, докато претърсваше в паметта си списъка от имена и физиономии. — Дженвиев Грандо.

Леко изненадана, Джени му се усмихна.

— Беше много кратка среща в навалицата на едно благотворително мероприятие преди около две години, сенаторе.

— Алън — поправи я той. — Значи вие сте художничката на Грант. — Той погледна шурея си и изразът му се смекчи от усмивката в очите му. — Длъжен съм да кажа, че превъзхождате дори описанието на Грант. Да отидем ли да се присъединим към големия Макгрегър, преди да почне да реве?

— Дай на мен. — Джъстин пое бебето от Серина с опитно движение. — Мак ще го умилостиви.

— Какво описание? — промърмори Джени на Грант, докато вървяха по широкия коридор.

Тя видя прокрадващата се усмивка, преди той да обгърне с ръка раменете й.

— После ще ти обясня.

Джени веднага разбра защо Шелби бе назовала стаята тронна зала. Целият под беше покрит с ален килим. Дърворезбата бе изящна и пищна, по стените висяха чудни картини в богато украсени рамки. Носеше се лек мирис на восък, макар да нямаше горящи свещи. Лампи светеха в добавка към слабите лъчи на залязващото слънце, които се процеждаха през многокрилите прозорци.

Тя от пръв поглед забеляза, че мебелите са старинни, всичките масивни и идеални за огромната стая. Дървени трупи лежаха в грамадната камина, предвидени за вечерното захлаждане.

Обаче залата, великолепна с уникалния си стил, бе нищо в сравнение с мъжа, който приемаше гостите от своя готически стол с висока облегалка. Едър, с гъста, пламтяща червена коса, той наблюдаваше шествието с присвити, остри сини очи на широкото си лице.

На Джени й заприлича на генерал или крал — може би и двете, отпреди няколко века, когато владетелят е повеждал народа си на бой. Огромна ръка потупваше дървената облегалка на трона, а другата държеше полупълна чаша. Изглеждаше достатъчно свиреп да заповядва екзекуции, когато му хрумне. Пръстите й я засърбяха за молив и скицник.

— Е! — прогърмя той с глас, който превърна сричката в обвинение.

Шелби първа отиде при него, доста храбро, според Джени, и го целуна звучно по устата.

— Здрасти, дядо.

Той се изчерви от удоволствието, което му носеше това звание.

— Значи реши все пак да ми отделиш минутка от времето си.

— Чувствах се длъжна първо да отдам почит на най-новия Макгрегър.

Сякаш по знак, Джъстин се завтече да настани Мак в свивката на ръката на Дениъл. Джени видя как страшният гигант се превърна в мекица.

— Ето го момчетоо — затананика той, подавайки чашата си на Шелби, и погъделичка бебето под брадичката. Когато внукът му хвана дебелия му пръст, той се наду като петел. — Силен е като бик. — Ухили се на цялата дружина, след което се съсредоточи върху Грант. — Та ти взе, че дойде, Кембъл. Сега виждаш — продължи Дениъл, като залюля бебето, — защо Макгрегърови никога няма да бъдат победени. От сой сме.

— Добра кръв — продума Серина и взе Мак от ръцете на дядо му.

— Налейте едно питие на Кембъл — нареди той. — Така, къде е художничката? — очите му обиколиха стаята, спряха се на Джени и останаха там. Стори й се, че съгледа в тях изненада, набързо прикрита, а след това усмивка, която упорито дърпаше нагоре крайчетата на устата му.

— Дениъл Макгрегър — рече Грант тържествено. — Дженвиев Грандо.

Лицето на Дениъл се озари. Той се изправи в целия си внушителен ръст и й подаде ръка.

— Добре дошла.

Ръката й бе стисната, после погълната от неговата. Тя придоби усещане за сила, доброта и упорство.

— Имате разкошен дом, господин Макгрегър — каза Джени, като го гледаше откровено. — Отива ви.

Той се разсмя гръмогласно и прозорците едва не се разтрепериха.

— А да. Три ваши картини висят в западното крило. — Дениъл хвърли бегъл поглед към Грант. — Изглеждате добре за годините си, госпожице.

Джени го погледна недоумяващо. Грант се задави с уискито си.

— Благодаря — рече тя.

— Налейте едно питие на художничката — разпореди се Дениъл и й посочи стола до себе си. — Кажи сега, защо си губиш времето с такъв като Кембъл.

— Джени ми се пада братовчедка — осведоми го Джъстин и седна на дивана при сина си. — От страната на френските аристократи.

— Братовчедка ли? — Погледът на Дениъл се изостри и лицето му придоби израз на лукаво задоволство. — А да, ние обичаме да запазваме хубавите неща вътре в семейството. Грандо — добро име. Имаш вид на кралица и отчасти на чародейка.

— Това беше предназначено като комплимент — поясни Серина и й подаде кристална чаша с вермут.

— Казвали са ми го. — Джени погледна Грант над ръба на чашата си. — Един от прадядовците ми имал… познанство с циганка, което довело до близнаци.

— Джени също така има пират в родословното си дърво — додаде Джъстин.

Дениъл кимна одобрително.

— Силна кръв. Кембълови имат нужда от всичката помощ, която може да им се окаже.

— Внимавай, Макгрегър — предупреди Шелби, а Грант го стрелна със страшен поглед.

Подводните течения тук можеха да объркат новодошлия, ала Джени улови посоката на разговора. Дениъл се опитва да стъкми годеж, помисли тя и с мъка потисна смеха си. Мрачният, раздразнен поглед на Грант още повече я затрудни да се сдържи. Играта беше увлекателна.

— Предците ми по линията Грандо могат да бъдат проследени до любима наложница на Филип Четвърти Хубавия. — Тя забеляза възхитения и изпълнен с уважение поглед на Шелби. За секунди помежду им се бе зародила симпатия.

Макар да се забавляваше от сигналите и намеците, прехвърчащи из стаята, Алън твърде добре си спомняше самия себе си в положението, в което Грант сега „се забавляваше.“

— Защо ли се бави Кейн? — подметна той с пълното съзнание, че така ще отклони вниманието на баща си.

— Ха! — Дениъл изгълта половината от питието си. — Момчето е прекалено заето със закона, за да се сети за майка си.

Джени повдигна вежди. Серина подви крака под себе си на дивана.

— Майка ми още е в болницата — обясни тя, а по лицето й се прокрадна усмивка. — Несъмнено ще бъде съкрушена, ако пристигне преди Кейн.

— Тя се тревожи за децата си — рече Дениъл. — Казвам й, че те си имат свой собствен живот, но майката си е майка.

Серина извърна очи към тавана и измърмори нещо неясно в чашата си. Ала това бе достатъчно, за да поруменее лицето на големия Макгрегър. Преди да успее да отвърне, звукът на чукалото проехтя между стените на къщата.

— Аз ще отворя — обади се Алън. Искаше да предупреди Кейн за разположението на духа на баща им.

От солидарност към Кейн Грант се обърна към Дениъл в опит да разведри настроението му.

— Джени е във възторг от къщата. Надява се да й разрешиш да я нарисува.

Дениъл тутакси живна. Прилично на реакцията му към Мак, той се изду.

— Смятам, че бихме могли да уредим нещо, което да устройва и двама ни.

Картина от Грандо на замъка на Макгрегър. Той добре знаеше паричната стойност на такава творба и още по-голямата й ценност за гордостта му. Наследство за внуците му.

— Ще поговорим — заяви той с решително кимване. Точно тогава последните Макгрегърови влязоха в стаята. — Ха!

Джени съгледа висок, строен мъж с вид на интелигентен хищник. Всички Макгрегърови ли бяха такива превъзходни представители на човешката раса? Кейн притежаваше мощ, каквато тя бе усетила у Алън и Серина. Понеже не беше напълно еднаква с тази на Дениъл, Джени се запита за майка им. Каква жена ли бе тя?

После вниманието й се насочи към жената, която влезе заедно с Кейн. Сестрата на Джъстин. Джени го забеляза да поглежда към нея леко намръщено. И разбираше защо. Напрежението, което Кейн и Даяна бяха внесли със себе си в стаята, бе осезаемо.

— Забавихме се в Бостън — поясни Кейн непринудено, без да обръща внимание на гневната физиономия на баща си, и отиде да види племенника си. Леко суровите черти на лицето му се смекчиха и той вдигна очи към сестра си. — Браво, Рина.

— Можеше да се обадиш, че ще закъснееш — смъмри го Дениъл. — За да не се безпокои майка ти.

Кейн обходи с поглед стаята, установи отсъствието на майка си и вдигна иронично вежди.

— Разбира се.

— Аз бях виновна — рече Даяна с нисък глас. — Една среща продължи по-дълго.

— Нали помниш Грант — вметна Серина с надеждата да заглади положението.

— Да, разбира се. — Даяна се потруди за една усмивка, която не се отрази в големите й тъмни очи.

— И гостенката на Грант — продължи Серина, като съжаляваше, че не може да остане насаме с Даяна за няколко минути. — Оказа се, че тя е твоя братовчедка. Дженвиев Грандо.

Даяна се скова мигновено. Когато се извърна към Джени, лицето й беше хладно и безизразно.

— Братовчедка ли? — попита Кейн любопитно и застана до жена си.

— Да — потвърди Джени високо, изпълнена с желание да облекчи нещо, без тя самата да разбира какво точно. — Срещали сме се веднъж — продължи Джени усмихната. — Като деца. На един рожден ден, струва ми се. Семейството ми гостуваше в Бостън.

— Помня — пророни Даяна.

Макар че се опита, Джени не успя да си припомни нищо от онова детско тържество, с което да е могла да предизвика студения, недружелюбен поглед на Даяна сега. Реакцията й бе инстинктивна. Брадичката й се вдигна леко, веждите й се извиха нагоре. Като си придаде царствен вид, тя отпи от вермута.

— Както отбеляза Шелби, светът е малък.

Кейн забеляза изражението на Даяна и въпреки че то го изнервяше, спокойно положи ръка върху рамото й.

— Добре дошла, братовчедке — поздрави той Джени и я дари с изключително чаровна усмивка. После се обърна към Грант и усмивката стана палава. — Страшно ми се иска да си поговорим с теб… За жаби.

Грант отвърна със светкавична усмивка.

— Когато пожелаеш.

Преди Джени дори да почне да разбира всичко това или смеха, който последва, дребничка, мургава жена влезе в стаята. Ето я и другата половина от ръководството. Джени го почувства веднага. Жената стана център на вниманието. Тя притежаваше огромната сила и сериозната привлекателност, които бе предала на големия си син. Държеше се със забележително достойнство, макар прическата й да бе леко разрошена, а костюмът й — поизмачкан.

— Толкова се радвам, че можахте да дойдете — рече тя на Джени, след като ги представиха една на друга. Ръцете й бяха малки, но здрави и, както Джени забеляза, хладни. — Съжалявам, че не бях тук, когато сте пристигнали. Аз… Задържах се в болницата.

Загубила е пациент. Без да знае как го разбра, Джени бе сигурна. Тя спонтанно покри стиснатите им ръце със свободната си длан.

— Имате чудесно семейство, госпожо Макгрегър. Прекрасен внук.

Жената въздъхна една доловимо.

— Благодаря ви. — Ана отиде да целуне съпруга си по бузата. — Да вечеряме — каза тя, когато той поглади косата й. — Сигурно сте прималели от глад.

Списъкът на действащите лица бе завършен. Джени се изправи и хвана Грант за ръка. Очертаваше се много интересен уикенд.