Нора Робъртс
Зовът на сърцето (11)

Единадесета глава

Животът на Джени винаги бе препълнен с хора, всякакви хора с всякакви съдби. Ала тя никога не бе срещала подобни на клана Макгрегър. Преди края на уикенда имаше чувството, че ги е познавала цял живот. Дениъл бе шумен, буен и опърничав. И така омекваше, станеше ли дума за семейството му, че имаше опасност да се разтопи. Останалите го обожаваха достатъчно, за да го оставят да си мисли, че дърпа конците.

Ана беше топла и тиха като летен дъжд. И, както Джени разбираше интуитивно, достатъчно силна, за да запази семейството си сплотено, в каквато и да е беда. По най-лекия и нежен начин тя въртеше мъжа си на пръст. А той, при всичкото си викане и хъхрене, го знаеше.

Джени реши, че от второто поколение, Серина и Кейн си приличаха най-много. Подвижни, прями, емоционални, те имаха нрава на баща си. Алън, от друга страна, като че ли бе наследил сериозния, спокоен характер на Ана. Но Джени подозираше, че под него се криеха огромна сила и темперамент, който можеше да бъде много зъл, ако беше пуснат на воля. С Шелби Кембъл бяха идеални един за друг.

Макгрегърови си бяха избрали противоположни по характер партньори. — Джъстин, със спокойствието и тайните на комарджия, Даяна, сдържана и чувствителна, Шелби, освободена и даровита. Те бяха пъстра група със заинтригуващи подводни течения и въртопчета.

На Джени не й бе трудно да ги убеди да й позират за семеен портрет.

Въпреки че се съгласиха бързо и единодушно, съвсем друго беше да ги разположи. Джени искаше да се настанят в тронната зала, някои прави, а някои седнали. Последва дълго обсъждане на това, кой какво точно щеше да прави.

— Аз ще държа бебето — обяви Дениъл и присви очи да не би някой да се осмели да оспори позицията му. — Догодина можеш да нарисуваш още един портрет — обърна се той към Джени — и тогава ще държа две. — Той се усмихна на Даяна и премести поглед към Шелби. — Или три.

— Да сложим татко да седне на трона… На стола си — предложи Алън и се усмихна. — По-изразително от това не може да бъде.

— Точно така. — Очите на Джени заиграха. — Ана, вие седнете до него. Може да държите ръкоделието си, ще изглежда толкова естествено.

— Жените да седнат в краката на мъжете си — обади се Кейн. — Това е естествено.

Мъжете потвърдиха единогласно, жените възнегодуваха.

— Тук може би ще поредуваме, за естетичен ефект — извиси Джени глас над препирнята. С организацията и авторитета на сержант пред новобранци тя започна да ги подрежда по свой вкус.

— Алън тук… — Хвана го под ръка и го заведе между столовете на родителите му. — И Шелби. — Тя побутна Шелби до него. — Кейн, ти седни на пода. — Джени задърпа ръката му, докато той, засмян, се подчини. — И Даяна. — Кейн придърпа жена си да седне в скута му, преди Джени да довърши. — Добре, така става. Джъстин — ето тук с Рина. А Грант…

— Без мен… — възрази той.

— Прави, каквото ти казват, момче — прогърмя Дениъл и се обърна директно към внука си. — Винаги можеш да разчиташ на един Кембъл да ти създаде проблеми.

Грант изръмжа, застана зад стола на Дениъл и му се начумери отвисоко.

— Кембъл в семеен портрет на Макгрегър — страхотна идея, няма що.

— Двама Кембъл — напомни тутакси Шелби на брат си. — А Джени как ще рисува и седи едновременно?

Джени я погледна изненадано.

— Ще нарисува и себе си. Тя е умно момиче — избоботи Дениъл.

— Добре — съгласи се тя, доволна от предизвикателството и от включването й в семейната картина. — Сега всички да се отпуснат. Това няма да трае прекалено дълго и не е като снимка, за която трябва да стоите неподвижно. — Джени приседна на дивана и започна, като използваше портативния триножник, който бе донесла. — Колоритна групичка — забеляза, избирайки цвят от кутията си. — Някой път трябва да ви увековеча с маслени бои.

— А да, ще искаме една картина за галерията, нали, Ана? Голяма. — Дениъл се усмихна замечтано и се облегна назад с бебето на ръце. — А и Алън ще има нужда от портрет, когато се настани в Белия дом — добави той доволно.

Алън погледна баща си.

— Тази поръчка ще е малко преждевременна. — Той прегърна Шелби.

— Ха! — отсече Дениъл и погъделичка внука си под брадичката.

— Винаги ли си искала да рисуваш, Джени? — попита Ана, докато бродираше разсеяно.

— Да, струва ми се. Не си спомням да съм искала да правя нещо друго.

— Кейн щеше да става доктор — припомни си Серена с невинна усмивка. — Така поне казваше на всички момиченца.

— Беше благородна амбиция — защити се Кейн, като вдигна ръка към коляното на майка си и придържаше Даяна с другата.

— Грант прилагаше друга тактика — обади се Шелби. — Мисля, че беше на четиринайсет, когато уговори Диди О’Брайън да му позира… гола.

— Това беше само в името на изкуството — отвърна той, щом Джени вдигна вежда. — И бях на петнайсет.

— Изучаването на човешката фигура е важна част от образованието по изкуство — рече Джени. — Особено ясно си спомням един мъжки модел… А, тази гримаса е много естествена, Грант, задръж така.

— Значи рисуваш, така ли, момче? — Дениъл го погледна замислено. Интересуваше се главно защото още не бе успял да измъкне от него или от Шелби по какъв начин Грант си изкарваше хляба.

— Случва се.

— Художник, а?

— Не рисувам картини.

— Хубаво е за един мъж и една жена да имат общи интереси — започна Дениъл с проповеднически тон. — Спомага за добър брак.

— Направо не мога да изброя всички случаи, когато Дениъл ми е помагал в операционната — обади се Ана кротко.

Той изсумтя, засегнат.

— Промил съм доста рани по колената на тези тримата тук.

— А и онзи път, когато Рина счупи носа на Алън… — подметна Кейн.

— Трябваше да бъде твоят — напомни сестра му.

— Това не направи болката по-търпима. — Алън погледна жално сестра си, след като не срещна съчувствие у жена си.

— Защо Рина е разбила носа на Алън, вместо твоя? — поинтересува се Даяна.

— Аз се наведох.

Джени ги остави да си приказват, докато ги скицираше. Интересна дружинка. Тя забеляза, че докато спореха, някак се сплотиха още повече. Грант каза нещо на Шелби, от което тя кипна, а после се разсмя. Той ловко се измъкна от още едно допитване на Дениъл с уклончив отговор, а след малко направи уместен коментар за пресаташето на Белия Дом, от който Алън се запревива от смях.

Той бе един от тях, мислеше си Джени. Остроумен, общителен, мил. При все това тя пак можеше да го види сам на скалата му, зъбещ се на всеки, който сбърка завоя. Беше се променил, за да се пригоди към ситуацията, ала не бе загубил и частица от себе си. Беше мил, защото така бе избрал.

Тя хвърли последен поглед върху рисунката и драсна подпис в ъгъла.

— Готово — съобщи и обърна картината към групата. — „Макгрегърови… и компания“.

Те я наобиколиха, смеейки се, всеки напълно убеден в приликата на останалите. Джени усети ръка на рамото си. Знаеше, без да поглежда, че беше ръката на Грант.

— Прекрасна е — каза той, като разглеждаше образа й до своя. Наведе се и целуна ухото й. — Ти също.

Джени се засмя. Скъпоценното чувство за семейна близост продължи с дни.

 

 

Септември беше застинал в циганско лято — вълшебно, златно време, когато дивите цветя все още цъфтяха, а боровинковите храсти пламтяха в червено. Джени рисуваше с часове наред, като разкриваше всяка гънка и извивка на Уинди Пойнт. Всекидневието на Грант се промени толкова слабо, че той едва забеляза. Работеше по-малко време, но по-интензивно. За първи път от години жадуваше за компания. За компанията на Джени.

Тя рисуваше с бои, той — с туш. След това се срещаха. Някои нощи прекарваха в голямото пухено легло във вилата, потънали заедно в средата. Друг път се събуждаха във фара от виковете на чайките и шума на вълните. От време навреме Грант я изненадваше, като се появяваше там, където Джени работеше, понякога с бутилка вино в ръка, друг път — с пакет чипс. Веднъж й занесе букет диви цветя. Тя така се трогна, че плака над тях, докато той, отчаян, я завлече във вилата и я люби дълго и нежно.

Беше спокойно време и за двамата. Топли дни, прохладни нощи и безоблачно небе усилваха усещането за покой или може би за очакване.

— Страхотно е! — провикна се Джени над мотора на лодката на Грант, която пореше морето. — Имам чувството, че можем да стигнем чак до Европа.

Той се засмя и разроши косата й.

— Да беше казала по-рано, щях да напълня резервоара догоре.

— О, не бъди практичен, представи си го — настоя тя. — Щяхме да плаваме в открито море с дни.

— И нощи. — Грант се приведе и захапа обичката на ухото й. — Пълнолуние, водата гъмжи от акули…

Джени се усмихна и сложи ръце на гърдите му.

— Кой кого ще защитава?

— Ние, шотландците, сме прекалено жилави. Акулите вероятно предпочитат по-крехки… — езикът му се плъзни в ухото й — Френски деликатеси.

Тръпнеща от удоволствие тя се отпусна върху него и загледа как лодката пореше вълните.

Слънцето залязваше. Надигна се вятър, солен и влажен, ала топлината остана. Те обиколиха едно от каменистите, пусти островчета и наблюдаваха полета на чайки. В далечината Джени видя някои от рибарските лодки да пухтят обратно към пристанището на Уинди Пойнт. Камбанените шамандури звънтяха ритмично.

Помисли си, че може би лятото никога нямаше да свърши, макар дните да се скъсяваха и същата сутрин да се бе появила първата слана. Ами ако биха могли да плават вечно, без да ги теглят назад отговорности и работа? Тя се сети за изложбата през ноември, с която се бе ангажирала. Ню Йорк бе твърде далеч, сивото ноемврийско небе и голите дървета — също. Джени чувстваше, че беше жизненоважно да мисли за сега, за настоящия момент. Толкова неща можеха да се случат за два месеца. Та нали се бе влюбила за малка частица от това време.

Според плана й вече трябваше да се е върнала в Ню Орлийнс. Там щеше да е горещо и задушно. Улиците щяха да бъдат пълни с хора, движението — натоварено. Слънчевата светлина щеше да се влива през желязната дантела на балкона й и да отпечатва причудливи шарки на пода. За миг я обзе носталгия. Тя обичаше града — богатите миризми, старовремския му чар и съвременното оживление. Обичаше и Уинди Пойнт — откритото пространство, назъбените скали и безкрайното море.

Грант беше тук и това определяше всичко. Би могла да зареже Ню Орлийнс за него, ако той го пожелаеше. Би било тъй лесно да построи живот тук, с него. А и деца…

Джени си помисли за старата къща до фара, празна, но чакаща. В големите стаи щеше да има място за деца. Можеше да си направи ателие на горния етаж, а Грант щеше да си има фара, когато искаше да се усамоти. На откриванията на изложби тя щеше да го държи за ръка и може би най-сетне нервите й щяха да се успокоят! Щеше да засади цветя — високи, гъсти гераниуми, трицветни теменужки с нежни листеца и жълтурчета, които щяха да се множат и да цъфтят всяка пролет. Нощем щеше да се вслушва в морето и в равното дишане на Грант до себе си.

— Какво правиш? Да не заспиваш? — той целуна косите й.

— Само си мечтая — рече Джени. Засега това бяха само мечти. — Не искам лятото да свършва.

Грант усети хлад и я притисна по-плътно до себе си.

— Все някога ще трябва. Харесвам морето през зимата.

Тя щеше ли да бъде тук с него тогава? Той не знаеше. Искаше я, ала някак не мислеше, че може да я задържи. Не смяташе, че би могъл да тръгне с нея. Животът му бе така подчинен на нуждата му от уединение, че би загубил част от себе си, ако се отвореше прекалено за външния свят. Джени живееше под светлината на прожекторите. Колко би изгубила, ако я помолеше да се откаже от тях? Как можеше да я помоли? И въпреки това идеята да живее без нея му се струваше немислима.

Грант се упрекваше, че бе оставил нещата да стигнат толкова далеч. Но също си казваше, че не би върнал и минутка от времето, прекарано с нея. Борбата в него продължаваше. Да я пусне. Да я заключи във фара си. Да се върне към предишния си живот. Да й се моли да остане.

Докато насочваше лодката към брега, той видя как слънцето се гмурна в морето. Не, слънцето не биваше да си отива. Обаче щеше да си отиде.

— Умълча се — продума Джени, щом той изгаси мотора и остави лодката да доплува до пристана.

— Мислех си… — Грант изскочи, за да върже въжето, след това подаде ръка на Джени. — Не мога да си представя това място без теб.

Тя залитна, като стъпваше на кея.

— Почти… Почти го чувствам като свой дом.

Той сведе поглед към ръката й, тази красива, опитна ръка на художничка.

— Разкажи ми за апартамента ти в Ню Орлийнс — помоли, когато закрачиха по клатещите се дъски.

— Във Френския квартал е. От балкона се вижда Джексън Скуеър, заобиколен от павилионите на художниците и пъплещ от туристи и студенти. Страшна дандания. — Джени се засмя. — Ателието ми е изолирано от шума, ала понякога слизам долу да слушам хората и музиката.

Те се покатериха по ръбестите скали. Не се чуваше нищо, освен морето и чайките.

— Понякога излизам през нощта и се разхождам, само за да слушам музиката от сградите. — Тя пое дълбоко соления въздух. — Мирише на уиски и на Мисисипи, и на кипящ живот.

— Липсва ти — забеляза Грант тихо.

— Отдавна не съм била там. — Те наближиха фара. — Напуснах го, може би избягах оттам, преди седем месеца. Твърде много ми напомняше за Анджела и не издържах. Странно, защото бях изкарала вече една година, макар и да бях се потопила нарочно в работа. Обаче една сутрин се събудих и не можах да понеса да бъда там, защото знаех, че нея я няма… Че никога няма да я има. — Джени въздъхна. Много време бе нужно, за да поутихне болката. — Когато стигнах дотам, че с мъка излизах из града, разбрах, че трябва да се махна.

— Ще трябва да се върнеш — рече той — и да преодолееш това.

— Вече го направих. — Тя изчака Грант да отвори вратата. — Преодолях загубата, въпреки че Анджела ужасно ми липсва. Ню Орлийнс ще ми бъде още по-скъп, защото ми напомня за нея. Явно местата имат свойството да ни притеглят и да ни задържат. — Тя се усмихна. — Това място държи теб.

— Да. — Стори му се, че усеща зимата да се прокрадва по-близо към тях, и прегърна Джени. — Дава ми онова, от което имам нужда.

Тя сведе ресници. Зелени светлинки прозираха през тях.

— А аз?

Той впи устни в нейните така отчаяно, че я разтърси, не със силата си, а с чувството, което избухна в него без предупреждение. Джени му се отдаде. Грант се отдръпна, като се мъчеше да запази самообладание. Тя беше тъй мъничка и крехка. Той като че ли забравяше това, когато я държеше в обятията си. Студено му беше. И я искаше.

— Ела горе — прошепна Грант.

Джени го последва мълчаливо. Знаеше, че макар ръцете и гласът му да бяха нежни, вътрешно той гореше. Това я възбуди. Напрежението в него сякаш нарастваше с всяка секунда и всяко стъпало, докато се изкачваха към спалнята. Като първия път е, помисли тя, тръпнейки в очакване. Или като последния.

— Грант…

— Не говори. — Той я сложи да седне на леглото и свали обувките й. Ръцете му ламтяха да вземат, да грабят, но Грант ги насилваше да се движат бавно и плавно. Седна до нея, положи ги на раменете й и след това ги спусна по ръцете й, като докосна с устни нейните.

Целувката беше лека, ефирна, ала Джени усещаше пулсиращата страст, която прикриваше. Тялото му беше напрегнато. Той захапа и засмука долната й устна, потърка с палци китките й. Не беше в ласкаво настроение, обаче се стараеше да бъде нежен. Тя усещаше мириса на морето по него и си спомни за първия път, когато се бяха любили бурно на тревата, а над тях просветваше и гърмеше. От това се нуждаеше Грант сега. Когато пулсът й започна се удря в палците му, Джени разбра, че и тя искаше същото.

Тялото й не се стопи, а се изви. Джени простена, притегли го към себе си и притисна устни към неговите.

Той беше като мълния, като лава и като ураган, когато я прикова с тежестта си към леглото. Ръцете му настървено търсеха, намираха, дърпаха дрехите й, сякаш не успяваше да я докосва достатъчно бързо. Загуби контрол, а миг по-късно — тя също и те се сплетоха в задушаваща любовна прегръдка.

Настояваха, изискваха един от друг. Пръстите им натискаха, устните и опустошаваха. Разхвърляха дрехите напосоки в стремежа да превземат гореща, влажна плът. Допирът не бе достатъчен, трябваше да вкусят гладката, солена от морето кожа и знойната страст.

Дива, необуздана страст и пъклено желание. Грант и Джени им се предадоха и взеха един от друг. Взетото биваше възстановявано, отново и отново, докато се любеха с неистовата енергия на отчаянието. Нетърпеливи пръсти я завладяха. Ненаситна уста го покори. Властваше не той или тя, а примитивният им инстинкт.

Бързо, накъсано дишане, тръпнеща кожа, упойващи аромати, ухание на море и желание. Замаяха ги и ги направиха едновременно пленници и господари. Очите им се срещнаха веднъж и всеки видя себе си уловен в душата на другия. После, движейки се заедно, те изпаднаха в транс.

 

 

Едва се развиделяваше, когато Джени се събуди. Светлината бе розова и топла, но прозорецът бе леко заскрежен. Веднага усети, че е сама. Когато докосна чаршафите до себе си, те бяха студени. Беше отпаднала, тялото й бе преситено от дългата нощ на страст, ала тя се надигна и извика Грант. Това, че той бе станал преди нея, я разтревожи. — Джени винаги ставаше първа.

Замисли се за държанието му през изминалата нощ и не бе сигурна дали да усмихне или да се намръщи. Енергията му не свършваше. Той отново и отново се обръщаше към нея и любовта им бе запазила онзи див, умопомрачителен привкус. Веднъж, докато ръцете и устата му се движеха по нея, и се стори, че Грант като че ли се стараеше да запечата в съзнанието си всичко, което тя представляваше. Сякаш заминаваше и взимаше със себе си само спомена за нея.

Джени тръсна глава и скочи от леглото. Беше глупаво от нейна страна. Грант не беше тръгнал за никъде. Беше станал рано, просто защото не би могъл да спи и не бе искал да й пречи. Как й се искаше да я бе разбудил.

Сигурно е долу, каза си тя и излезе в коридора. Седи на масата в кухнята, пие кафе и ме чака. Но щом стигна стълбището, чу радиото тихо и неясно. Вдигна глава учудена. Шумът идваше отгоре, не отдолу.

Странно, помисли тя. Не бе предполагала, че той ползва третия етаж. Не беше го споменавал. Подтиквана от любопитство, Джени се заизкачва по витата стълба. Шумът на радиото се засили, макар че новинарската емисия бе приглушена и звучеше особено в тихия фар. До този миг тя напълно бе забравила за външния свят. С изключение на двата дни у Макгрегърови, лятото й бе прекарано отделно от него и бе заето изцяло с Грант.

Джени спря на прага на обляната в слънчеви лъчи стая. Беше ателие. Той бе събрал северната светлина в него. Погледът й пробягна по купчините вестници и списания, телевизора и хлътналото канапе. Нямаше триножници или платна, обаче това тук беше работилница за изкуство.

Грант седеше с гръб към нея, пред чертожната си дъска. Тя усети миризма на туш и може би на лепило. В стъкленото шкафче до него бяха подредени най-различни инструменти.

Архитект ли беше? Не, това беше малко вероятно, пък и кой архитект би устоял на предизвикателството на фермерската къща тъй наблизо? Той си говореше под носа, приведен над работата си. Джени би се усмихнала, ако не беше толкова удивена. Когато Грант помръдна ръка, тя видя в нея скъпа четка от самуров косъм.

Той я държеше с лекотата на дългогодишен опит.

Ала нали бе казал, че не рисува картини, спомни си Джени объркана. Изглежда беше вярно, иначе защо ще му трябват пергел и триъгълник? Освен това Грант седеше с лице към стената и… Какво всъщност правеше?

Преди тя да продума, той вдигна глава. Погледите им се срещнаха в огледалото пред него.

Грант не бе могъл да спи. Не бе могъл да лежи до нея, без да я желае. Някак, по някое време през нощта, се беше убедил, че трябва да се разделят и че той можеше да го преодолее. Джени живееше в друг свят, не само в друга част на страната. Блясъкът бе част от живота й — блясък, признание и тълпи от хора. Простотата беше част от неговия — простота, уединение и анонимност. Тези неща не се смесваха.

Беше станал по тъмно, заблуждавайки се, че ще може да работи. След два часа безплодни усилия най-сетне започваше. А сега тя бе тук, в ателието му — онази част от живота му, която бе решен да запази отделно и само за себе си. Бе искал, когато Джени си тръгне, той да има поне едно убежище.

Твърде заинтригувана, за да усети досадата му, тя прекоси стаята.

— Какво правиш?

Грант не отговори. Джени застана до него и се наведе над листа хартия. Беше разчертан със светлосини линии и разделен на пет части. Дори след като видя рисунките в първата част, тя не бе сигурна какво гледаше.

Не беше чертеж, разбира се. Комерсиално, може би рекламно изкуство? Прехласната, Джени се приведе още по-ниско над листа. Позна фигурката.

— О! Комикси. — Доволна от откритието си, тя се приближи още повече. — Ами че аз съм виждала тази поредица стотици пъти. Обожавам я! — Засмя се и отмести косата си зад раменете. — Ти рисуваш комикси.

— Да. — Той не искаше Джени да бъде доволна, нито впечатлена. Това беше работата му, нищо повече. Съзнаваше, че ако не я накара да си отиде сега, днес, никога нямаше да може да го стори. Грант остави четката.

— Значи така се прави — продължи тя, очарована, пленена от изкуството му. — Тези сини линии помощни ли са? Как успяваш да намираш идеи всеки ден от седмицата?

Той не искаше тя да разбира. Разбереше ли, почти невъзможно щеше да бъде да я отблъсне.

— Това ми е работата — отговори сухо. — Зает съм, Джени. Имам срокове.

— Извинявай — започна тя, след това съгледа хладината в очите му. Внезапно осъзна, че Грант бе крил от нея тази основна част от живота си. Не беше й казал, при това съвсем умишлено. Заболя я. Заболя я силно. — Защо не ми каза?

Той знаеше, че Джени ще попита, но вече не бе уверен в истинския отговор. Вдигна рамене.

— Не е ставало дума.

— Не е ставало дума — повтори тя тихо, като го гледаше втренчено. — Не, предполагам, че си се погрижил за това. Защо?

Как можеше да й обясни, че му беше навик? Можеше ли да й каже чистата истина, че така бе свикнал да пази работата си, както и почти всичко друго, за себе си, че го бе сторил, без да мисли? И после бе продължил, механично, като защитна реакция. Така нямаше опасност да й даде всичко, а нали това го ужасяваше. Не, беше късно за обяснения. Време беше да си спомни правилото си да не ги дава на никого.

— Защо да ти казвам? — отвърна Грант рязко. — Това е моята работа, тя няма нищо общо с теб.

Лицето й изгуби цвета си, обаче той тъкмо ставаше от табуретката и не забеляза.

— Нищо общо — едва прошепна Джени. — Рисуването е важно за теб, нали?

— Разбира се — сопна се Грант. — Това е професията ми. Това е душата ми.

— Да, предполагам. — Тя усети студена вълна да я залива, докато се вкочани. — Сподели леглото се с мен, ала не и това.

Жегнат, той се извърна към нея. Раненото изражение на очите й беше най-страшното нещо, пред което се бе изправял.

— Какво общо има едното с другото, по дяволите? Какво значение има как си изкарвам хляба?

— Няма значение какво работиш. Нямаше да има значение, дори ако не вършеше нищо. Ти ме излъга.

— Никога не съм те лъгал! — извика Грант.

— Може би аз не разбирам тънката граница между заблудата и лъжата.

— Виж какво, работата ми е лична. Така искам аз. — Обяснението дойде въпреки волята му, гневно и разгорещено. — Рисувам, понеже обичам да го правя, не защото съм длъжен, или защото търся признание. Не изнасям лекции, не давам уроци и интервюта, понеже не искам да ме тормозят. Предпочитам анонимност — както ти си избрала публичността. Така ми харесва. Това си е моето изкуство, моят живот. Така и смятам да запазя нещата.

— Ясно. — Джени бе съсипана от болка, вцепенена от студ. Познаваше мъката достатъчно отблизо, за да разбере какво чувства. — И да ми кажеш, да го споделиш с мен, би се равнявало на публичност. Истината е, че ми нямаш доверие. Не вярваш, че бих пазила съкровената ти тайна и уважила начина ти на живот.

— Истината е, че моят начин е противоположен на твоя. — Болката го раздираше. Той я отблъскваше, усещаше го. И, както я отблъскваше, умираше да си я върне обратно. — Невъзможно е да съчетаят твоите нужди с моите и да оцелеем. Не става дума за доверие.

— Винаги става дума за доверие — възрази тя.

Грант я гледаше както при първата им среща — беше ядосаният, враждебен непознат, който искаше да го оставят на мира. Джени бе натрапница тук, както в онази далечна нощ, по време на бурята. Тогава поне не го обичаше.

— Трябваше да научиш значението на думата любов, преди да я употребиш, Грант. Или може би всеки от нас трябваше да узнае разбирането на другия за нея. — Гласът й се изравни, както когато се сдържаше с всички сили. — За мен тя означава доверие, компромис и необходимост. Тези неща не се отнасят за теб.

— По дяволите, не ми казвай какво мисля. Компромис ли? — Той закрачи из стаята. — Какво разбирателство бяхме могли да постигнем ние? Ти би ли се омъжила за мен, би ли се покрила тук? И двамата знаем, че дори да опиташ, пресата ще те надуши. Би ли искала аз да живея в Ню Орлийнс, докато работата ми се разпадне и се побъркам от желание да се махна?

Грант се обърна към нея, като застана с гръб към източния прозорец и изгряващото слънце заблестя около него.

— Колко време ще мине, преди някои любопитен журналист да се разрови в миналото ми? Имам си причини да се държа настрана, по дяволите, и не съм длъжен да ги оправдавам.

— Не си. — Тя си каза, че няма да плаче, защото почнеше ли, нямаше да спре. — Така и няма да получиш отговор на всички тези въпроси, защото никога не ги сподели с мен. Нито тях, нито причините ти. Това, струва ми се, е достатъчно показателно.

Джени се извърна, излезе от стаята и се спусна по дългата вита стълба. Не побягна, докато не се озова в прохладното утро навън.