Нора Робъртс
Зовът на сърцето (6)

Шеста глава

Глупаво бе да се чувства като ученичка преди среща. Това си рече Джени, отключвайки вратата. Същото си бе казала, докато излизаше от селото с колата и пак, когато зави към вилата.

Беше обикновено барбекю за двама, с една пържола и бутилка червено вино, което можеше и да не си струва парите. Човек трябваше дълго да се взира, за да открие романтика в торба дървени въглища, малко спирт и току-що откъснати градински зеленчуци. Не за пръв път се порица за свръхактивното си въображение.

Несъмнено то бе виновно за вълнението и в двора на църквата. Капка неочаквана нежност, лек полъх и тя едва ли не дочу сватбени камбани. Нелепо.

Джени сложи пакетите върху шкафа и съжали, че не бе купила свещи. Те биха могли да направят дори тази скромна кухня да изглежда романтично. А ако имаше радио, можеше да пусне музика…

Тя се сепна. Никога не бе проявявала вкус към общоприетите романтични клишета. Освен това нали не искаше да се впуска в любовни преживявания… Щеше да положи усилия да изгради приятелство между двама им с Грант, и толкоз. Покани го на вечеря, защото му беше задължена. Щеше да си побъбри с него, тъй като го намираше за интересен, въпреки недостатъците му. И щеше много, много да внимава да не се озове пак в обятията му. Здравият разум щеше да надделее над онази част от нея, която копнееше за продължение на случката при църквата. Грант Кембъл бе не само нахален, а и прекалено сложен. Не й трябваше да се хваща с някой засукан като самата нея.

Тя изнесе въглищата и спирта на двора, за да приготви скарата. Разкъса чувалчето със замах.

Времето беше чудно за разходка в морето. Сенките на късния следобед се издължаваха, жегата си отиваше. Светлината стана мека и успокояваща като балсам. Джени чу плисъка на водата при кея и шумоленето на насекоми в тревата край брега. Скоро долови бръмченето на мотор в далечината.

Нервите й така се изопнаха, че за малко да изтърве торбата. Смъмри се набързо, след това се засмя и сипа купчина въглища в огнището. И това ми била изтънчената Дженвиев Грандо, помисли тя кисело, видна дама от артистичните среди и висшето общество на Ню Орлийнс, на път да изпусне два килограма дървени въглища върху краката си, защото някакъв си тип й идваше на гости. Какво позорно падение.

Джени се усмихна, затвори пакета и го остави на тревата. И какво от това, запита се тя, и тръгна по пътеката към кея.

Грант нахлу в заливчето и плисна вода на всички посоки. Смеейки се, Джени се повдигна на пръсти и помаха с ръка. Едва тогава осъзна колко не бе й се искало да прекара вечерта сама. По-точно, без него. Макар да бе сигурна, че щеше да я изправи на нокти преди залез-слънце, тя се радваше.

Той намали скоростта и подкара лодката към пристана. Щом изгаси мотора, отново настъпи спокойствие — чуваха се само къдравите вълнички и шепота на вятъра в тревата.

— Кога ще ме изведеш в морето? — попита Джени, щом Грант хвърли въжето.

Той скочи с лекота на кея, докато тя сръчно връзваше лодката.

— Не знаех, че имам подобни планове.

— Сега вече си уведомен. Смятах да си наема гребна лодка за заливчето, но далеч предпочитам да изляза в морето.

— Гребна лодка ли? — Грант се засмя, опитвайки се да си я представи как борави с веслата.

— Израснала съм край река — напомни му Джени. — Плаването е в кръвта ми.

— Сериозно? — Той хвана ръката й и я обърна. Беше гладка и мека. И силна. — Тази ръчица няма вид, като че ли е вдигала много платна.

— Достатъчно. — Тя сплете пръсти в неговите. — В моя род винаги е имало морски вълци. Прапрадядо ми е бил дързък… предприемач.

— Пират. — Заинтригуван, Грант улови кичур от косата й и го уви около пръста си. — Явно на него си се метнала повече, отколкото на многобройните графове и херцози, обкичили родословното ти дърво.

— Че как иначе? Почти всеки би могъл да открие някой аристократ сред предците си. Виж, да си праправнучка на пират, при това на добър пират, е друга работа.

— Добър — тоест, добросърдечен?

— Тоест, преуспял — поправи го Джени с лукава усмивка. — Бил почти на шейсет, когато се оттеглил в Ню Орлийнс. Баба ми живее в къщата, която построил там.

— С пари, заграбени от злочести търговци — довърши той, усмихнат.

— В морето властва беззаконие — вдигна рамене тя. — Залагаш и опитваш късмета си. Може да спечелиш. — Сега и Джени се усмихна. — А може и да се простиш с главата си.

— Май е по-добре да ти намерим място без излаз на море. — Грант подръпна леко кичура коса и я привлече към себе си.

Тя опря длан на гърдите му, за да запази равновесие. Устните му бяха така съблазнителни, докато се приближаваха до нейните. Джени знаеше, че по-разумно би било да им се противопостави, ала се повдигна на пръсти и ги посрещна.

Устните му едва се притиснаха към нейните, сякаш той не беше сигурен в движенията си, сякаш не знаеше колко далеч да си позволи да отиде този път. Би могъл да я притегли в обятията си; само една нейна въздишка би го накарала да долепи тялото си до нейното. Ала те запазиха съвсем късото и съвсем осезаемо разстояние помежду им като преграда.

Разделиха се.

— Ще запаля огън — обади се тя.

— Забравих да те попитам — започна Грант, докато крачеха по кея. — Знаеш ли да печеш на скара.

— Драги господин Кембъл — проточи Джени гладко, — очевидно имате погрешни схващания за жените на Юга. Аз мога да готвя и на горещ камък.

— Както и да переш дрехи в бързей.

— Не по-зле от теб — отвърна тя. — Можеш да ме превъзхождаш като монтьор, обаче бих казала, че в останалите отношения сме равни.

— Госпожица „Гордостта на феминисткото движение“?

Джени присви очи.

— Нали сега няма да кажеш нещо снизходително и глупаво?

— Не. — Той й подаде шишето със спирта. — Вие, жените, от векове имате основание да негодувате. Справяли сте се с мъжкото потисничество по един начин заедно и по друг начин — поотделно. Макар като цяло да ви остава да преодолеете още не малко препятствия, една жена често сама разтваря залостени врати само с дъха си. Чувала ли си за Уини Уинкъл?

Впечатлена пряко волята си, тя се вторачи в него.

— Имаш предвид Уил Уили?

Грант се засмя и се опря на тухлената стена на огнището.

— Не, „Уини Уинкъл работещото момиче“, поредица от комикси от двайсетте години. Допринесла за женската еманципация и станала веруюто на всяка домакиня. Имаш ли кибрит?

— Хммм. — Джени бръкна в джоба си. — Това не е ли било доста преди ти да се родиш?

— Проучвах въпроса в университета.

— Нима? — Тя отново долови зрънце истина, малко парченце от мозайката. Запали въглищата и отстъпи, когато се надигнаха пламъци. — Къде си учил?

Той подуши дима, лятната миризма, която му напомняше детството.

— Джорджтаун.

— Там имат отличен факултет по изкуствата — пророни Джени замислено.

— Вярно е.

— Завършил си изкуство, нали? — не мирясваше тя.

Грант се вгледа в пушека и в трепкащия въздух.

— Защо?

— Личи от палавата ти карикатура, че си се изучил и че имаш талант. Какво правиш с него?

— С кое?

Джени сключи вежди нетърпеливо.

— С таланта и с подготовката. Щях да съм чувала за теб, ако рисуваше картини.

— Не…

— Тогава какво правиш?

— Каквото си искам. Нямаше ли да приготвяш салата?

— По дяволите, Грант…

— Добре, де, не се ядосвай. Аз ще я приготвя.

Когато той се насочи към задната врата, тя изруга пак и го грабна за ръката.

— Не те разбирам.

Грант вдигна вежда.

— Не съм те молил. — Той отново съгледа нетърпението в очите й. Забеляза и обида, бързо прикрита. Защо внезапно се почувства длъжен да се извини за желанието си да пази личните си дела за себе си?

— Джени, ще ти кажа нещо. — Той нежно я погали по бузата. — Нямаше да съм тук сега, ако можех да ти устоя. Това стига ли ти?

Тя искаше да отговори с да — и с не. Ако не се боеше от последствията, сигурно би му казала, че е хлътнала и затъва стремително. Любовта й, или поне кълновете на любовта, никнеха и растяха бързо. Усмихна се и го улови за ръка.

— Ще направя салатата.

Всичко бе леко и непринудено, както Джени си го бе представяла. Нарязаха пресните зеленчуци и поспориха как се правят салати. После седяха в тревата и се наслаждаваха на гаснещата светлина на един от последните дни на лятото, докато месото цвърчеше и димеше на скарата.

Отпускащи миризми… Влажни плевели, пушек от скара. Няколко думи, спокойно мълчание. Джени скъта всичко това и сякаш го притисна до сърцето си. Знаеше, че то щеше да й е скъпо в някой дъждовен ден, пълен с напрежение и ангажименти. Сега се чувстваше както когато беше малко момиченце, през безценните последни дни на август, преди да започне училището. Лятото като че ли бе по-вълшебно в края си.

Достатъчно вълшебно, реши тя, за да я накара да се влюби въпреки всяка логика.

— За какво мислиш? — попита Грант.

Джени вдигна глава към небето.

— Че трябва да погледна пържолата.

Той я хвана за ръка и я катурна по гръб, преди тя да успее да стане.

— О, не…

— Прегоряла ли я предпочиташ?

— О, не, не за това си мислеше — рече Грант. Прокара върха на пръстите си по устните й, и макар да го стори съвсем лекичко.

Джени го усети с всяка пора.

— Мислех за лятото — каза тихо. — Как винаги свършва, преди да му се насладиш истински.

Тя вдигна ръка към лицето му. Той я хвана за китката и я задържа там.

— Така е с всички най-хубави неща в живота.

Джени му отправи онази непринудена усмивка, от която Грант се объркваше и му се завиваше свят. Всяка мисъл го напусна, щом се приведе към устните й. Меки, топли, сочни, устните й му отвърнаха и пиха от неговите. Всичко, което той чувстваше и желаеше, се събра в тази целувка. Запленен, проникна по-надълбоко, без да знае накъде се бе запътил, но сигурен, че тя бе с него.

Усещаше аромата на тревата под тях, сух и сладникав мирис на лято, както и дима над главите им. Искаше да докосне всеки сантиметър от приказното й тяло, което не бе напускало сънищата му от първия път, когато я бе видял. Знаеше, че ако го стори, никога няма да може да спи спокойно. Щом вкусът й на горски плодове, на топъл мед, тъй лесно го замайваше, какво ли щеше да му се случи, ако я почувстваше цялата?

Нуждата му от нея трябваше да бъде овладяна, преди да го довърши.

Грант повдигна глава, за да види притворените й очи. Те можеха да го свалят на колене пред нея. Той внимателно се отдръпна и я изправи на крака.

— Да махнем пържолата от огъня, преди да останем само на салата.

Коленете й бяха омекнали. Бе убедена, че подобни неща се случваха само във филмите и книгите, ала ето че сега го изпитваше в действителност. Ставите й сякаш бяха от гума. Взе вилица и забоде месото, за да го сложи в чиния.

— Мазнината прокапа в огъня — промърмори.

— Тъкмо това си мислех и аз — отвърна Грант тихо, щом поеха към кухнята.

По негласно споразумение поведоха лек, неангажиращ разговор по време на вечерята. Каквото й да бяха почувствали при кратката целувка, бе грижливо потулено.

Не търся интимна връзка, разсъждаваха и двамата наум.

Поначало изобщо не си подхождаме… Нямам време за това.

За бога, нали не се влюбвам!

С трепереща ръка Джени вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино. Грант бе заковал поглед в чинията.

— Как е пържолата? — запита тя, поради липса на друга тема за разговор.

— Моля? А, вкусна е. — Той се опита да отстрани неловкото усещане и се залови с месото с повече ентусиазъм. — Готвиш почти така добре, както и рисуваш. Къде се научи?

— Как къде, в полите на бавачката ми, разбира се.

Грант се усмихна на подчертания й южняшки акцент.

— Доста си цапната в устата, Дженвиев. — Той наля още вино във високите водни чаши, които тя бе купила в селцето. — Видя ми се странно, че една жена, отрасла в къща, пълна с прислужници, може да пече пържоли. — Грант се замисли за Шелби, която прибягваше до готвене само в краен случай.

— Първо, печенето на скара на открито е стара семейна традиция — осведоми го Джени. — Второ, живееш ли сам, се научаваш. В противен случай се прехранваш по ресторанти.

Той се облегна на стола с чашата в ръка и не се въздържа да я подразни малко.

— Била си снимана в и пред всеки ресторант в това полукълбо.

— Затова ли си абониран за десетина вестника — за да четеш с какво се занимават останалите, докато ти спиш зимен сън? — върна му го тя.

Грант се замисли за секунда.

— Да. — Самият той не би могъл да му даде по-точно определение.

— Не смяташ ли това отношение за малко арогантно?

Грант отново премисли по въпроса.

— Да.

Джени се засмя въпреки желанието си.

— Грант, защо не харесваш хората?

Той я погледна изненадано.

— Харесвам ги, и поотделно в някои случаи, и като цяло. Просто не искам да ми се натрапват.

Докато вдигаше празните чинии, тя осъзна, че Грант говореше истината. Този човек беше неразбираем.

— Никога ли не изпитваш потребност да поотъркаш лакти с някого, да чуваш хорска глъч?

Той си рече, че се бе наситил на глъч и триене на лакти, преди да навърши седемнайсет години. Всъщност… Не, може би не съвсем. Понякога имаше нужда от чуждо присъствие, с всички хорски недостатъци и усложнения заради работата и заради себе си. Спомни си седмицата, прекарана в Макгрегърови. Бяха му подействали положително, макар да го бе разбрал едва след като се бе върнал към обикновеното си всекидневие.

— Случва се — промълви Грант. Машинално взе да разчиства масата, докато Джени пълнеше мивката с гореща вода. — Няма ли десерт?

Тя погледна през рамо и се увери, че той говори сериозно.

Омиташе храна като ламя, а нямаше излишен грам тегло по себе си. Дали беше от нерви? Или бърз метаболизъм? Зачуди се защо тъй упорито се мъчеше да го разгадае.

— Има два шоколадови сладоледа в камерата.

Грант отиде до хладилника и се усмихна.

— Искаш ли единия? — попита, като обели тънката хартиена обвивка.

— Не. Ядеш, защото наистина си гладен, или защото така се разминаваш с бърсането на чинии?

— И двете.

Той се опря на шкафа и нападна сладоледа.

— Като малък можех да изям цяла кутия такива.

Джени изплакна една чиния.

— А сега?

Грант отхапа голямо парче.

— Имаш само два.

— Възпитаният човек би предложил единия на другарчето си.

— И аз така мисля. — Той лапна още един къс.

Тя се засмя и го пръсна с вода.

— Хайде, бъди добро момче.

Грант поднесе сладоледа на милиметри от устните й. С ръце, натопени до лактите в сапунена вода, Джени се наведе и отвори уста. Той отмести сладоледа.

— Не ставай лакома — предупреди той.

С възмутен поглед Джени протегна шия и лекичко си близна от шоколадовата глазура, след което отхапа такова парче, че устата й замръзна.

— Отвратително — рече Грант смаян, като оглеждаше останките.

— Можеш да изядеш другия — склони милостиво тя, след като преглътна и си изсуши ръцете. — Просто нямам никаква воля, когато видя шоколад пред себе си.

Той бавно облиза сладоледа.

— Имаш ли други пороци?

Топлина се разля ниско в стомаха й. Джени се упъти към верандата.

— Няколко. — Тя въздъхна, щом лястовиците обявиха приближаването на мрака. — Дните стават по-къси.

Снишаващото се слънце вече бе поръбило облаците в златисто и розово. Пушекът от скарата се виеше към небето и ставаше все по-тънък. Листата на закърнял храст край залива се открояваха в есенно червено.

Когато Грант положи ръце на раменете й, Джени спонтанно се облегна на него. Мълчаливо наблюдаваха настъпването на вечерта.

Той не помнеше кога за последен път бе споделял залеза с някого. Сега му се струваше тъй просто, тъй естествено.

Щеше ли отсега нататък винаги да се сеща за Джени със спускането на нощта?

— Разкажи ми за най-щастливото си лято — каза Грант ненадейно.

Тя си спомни едно, прекарано в Южна Франция и друго, на яхтата на баща й в Егейско море. Гледаше как облаците порозовяват.

— Живях при баба ми две седмици, докато родителите ми караха втори меден месец във Венеция. Дълги, безгрижни дни, рояци пчели, жужащи сред бъзови храсти. Пред прозореца на стаята ми растеше огромен стар дъб, обрасъл с мъх. Понякога вечер се покатервах на някой клон, за да гледам звездите. Трябва да съм била на дванайсет. Имаше едно момче, което се навърташе край конюшнята. — Джени се засмя и сгуши глава на рамото му. — Беше малко като Уил, недодялано и стеснително.

— И ти беше луда по него.

— Часове наред метях обора и четках конете, само и само да го зърна. Изписах безброй страници в дневника си за него и съчиних едно ужасно сантиментално стихотворение.

— Което криеше под възглавницата си.

— Изглежда имаш бегла представа за манталитета на дванайсетгодишните момиченца.

Той се сети за Шелби и се усмихна, като опря брада върху главата на Джени. Косата й ухаеше на дъжд и диви цветя.

— За колко време ти се удаде да го подмамиш да те целуне?

— За десет дена. Когато се случи, реших, че съм разкрила тайните на вселената. Вече бях жена.

— Никое женско същество не е по-убедено в това от едно дванайсетгодишно момиче.

Тя се усмихна със зареян в гаснещото небе поглед.

— Май е нещо повече от бегла представа — отбеляза. — Един следобед хванах Анджела да чете дневника ми и да се кикоти. Гоних я из цялата къща. Тя беше… — Джени се вцепени. Заливаха я вълна подир вълна на тежка мъка. Преди Грант да успее да я задържи, тя се откъсна от него и се вгледа в здрача през закърпената мрежа на прозореца. — Тя беше на десет — продължи шепнешком. — Заплаших я, че ще й обръсна главата, ако гъкне на някого за дневника ми.

— Джени…

Тя поклати глава, щом усети ръката му в косата си.

— Засвириха щурци. Скоро ще се стъмни. По-добре е да тръгваш вече.

Той не можеше да понесе треперещия й глас. По-лесно би било да се оттегли. Каза си, че не го бива в утешаването. Нежно разтри раменете й.

— Лодката има фенер. Да поседнем за малко. — Въпреки съпротивата й, той я придърпа към люлката на верандата. — Баба ми имаше такава на верандата си — продължи Грант, за да разсее терзаещите я мисли. Прегърна я и заклати люлката. — Тя живееше в малка къща на източния бряг на Мериленд. Тихо кътче с такава плоска земя, все едно са я изравнили с линийка. Ходила ли си в Чесапийк?

— Не. — Джени се облегна назад и затвори очи. Люлеенето и гласът на Грант я успокояваха. Не знаеше, че той умее да приказва тъй меко и ласкаво.

— Изобилие от раци и тютюневи плантации. — Грант усети как раменете й се отпускат. — До къщата се стигаше с ферибот. Приличаше на тази вила, обаче на два етажа. С баща ми трябваше само да прекосим улицата, за да отидем за риба. Веднъж хванах сьомга, като използвах кашкавал за стръв.

Той продължи да говори, по-точно да размишлява на глас, за неща, които бе забравил и каквито никога не бе изричал. Маловажни неща, които звучаха монотонно във въздуха, докато се смрачаваше. В момента Джени се нуждаеше именно от това. А и Грант не бе сигурен дали би могъл да й предложи нещо друго за облекчение.

Главата й бе на рамото му. Той поклащаше скърцащата люлка и се чудеше защо никога преди не бе забелязал колко спокоен може да бъде здрачът, сподели ли се с някого.

Тя въздъхна, вслушана по-скоро в тона му, отколкото в смисъла на думите. Песента на щурците се засили Джени се унесе… Сънищата понякога не са нищо повече от далечни спомени.

 

 

— Джени, трябваше да дойдеш! — Оживена и развълнувана, Анджела седеше на предната седалка до нея и се смееше, докато Джени си проправяше път през натовареното движение в центъра на Ню Орлийнс. Улиците бяха мокри от студения февруарски дъжд, но нищо не можеше да помрачи настроението на Анджела. Тя грееше като пролетно слънце.

— По-добре да бях там, отколкото да мръзна в Йорк — забеляза Джени.

— Не можеш да мръзнеш под светлината на прожекторите — отвърна Анджела и се намести по-близо до сестра си.

— Да се обзаложим ли?

— Ти не би пропуснала тази изложба и за десет партита.

Вярно беше, осъзна Джени с усмивка.

— Разкажи ми как мина.

— Страхотно! Толкова врява и музика. Не можеше да се размине човек. Следващия път, когато братовчедът Франк прави купон на яхтата, непременно трябва да дойдеш!

Джени се подсмихна.

— Май не сте почувствали особено липсата ми там.

Звънливият смях на Анджела бе неустоим.

— Напротив, дотегна ми да отговарям на въпроси за талантливата си сестра.

Джени изсумтя и натисна спирачките преди светофара. Отвъд движещите се чистачки виждаше размитата червена светлина.

— Използват ги като повод да те заговорят.

— Впрочем, има един. — Анджела се умълча.

Джени извърна глава към нея. Колко е красива, помисли си. Злато със сметана и очи, поразително искрящи и живи.

— Един?

— О, Джени… — Руменина се разля по страните й. — Страхотен е. Не успях да сглобя и едно свързано изречение, щом ме заговори.

— Ти?

— Аз! — Анджела се засмя отново. — Сякаш главата ми бе напълно празна. А сега… Виждаме се от една седмица. Мисля, че — ще повярваш ли? — че открих мъжа на мечтите си!

— Още на първата седмица? — запита сестра й.

— На петата секунда. О, Джени, не бъди благоразумна. Влюбена съм. Трябва да ви запозная.

Джени превключи на първа скорост, изчаквайки светофара.

— Имам ли право на преценка?

Анджела прихна и разтърси златистата си коса. Отсреща светна зелено.

— Щастлива съм, Джени. Толкова съм щастлива!

Смехът й бе последното, което Джени чу преди писъка на спирачките. Видя колата, която се хлъзгаше през кръстовището право към тях. В съня й тя винаги се носеше бавно като в каданс, секунда подир секунда, все по-близо и по-близо. Изпод гумите плискаше вода и като че ли застиваше във въздуха.

Джени нямаше време да си поеме дъх, да реагира, да предотврати сблъсъка, трясъка от удар на метал в метал, взрива от ослепителни светлини. Ужас. Болка. И мрак.

— Не! — Тя вдигна глава рязко, вцепенена от уплаха. Силни ръце я прегръщаха, закриляха я. Щурчета ли чуваше? Откъде се взеха? Светлината… Колата. Анджела.

Джени се вторачи в заливчето, задъхана. Грант шепнеше нежно в ухото й.

— Извинявай… — Тя се изправи и нервно вдигна ръце към косата си. — Явно съм задрямала. Не ставам за компания. Трябваше да ме побутнеш или да ме сръчкаш в ребрата…

— Джени. — Той се надигна и хвана ръката й. — Престани. — Джени се пречупи. Грант не бе очаквал такова пълно покорство и не знаеше как да постъпи. — Недей. — Погали косата й. Тя се притисна към него. — Джени, не плачи. Няма страшно.

— Господи, не беше се случвало от седмици — изхлипа. Скръбта отново я налегна и тя сгуши глава на гърдите му. — Отначало, непосредствено след катастрофата, ставаше всеки път, щом затворех очи.

— Хайде… — Той целуна косата й. — Седни.

— Не мога, трябва да се пораздвижа. — Джени обви ръце около него, сякаш набираше сили. — Може ли да се разходим?

— Разбира се. — Грант отвори вратата на верандата.

Известно време мълчаха, вървейки прегърнати по брега на залива. Ала той знаеше, че тя имаше нужда да бъде изслушана.

— Джени, говори ми.

— Спомних си катастрофата. — Гласът й бе по-спокоен. — В някои сънища моментално отклонявах колата, избягвах сблъсъка и всичко беше различно. После се събуждах и всичко си беше постарому.

— Това е естествена реакция — увери я Грант, макар при мисълта, че я терзаеха кошмари, му призля. — Ще отшуми.

— Знам. Вече отминава. Но когато се случи, всичко е толкова ясно. Виждам вадите дъждовна вода по стъклото миг преди да ги отнесат чистачките, виждам локвите край бордюра. А гласът на Анджела звучи така живо… Беше толкова красива, Грант, не само външно — цялото й същество. Беше сладка като момиченце. Говореше ми за някакво парти, където се запознала с един мъж и се влюбила в него. Тя просто сияеше. Последните й думи бяха за това, колко е щастлива. После аз я убих.

Той я хвана за раменете и я разтърси.

— Да не си полудяла?

— Аз съм виновна — отвърна Джени, мъртвешки спокойна. — Ако бях видяла връхлитащата кола секунди по-рано. Ако бях сторила поне нещо — да натисна спирачките, газта — каквото и да било. Ударът беше изцяло от нейната страна. Аз получих леко сътресение, а тя…

— Щеше ли да ти е по-добре, ако беше тежко ранена? — запита Грант. — Можеш да скърбиш, да лееш сълзи, обаче не можеш да виниш себе си.

— Аз карах, Грант. Как искаш да забравя това?

— Не да го забравиш — отсече той, сломен от болката в гласа й. — Ала да разсъждаваш разумно. Нищо не е могло да се направи и ти го знаеш.

— Не разбираш. — Джени преглътна сълзите си. — Толкова я обичах. Тя беше част от мен, насъщна част. Когато си отиде човек, който ти е толкова скъп все едно откъсват парче от теб.

Грант разбираше — страданието, необходимостта да припишеш вината. Джени упрекваше себе си за смъртта на сестра си. Той упрекваше баща си за неговата. Никой от двата варианта не премахваше загубата.

— Тогава се научаваш да живееш без това парче.

— Нямаш представа какво е.

— Баща ми беше убит, когато бях на седемнайсет — произнесе Грант неохотно. — Аз имах нужда от него.

Джени отпусна глава на гърдите му. Не изказа съжаление, тъй като знаеше, че той не го иска.

— Ти какво направи?

— Мразих дълго време. Това беше лесно. — Неусетно Грант я бе притеглил към себе си и едновременно даваше и получаваше утеха. — Да приемеш и да преодолееш загубата е по-трудно. Всеки го прави посвоему.

— Ти как го стори?

— Като осъзнах, че нямаше как да бъде предотвратена. — Той повдигна брадичката й с ръка. — Също, както и в твоя случай.

— Не е ли по-лесно да си казваш, че си можел да направиш нещо, отколкото да си признаеш, че си бил безпомощен?

Грант не бе мислил за това. Може би отбягваше мисълта.

— Да.

— Благодаря ти. Знам, че не си искал да споделяш това с мен, както и аз не желаех да говоря за смъртта на Анджела. Понякога се отнасяме доста собственически към мъката си… И към чувството си за вина.

Той махва кичурите от слепоочията й. Целуна страните й, незасъхналите сълзи и усети прилив на нежност, който го потресе. Така беззащитна, тя правеше него уязвим. Ако я целунеше сега, Джени щеше да има пълна власт над него. С огромни усилия Грант се отдръпна от нея.

— Трябва да тръгвам — рече и нарочно пъхна ръце в джобовете си. — Добре ли си?

— Да, но… Бих искала да останеш… — Думите й се изплъзнаха, преди да помисли. Ала не би си ги взела назад. Нещо проблесна в очите му. Тя забеляза, въпреки слабата светлина. Желание, нужда и нещо незабавно прикрито и поставено под ключ.

— Не тази нощ.

Тонът му я смути.

— Грант — подзе Джени и протегна ръка.

— Не тази нощ — повтори той и спря ръката й.

Тя я сви зад гърба си, сякаш я бе ударил.

— Добре тогава. — Гордостта й се притече на помощ да скрие обидата. — Благодаря ти за компанията. — Джени се обърна и закрачи към къщата.

Грант я проследи с поглед, изруга и пристъпи след нея.

— Джени!

— Лека нощ, Грант… — Вратата хлопна зад гърба й.