Нора Робъртс
Зовът на сърцето (8)

Осма глава

Джени се събуди и се протегна. Имаше вродения навик да става рано и пъргаво. Първоначалната й обърканост се разсея почти мигновено. Облятия в слънчева светлина прозорец не бе нейният, но тя добре знаеше чий беше. Знаеше къде се намира и защо.

Утринната топлина сякаш бе изтъкана от по-друга материя, пропита от ново усещане — на тяло до тяло, на мъж до жена, на любим до любима. Джени почувства щастие и вълнение, които прогониха сънливостта. Тя извърна глава и погледна спящия мъж до себе си.

С усмивка установи, че той бе заел около три четвърти от леглото. През нощта така се бе изтегнал, че я бе изместил на по-малко от половин педя от ръба. Ръката му бе небрежно простряна връз нея — не любещо, помисли Джени мрачно, а понеже тя случайно се намираше на територията му. Беше заграбил по-голямата част от възглавницата й. На снежнобелия фон лицето му изглеждаше тъмно и загоряло, със сянката на набола брада. Видя й се напълно спокоен, какъвто го бе виждала само веднъж преди — на разходката им по плажа.

Какво те движи, Грант, зачуди се Джени и се поддаде на желанието да си поиграе с косата му. Кое те прави толкова краен и саможив? И защо толкова искам да разбера и да споделя тайните ти?

Тя деликатно и внимателно очерта линията на челюстта му с върха на показалеца си. Силни черти, помисли си, почти студени. И все пак от време на време чувствителност и хумор проблясваха в очите му. След това студенината изчезваше и оставаше само силата.

Той без съмнение бе нелюбезен и арогантен и предпочиташе да бъде сам. И Джени го обичаше — въпреки това, може би и заради това. Нежността, която й даде, я бе накарала да си го признае и да го приеме сега, ала то бе ясно още отдавна.

Тя копнееше да му го каже, да изрече тези простички, красиви думи. Беше му отдала тялото си, невинността си и доверието си. Сега искаше да сподели чувствата си. Вярваше, че любовта трябва да бъде дарявана свободно и безусловно. Въпреки това Джени го познаваше достатъчно, за да разбира, че Грант трябваше да направи първата стъпка. Характерът му го изискваше. Друг мъж би могъл да бъде поласкан и дори облекчен, ако жената прямо изказваше обичта си. Но Грант би се почувствал притиснат до стената.

Тя лежеше кротко, наблюдаваше го и се чудеше дали жена не бе виновна за усамотението му. Беше сигурна, че причината толкова да се старае да бъде неприкосновен е била мъка или обезверяване. В него имаше доброта, която той криеше, талант, който изглежда не използваше, и топлота, която заключваше някъде дълбоко в себе си. Защо? Джени въздъхна и отмести косата от челото му. Надяваше се да намери търпение да дочака Грант сам да сподели тайните си.

Щастлива, тя се сгуши в него и измърка името му. Той откликна с непонятно мърморене, обърна се по корем и зарови глава във възглавницата. Тази маневра й струва още няколко сантиметра от леглото.

— Ей! — засмя се Джени и го побутна по рамото. — Мръдни малко.

Никакъв отговор.

Страшно си романтичен, помисли тя скептично, целуна непомръдващото рамо и се измъкна от леглото. Грант тутакси се възползва от освободеното пространство.

Единак, помисли Джени, като го гледаше изпънат между четирите краища на матрака върху усуканите чаршафи. Не бе свикнал да прави място за никого. Тя прекоси коридора и влезе в банята.

Шуртенето на водата го събуди. Умът му бе размътен. Той лежеше неподвижно и сънливо пресмяташе колко усилия се изискваха, за да си отвори очите. Имаше вродения навик да отлага момента на ставането до последно.

С лице, забито във възглавницата, долавяше уханието на Джени. В съзнанието му изплуваха знойни, макар и не окончателно завършени, образи. Меки, мъгляви картини, които едновременно възбуждаха и успокояваха.

В просъница Грант промени позата си дотолкова, та да установи, че бе сам в леглото. Топлината й все още се задържаше по чаршафите и върху кожата му. Той се потопи в нея, без да е сигурен защо му бе тъй приятно и уютно, ала и без да търси отговор.

Спомни си как се беше чувствал с нея, вкуса й, начина, по който пулсът й прескачаше под пръстите му. Имаше ли друга жена, която да бе желал толкова силно? Друга, която да го накара да се чувства така удобно в един момент и да го подлуди от страст в следващия? Колко се бе доближил до границата между желанието и нуждата и дали вече не бе я прекрачил?

С тези въпроси Грант не можеше да се справи — не и докато умът му бе замъглен от сън и от Джени. Трябваше да се отърси от първото и да се държи настрана от второто, за да намери отговори.

Замаян, той седна и разтърка очи. Тя се върна в спалнята. С кърпа, увита около косата, и с халата на Грант, хлабаво вързан отпред, Джени приседна на леглото. Сплете ръце на тила му, наведе се и го целуна. Миришеше на неговия сапун и неговия шампоан, което направи целувката поразяващо интимна. Докато това ясно проникваше в съзнанието му, тя се изправи и му се усмихна.

— Буден ли си?

— Почти. — Понеже искаше да вижда косата й, той дръпна кърпата от главата й и я пусна на пода. — Отдавна ли стана?

— Откакто ме избута от леглото — засмя се Джени, щом Грант събра вежди. — Не преувеличавам особено. Искаш ли кафе?

— Да. — Той се надигна, хвана ръката й и я задържа, докато усмивката й стана озадачена. Какво щеше да й каже? Какво искаше да разкрие — и на нея, и на себе си? Не бе сигурен в нищо, освен че каквото и да ставаше с него, вече не можеше да бъде спряно.

— Грант?

— Веднага слизам — смотолеви той. Чувстваше се глупаво. — Този път аз ще приготвя закуската.

— Добре. — Тя се поколеба. Като че ли изчакваше да види дали Грант щеше да каже каквото бе възнамерявал да каже. След това го остави сам.

Той полежа още минута, заслушан в стъпките й по стълбите. На нейните стъпки по неговите стълби. Разделящите очертания някак се размиваха.

Не бе уверен, че някога ще може да лежи в леглото си, без да мисли за нея, свита на кравайче до него.

Напомни си, че бе имал и други жени. Беше им се наслаждавал, беше ги ценил. И забравил. Защо бе тъй убеден, че нямаше да забрави нищо от Джени? Нищо, нито дори мъничката бенка на бедрото й — полумесечинка, която можеше да покрие с върха на кутрето си. Беше по момчешки доволен, когато я откри, защото никой друг не я бе виждал и докосвал преди него.

Държиш се като идиот, каза си Грант, пленен си от факта, че си първият й мъж и си обсебен от идеята да й бъдеш последният, единственият.

Той просто имаше нужда да се усамоти, да въведе отново ред в чувствата си, това е. Последното, което искаше, бе да се обвързва с нея.

Грант стана и се порови из чекмеджетата. Откри чифт оръфани джинси. Смяташе да й приготви закуска, да я изпрати и да се залови за работа.

Но щом стигна дъното на стълбището, долови аромата на кафето и я чу да си тананика. Като мощна вълна го заля усещането за нещо познато. Обяснимо бе, понеже така беше и на сутринта, след като я срещна. Но не беше само това — то по-скоро се отнасяше до силата на усещането. Беше нещо много повече от впечатление за нещо познато — беше по-скоро чувство за едно истинско, вечно и същевременно толкова просто и човешко удоволствие, че чак го заболя. Стотици пъти да влизаше в кухнята, години наред, тя нямаше да му се струва цяла, нямаше да изглежда истинска без Джени.

Той се спря на прага, за да я погледне. Кафето беше готово. Тя се протегна за чашите високо в шкафа, които Грант стигаше без усилие. Слънцето пръскаше светлина в косата й и извличаше червените й оттенъци така, че те горяха като пламъчета върху кадифе. Джени се стъписа, щом го видя. После се усмихна.

— Не те чух да слизаш. — Тя отметна косата си зад рамото и започна да налива кафето. — Навън е чудесно. Всичко блести от снощния дъжд, а морето е повече синьо, отколкото зелено. Да не повярва човек, че е имало буря. — Взе по чаша във всяка ръка и понечи да тръгне към него, обаче нещо в погледа му я възпря. Недоумението й бързо прерасна в напрежение. Дали беше ядосан? Защо? Може би той вече съжаляваше. Защо бе толкова наивна, че да мисли случилото се за нещо специално, единствено по рода си и за двама им?

Ръцете й се вкопчиха в дръжките. Нямаше до го остави да се извинява, да търси оправдания. Нямаше да му вдига скандал. Болката бе истинска, физическа, ала Джени се принуди да я пренебрегне. По-късно сама щеше да се оправя с нея. Сега щеше да се изправи срещу него без сълзи и молби.

— Нещо не е наред ли? — Нейният глас ли беше това, тъй спокоен и въздържан?

— Да, нещо не е наред.

Пръстите й стискаха чашите толкова здраво, че биха могли да отчупят дръжките. Така поне ръцете й не трепереха.

— Да седнем.

— Не ми се сяда. — Гласът му изплющя като плесница, но Джени не трепна.

Грант прекоси кухнята, облегна се на мивката и изруга. При други обстоятелства това тъй типично за него поведение би я забавлявало, обаче сега тя само стоеше и чакаше. Ако се канеше да я нарани, да свършва по-бързо, преди да се бе разпаднала. Той се извърна внезапно, почти яростно и впери в нея пълен с укор поглед.

— По дяволите, Джени. Направо ми махна главата.

Неин ред беше да се вторачи. Пръстите й се вцепениха около керамичните чаши. Сърцето й замря за толкова дълго, че й се зави свят, след което препусна лудо. Лицето й пребледня като порцелан. Грант изруга отново и прекара ръка през косата си.

— Разливаш кафето — измърмори той и прибра ръце в джобовете си.

— О… — Тя погледна глупаво надолу към малките локвички, които се образуваха на пода, и сложи чашите на масата. — Аз… Ще почистя.

— Остави… — Грант хвана лакътя й, преди Джени да успее да вземе кърпа. — Слушай, имам чувството, че някой току-що ми е стоварил здраво дясно кроше право в стомаха — от тези, дето те прегъват на две и карат главата ти да кънти. Прекалено често изпадам в такова състояние, когато те видя. — Тя не отговори. Той хвана и другата й ръка и я разтърси. — Изобщо не съм те молил да се нанасяш в живота ми и да ми разбъркваш мозъка. Дотрябвало ми беше да се изпречваш на пътя ми — обаче ти го направи. А сега съм влюбен в теб и, вярвай, не съм във възторг от това.

Джени възвърна гласа си, макар че не знаеше точно за какво да го използва.

— Е — пророни след секунда, — това определено ме поставя на мястото ми.

— О, тя иска да си прави майтапи! — Възмутен, Грант я пусна и се втурна към масата. Надигна чашата и преполови кафето, някак зловещо доволен, че си попари гърлото. — Смей се, смей се — подкани той и тресна чашата върху масата. — Няма да мръднеш оттук, докато не намисля какво да те правя.

Джени едновременно се забавляваше, ядосваше се и му се чудеше. Тя сложи ръце на хълбоците си и огромната хавлия за малко да се изхлузи от рамото й.

— Така, значи. Ще мислиш какво да ме правиш, сякаш съм неудобна и досадна настинка.

— Дяволски неудобна — промърмори Грант.

— Може да не си забелязал, ала съм зряла жена със собствен ум и съм свикнала сама да взимам решения. Нищо няма да ме правиш. — Темпераментният й нрав надделя. Джени замахна с ръка, от което хавлията се разтвори по-широко. — Ако си влюбен в мен, това е твой проблем. Аз си имам свой, защото и аз съм влюбена в теб.

— Страхотно! — кресна той. — Направо превъзходно. Да беше изчакала да премине онази буря в някоя канавка, вместо да идваш тук.

— Мислиш, че не съжалявам ли? — Тя се обърна и се упъти към вратата.

— Един момент! — Грант отново я грабна за лакътя и я приклещи към стената. — Никъде няма да ходиш, докато не бъде изяснен въпросът.

— Изяснен е вече! — Джени отметна косата от лицето си и се вгледа в него злобно. — Влюбени сме един в друг и на мен ми се ще да скочиш от някоя скала. Ако имаше поне малко благородство…

— Нямам.

— И деликатност — продължи тя, — не би заявил, че си влюбен в някого, с тон, с който се плашат малки деца.

— Не в някого! — викна той бесен, защото Джени имаше право. — Влюбен съм в теб и, да го вземат мътните, това не ми харесва.

— Вече го изтъкна! — Тя повдигна брадичка и изправи рамене.

— Не започвай с царствените си изпълнения — предупреди я Грант. Погледът й се изостри и го прободе. Кожата й пламна от възмущение. Ненадейно той прихна. Когато Джени високомерно отхвърли глава назад, Грант просто се срина връз нея. — Господи, Джени, не издържам, когато изглеждаш така, все едно ще ме хвърлиш в тъмница.

— Разкарай се от мен, мръсник такъв! — Разярена и засегната, тя го блъсна, но той я стисна по-здраво. Само светкавичните му рефлекси го спасиха от удар с коляно на особено стратегическо място.

— Стой мирна — изсмя се Грант я целуна. Така внезапно, както бе избухнал, смехът му утихна. С нежността, която толкова рядко показваше, той обхвана лицето й и тя се замая. — Джени… — изрече името й с устни върху нейните и звукът затрептя в нея. — Обичам те. — Разреса косата й назад с пръсти, като повдигна главата й, за да се срещнат погледите им. — Не ми харесва, може и никога да не свикна с това, ала те обичам. — Грант въздъхна. — Завъртя ми главата.

Притиснала лице към гърдите му, Джени затвори очи.

— Не е необходимо да бързаш да свикваш. Само ми обещай, че никога няма да съжаляваш.

— Няма. Да полудея — може, обаче не и да съжалявам. — Той поглади косата й и отново почувства нужда, по-мека, по-спокойна, но все тъй силна. После сгуши лице във врата й, сякаш там му беше мястото. — Наистина ли си влюбена в мен, или го каза, понеже те ядосах?

— И двете. Тази сутрин реших да се огъна пред твоята самонадеяност и да оставя първо ти да ми го кажеш.

— Нима? — Грант сключи вежди и повдигна брадичката й. — Моята самонадеяност, значи…

— Малко се пречка, защото е огромна. — Тя се усмихна сладко.

За отмъщение той яростно впи устни в нейните.

— Знаеш ли — рече след минута. — Изгубих апетит за закуска.

— Сериозно?

— Мммм… И съжалявам, че се налага да го спомена… — Грант прокара пръсти по яката на халата и ги плъзна надолу до колана. — Обаче не съм казал, че можеш да ползваш хавлията ми.

— О, колко невъзпитано от моя страна. — Усмивката й стана дръзка. — Искаш ли си я?

— Не е спешно. — Той я хвана за ръката и я поведе към стълбите. — Можеш да почакаш, докато се качим горе.

 

 

Грант я проследи с поглед как потегли с колата. Беше рано следобед и слънцето блестеше ярко. Трябваше известно време да стои настрана от нея. Навярно и тя се нуждаеше от същото. Той се питаше колко ли дълго би издържал да не я вижда.

В ателието го чакаше работа. Знаеше, че качеството и количеството й зависеха пряко от положените усилия. Затова му бе необходими желязна дисциплина — няколко задължителни часа на ден, през които въображението му работеше с пълна пара. Ала как можеше да работи, щом като съзнанието му бе така заето с нея, а тялото му — все още топло от нейното…

Любов. Грант бе успял да я отбягва години наред, а сега лекомислено й бе отворил вратата. Тя се бе нахвърлила върху него неканена. Сега той бе уязвим, зависим — всичко, което се бе зарекъл да не бъде никога. Ако можеше, несъмнено би променил нещата. Толкова дълго бе живял по своите правила, по лична преценка, според своите нужди, че не беше сигурен нито в желанието, нито в способността си да прави компромисите, които любовта изискваше.

Накрая щеше да нарани Джени, разсъждаваше мрачно Грант, и болката щеше да рикошира и да покоси и него. Това бе неизбежната участ на всички влюбени. Какво искаха те двамата един от друг? Той тръсна глава и се откъсна от прозореца. Засега прекараното заедно време и обичта бяха достатъчни, но това нямаше да трае вечно. Какво щеше да стане, когато се появеше нуждата един от друг, обвързването? Дали той щеше да избяга? Изобщо не му беше работа да се влюбва в нея. Начинът й на живот бе коренно различен от неговия. А невинността й я правеше още по-лесно ранима.

Тя никога не би била щастлива, ако живееше на неговото усамотено парче земя и Грант не би я помолил за това. Той пък не би се лишил от спокойствието си заради коктейлите, фотообективите, светската шумотевица. Виж, ако беше повече като Шелби…

Грант се замисли за сестра си и за обичта й към хората, тълпите. Двамата различно бяха превъзмогнали травмата от загубата на баща им по онзи ужасен, публичен начин. При все това, петнайсет години по-късно, белезите оставаха. Вероятно раната на Шелби бе заздравяла по-добре или може би любовта й към Алън Макгрегър бе достатъчно силна, за да преодолее натрапчивия страх. Страхът от загуба, от зависимост.

Той си спомни последния път, когато Шелби го бе посетила, преди да се реши да се омъжи за Алън. Беше отчаяна, уплашена. Грант се бе държал грубо, защото искаше да я държи в обятията си и тя да изплаче мъката от спомените, които преследваха и двама им. Беше й говорил истината, защото Шелби имаше нужда да я чуе, докато самият той не бе сигурен, че може да я приеме.

— Да не смяташ да се отречеш от живота заради нещо, което се е случило преди петнайсет години — бе я запитал безмилостно.

Седяха в кухнята му, а очите й бяха пълни със сълзи. Грант си спомни и нейния гневен, проницателен отговор.

— Ти вече не си ли го сторил?

Така беше, общо взето, макар че работата му и любовта му към нея постоянно го свързваха със света. Той рисуваше за хората, за тяхно удоволствие и забавление, защото ги харесваше по своеобразен, понятен само нему начин — заедно с недостатъците и силните им черти, глупостта и здравия им разум. Грант просто не желаеше да бъде задушаван от тях. И успешно избягваше да се обвързва с когото и да било. Докато не се появи Джени. Толкова лесно се оправяше с човечеството като цяло. Трудностите възникваха в личните отношения с хората поотделно.

Той се намръщи. Бе загазил дълбоко. Вече гореше от нетърпение отново да бъде с нея, да чува гласа й, да вижда усмивката й.

Сега сигурно се готвеше да рисува с акварелните бои, както му беше казала. Може би още щеше да носи блузата, която й бе дал. Състоянието на нейната беше безнадеждно. Грант без никакво усилие си я представи как разполага триножника до заливчето. Косата й бе сресана назад и се спускаше по гърба й. Краят на блузата обгръщаше бедрата й…

И докато тя работеше, той се размотаваше, замечтан като хлапак. Пак се навъси и тръгна към ателието, когато телефонът иззвъня. Смяташе да не го вдига, което често правеше без угризения, ала размисли и запрескача надолу по стълбите. Имаше само един телефон и го държеше в кухнята, понеже не позволяваше да го безпокоят в ателието или в леглото. Грабна слушалката и се облегна на вратата.

— Да.

— Грант Кембъл?

Макар да беше срещал мъжа на другия край на линията само веднъж, Грант веднага позна гласа му. Различаваше се безпогрешно, дори ако не заваляше леко името Кембъл.

— Здравей, Дениъл.

— Не си лесен за откриване. Да не си бил извън града?

— Не — усмихна се той. — Просто невинаги вдигам телефона.

Дениъл изсумтя и усмивката на Грант се разшири. Представяше си големия Макгрегър, седнал зад масивното бюро в личния си кабинет и пушещ една от забранените му пури. Бе го скицирал в този вид и бе пъхнал шаржа в ръката на сестра си по време на сватбата. Той разсеяно извади пакет чипс от шкафа и го отвори.

— Как си?

— Добре. Отлично. — Гласът на Дениъл придоби нотки на гордост и арогантност. — Преди две седмици станах дядо.

— Честито!

— Момче — осведоми го Дениъл и доволно пафна с дебелата кубинска пура. — Три килограма и триста грама, як като бик. Робърт Макгрегър Блейд. Ще му викат Мак. Здрав юнак, от сой. — Той вдъхна дълбоко въздух и копчетата на ризата му бяха подложени на изпитание. — Има моите уши.

Грант се усмихна. Справката за новото попълнение на клана Макгрегър едновременно му беше забавна и го изпълни с нежност. Сестра му бе станала член на род, който той намираше за неустоим. Даваше си сметка, че отделни негови образи щяха да изникват в комиксите му години наред.

— Как е Рина?

— Справи се геройски. — Дениъл захапа пурата си. — Аз, разбира се, така си и знаех. Майка й се притесняваше. Жени.

Не спомена, че той самият бе настоял да наемат самолет веднага щом бе разбрал, че Серина ражда. Нито това, че не бе могъл да си намери място в чакалнята и бе крачил напред-назад като пощурял, докато жена му Ана спокойно довършваше бродерията на бебешко одеялце.

— Джъстин беше при нея през цялото време. — Грант долови капка негодувание, което му подсказа, че болничният персонал явно бе възпрепятствал опита на големия Макгрегър да влезе в родилното отделение. И навярно доста се бе озорил.

— Шелби видя ли вече племенника си?

— Караха медения си месец по време на раждането — отвърна Дениъл с хриптяща въздишка. Беше му трудно да разбере защо синът му и снаха му не бяха отменили пътешествието си, за да присъстват на събитието. — Но сега пък ни гостуват с Алън. За това се обаждам. Искаме да дойдеш, момче. Цялото семейство пристига. Новото бебе също. Ана настоява пак да събере децата край себе си. Нали знаеш какви са жените.

Грант знаеше какъв бе Дениъл. Той се подсмихна.

— Да, предполагам, че майките имат нужда все да се суетят около някого.

— Именно. Особено сега, с началото на ново поколение, е още по-зле. — Дениъл хвърли предпазлив поглед към вратата. Не се знаеше дали не слуша някой. — И така, значи идваш в петък вечер.

Грант обмисли програмата си и набързо пресметна няколко дати наум. Копнееше да види сестра си, а и Макгрегърови. Повече от всичко искаше да заведе Джени при хората, които, непонятно защо, смяташе за свое семейство.

— Мога да дойда за два-три дни, Дениъл, обаче бих искал да доведа някого.

— Някого ли? — Дениъл наостри уши. Той се наведе над бюрото с димящата пура в ръка. — И кой ще е този някой?

Хрускайки парченце чипс, Грант позна тона.

— Някой, който в момента рисува в Ню Инглънд, по-точно в Уинди Пойнт. Мисля, че би се заинтересувала от къщата ти.

Заинтересувала, отбеляза Дениъл с доволна усмивка. Това, че вече бе уредил децата си, не означаваше, че бе длъжен да зареже хобито си да сватосва. В това отношение младите имаха нужда да бъдат напътствани — или побутвани. Грант, макар и да бе Кембъл, беше роднина…

— Художничка, значи… Интересно. Винаги ще се намери място за още един човек, синко. Доведи я. Художничка — повтори той и тръсна пепелта от пурата. — Млада и хубава, без съмнение…

— Всъщност тя е почти на седемдесет — отвърна Грант непринудено и кръстоса глезени, като се опря на стената. — Малко трътлеста и прилича на жаба. Творбите й са безсмъртни, с потресаващ емоционален заряд и сякаш триизмерни. Луд съм по нея. — Той замлъкна, представяйки си как широкото лице на Дениъл става виненочервено. — Истинските чувства са над такива неща като възрастта и физическата красота, не мислиш ли?

Дениъл се задави, след това си възвърна гласа. Момчето се нуждаеше от помощ. От спешна помощ.

— Ела по-рано в петък, синко. Ще ни трябва време да си поговорим. — Той се втренчи в рафтовете с книги на отсрещната стена. — На седемдесет ли каза?

— Почти. Обаче истинската чувственост няма възраст. Ами че едва миналата нощ ние…

— Не, не ми казвай — прекъсна го Дениъл бързо. — Ще си поговорим надълго и нашироко, когато пристигнеш. Един дълъг разговор. Шелби познава ли… Не, няма значение — отказа се той. — Петък — заяви по-решително. — Ще се разберем в петък.

— Ще дойдем. — Грант затвори телефона и се запревива от смях. Това трябваше да държи стареца на тръни до петък. Все още усмихнат, той се запъти към стълбите. Щеше да работи до залез-слънце, докато дойде Джени.