Нора Робъртс
Зовът на сърцето (2)

Втора глава

Грант ненавиждаше да го прекъсват, не го смущаваха спречквания, ругатни, закани и неприязън, обаче не понасяше да бъде прекъсван, докато работи. Не го вълнуваше особено дали го харесват околните, стига да го оставеха на мира.

Бе израснал с баща, който винаги целеше да спечели благоволението на другите. То бе необходима предпоставка за политическата му кариера.

Още като дете Грант разбираше, че баща му буди крайни емоции сред обществото — обич и непоклатима преданост у едни, страх и омраза у други. Той никога не отказваше услуги на приятели, на познати, дори и на непознати. Бе човек с възвишени идеали, забележителна памет и удивително красноречие. Сенаторът Робърт Кембъл смяташе за свой дълг да бъде близък до народа. До деня, в който бе пронизан от три куршума.

За разлика от сестра си, Грант не винеше само убиеца или политиката изобщо. Упрекваше и баща си. Робърт Кембъл бе посветил живота си на хората и го бе загубил. Бе унищожен от собствената си всеотдайност. Тъкмо затова Грант не се отдаваше, не се доверяваше и не се обвързваше.

Фарът не бе за него убежище от света. Той просто си живееше там, отделно от всички, и беше доволен. Харесваше суровите условия и хармонията на природата, непокварена от човека.

Уединението бе нужно и за работата му. Тя изискваше да прекарва часове, дори дни наред сам. Никой нямаше право да го разсейва с присъствието си и да прекъсва потока на мислите му, докато твореше.

Предната нощ бе преполовил работата над новата си задача, когато тропането на вратата го бе накарало да спре. Без угризения можеше да се ослуша, но тъй като вече бе загубил нишката на мисълта си, слезе да отвори, готов да удуши нахалника на прага. Джени трябваше да бъде поласкана, че не й изви врата, а само се държа грубо. Преди време, в пристъп на гняв, едва не бе хвърлил един злощастен турист в морето.

След като я остави сама в кухнята, той прекара почти час в напразни опити да се съсредоточи отново върху проекта си. Затова почти не спа през нощта. Прекъсвания. Натрапвания. Каква досада! Работеше в лошо настроение. Накрая се унесе в дрямка.

Когато косите лъчи на слънцето проблеснаха върху месинговите рамки на леглото, той се събуди, все така кисел. След по-малко от четири часа сън се чувстваше смазан.

До слуха му достигна звучен глас. Джени си тананикаше някаква позната песничка — една от популярните мелодии, които всеки ден можеха да се чуят по радиото. Грант бе заклет радиослушател и редовен телевизионен зрител. Също така не пропускаше да изчете десетината вестника, които получаваше всяка сутрин.

Джени пееше хубаво, с плътен, нисък глас, който караше сладникавия текст да звучи много съблазнително. Не стига, че пречеше на работата му, а сега разваляше и съня му.

Той изръмжа, обърна се по корем и мушна глава под възглавницата. Успя да заглуши мелодията, ала не и да спре усещането, което тя създаваше. В сумрака на ранното утро и с мекия топъл чаршаф под гърдите си, бе твърде лесно да си я представи… Грант захвърли възглавницата, скочи от леглото и нахлузи чифт протрити къси джинси. Сънен и полувъзбуден, той слезе долу.

Съгледа одеялото, с което се бе завила през нощта, прилежно сгънато на дивана. Изсумтя презрително и отиде в кухнята, откъдето се носеше песента.

Боса и по хавлия, тя стоеше срещу печката, с гръб към него. Гъстата й коса се спускаше на вълни по гърба й. Искаше му се да я докосне, за да види дали огненочервените оттенъци бяха истински или просто зрителна измама, закачка на светлината.

В тигана цвърчеше бекон. Кафето ухаеше чудесно.

— Какво, по дяволите, правиш?

Джени се извърна рязко. В една ръка държеше вилица, а другата инстинктивно отскочи към сърцето й. Въпреки неудобния диван, тя бе спала дълбоко. Беше се събудила в прекрасно настроение и изгладняла. Слънцето грееше, викаха чайки, а хладилникът беше пълен. Тогава Джени снизходително реши, че Грант Кембъл заслужаваше още един шанс. Докато се мотаеше из кухнята, се зарече да бъде дружелюбна на всяка цена.

Сега той стоеше срещу нея полугол, с поразрошена от съня коса, с набола брада и съвсем явно ядосан.

Тя се усмихна смело.

— Приготвям закуска. Това е най-малкото, което бих могла да направя, за да ви се отблагодаря.

Отново му се стори някак позната. Грант се намръщи.

— Не обичам да ровят из нещата ми.

Джени отвори уста и незабавно я затвори, преди да го бе ужилила с нещо злобно в отговор.

— Не съм счупила нищо, освен едно яйце — поясни тя кротко, като сочеше купата, в която се канеше да разбие яйцето. — Защо не направиш услуга и на двама ни? Налей си чаша кафе, седни и млъкни. — Джени леко отметна глава и му обърна гръб.

Той повдигна вежди, не толкова от почуда, колкото от одобрение. Не всеки умееше да заповяда някому да млъкне с такова меко, медено гласче. Нещо му подсказа, че тя имаше опит в разпореждането. Едва сдържайки усмивката си, Грант взе чаша и изпълни желанието й.

Джени довърши закуската си, без да продума. Той усещаше, че тя прави усилия да изглежда равнодушна, незасегната. Инак щеше сопнато да измърмори нещо, а не тъй упорито да мълчи. Бе сигурен, че вътрешно бе изпълнена с негодувание.

От силното кафе Грант се разсъни и огладня. За пръв път седеше в кухничката, докато жена приготвяше закуска за него. Не би искал да привикне към това. И все пак, изживяването не бе неприятно.

Все така безмълвно, Джени сервира бекона и яйцата.

— Защо беше тръгнала към вилата на Лорънс? — запита той.

Тя го изгледа с присвити очи. Аха, опитваме се да поведем учтив разговор, помисли си Джени и едва не изскърца със зъби.

— Ще я наемам — отвърна тя кратко и посоли яйцата си.

— Мислех, че вдовицата я е обявила за продан.

— Така е.

— Малко си закъсняла да наемаш вила на плажа — отбеляза Грант, дъвчейки. — Изпуснала си сезона.

Джени повдигна рамене и взе вилицата.

— Не съм туристка.

— Така ли? — Той се вгледа в нея по начин, който й се стори изпитателен и натрапчив. — Ти си от Луизиана, нали? Ню Орлийнс? Бегън Руж?

— Ню Орлийнс. — Тя забрави досадата и на свой ред се взря в него. — И ти не си тукашен.

— Не съм — рече Грант просто.

А, не на мене тия, каза си Джени, да ми подхванеш разговор и да го срежеш, когато на теб ти изнася.

— Защо живееш в този фар? — настъпи тя. — Не работи, нали? Снощи се водих по светлината от прозореца, а не по прожектора.

— Бреговата охрана се грижи за околността с радар. Фарът не се използва вече двайсет години. Бензинът ли ти свърши? — попита той преди Джени да забележи, че не бе отговорил на първия й въпрос.

— Не. Спрях край пътя за малко и после колата отказа да запали. — Тя сви рамене и схруска парче бекон. — Сигурно ще трябва да се обадя на пътна помощ да пратят влекач.

Грант се изсмя.

— Може би щеше да имаш късмет, ако беше в Бейсайд, обаче в Уинди Пойнт няма да намериш влекач. Ще погледна колата — вметна той, докато приключваше със закуската. — Ако аз не се справя, ще извикаш Бък Гейтс от селото. Той ще я оправи.

Джени се вторачи в него.

— Благодаря — отрони предпазливо.

Грант стана от масата и сложи чинията си в мивката.

— Облечи се — нареди. — Нямам цял ден.

Отново я остави сама в кухнята.

На Джени й се прииска поне веднъж последната дума да бъде нейна. Сложи чинията си върху неговата в мивката. Заразвързва колана на хавлията. Щеше да побърза, преди Грант да промени решението си. Щеше да се възползва от помощта му, а след това много му здраве.

Тя се качи на третия етаж и влезе в банята да се преоблече. Дрехите й бяха сухи, а студените, влажни гуменки можеше да изтърпи. Надяваше се до един час да бъде във вилата. Така щеше да разполага със следобеда за рисуване. Мисълта я ободри. Тя слезе долу. Грант не беше там. След кратка схватка с тежката врата Джени се озова навън.

Небето бе тъй ясно и светло, че дъхът й едва не секна. От снощната буря нямаше и помен. И последните парцалчета мъгла бяха пометени. Малко бяха местата, където въздухът сияеше от чистота, и това бе едно от тях. Синият небосвод се къпеше в златна светлина, не се мяркаше нито едно облаче.

Пред фара се стелеше буйна трева, жилава като цветята, пръснати из нея. Златник се вееше на вятъра и оповестяваше края на лятото, ала слънцето палеше.

Тя погледна тесния път, по който бе дошла предната вечер. Изненада се, щом видя триетажна фермерска къща на не повече от двеста метра от фара. По високия треволяк наоколо и пластовете кал по прозорците личеше, че бе запустяла, но не бе разрушена. Джени помисли, че вероятно е била на пазача на фара и на семейството му. Гледали са градина и дузина кокошки. В неспокойни нощи, когато вятърът е виел и вълните са се разбивали яростно в брега, стопанинът е стоял на своя пост, а близките му са го чакали в къщата и са слушали.

Бялата боя бе потъмняла, обаче всички кепенци висяха по пантите си. Къщата се издигаше на възвишение и сякаш очакваше пак да бъде изпълнена с живот.

В подножието на хълма бе паркиран малък пикап, навярно на Грант. Понеже той все още не се бе появил, тя обходи поляната до фара и откликна на зова на морето.

Този път дъхът й наистина секна. Пред погледа й се откриха километри морска шир. Виждаше изрязаната плажна ивица и малки островчета чак до далечния хоризонт. Пъргави рибарски лодчици се поклащаха върху вълните. Джени не очакваше да намери тук яхти с хром и махагон. Това бе място за работа, не за развлечения. От значение бе практичността, а не естетиката. Плавателните съдове трябваше да са здрави и издръжливи. За това си мислеше Джени и наблюдаваше синьо-зелената вода, която се хвърляше върху скалите и се превръщаше в бяла пяна.

Вълните носеха водорасли, събираха ги и ги разпръскваха. Тук морето властваше над всичко. Бе загладило скалите; издатините им бяха сиви и зеленикави, някои с криви оранжеви жилки. Бе разпиляло мидени черупки по брега, за да ги настъпи нечий бос крак. Носеше се остра миризма на сол и риба. Джени чуваше звъна на шамандурите, глухото бучене на свирещите маркировки, далечното бръмчене на лодките и жалния плач на чайките. Всеки звук, образ, мирис идваше от необятното море.

Тя усети силата, която я теглеше към океана — същата, която бе привлякла мнозина преди нея. Ако човечеството наистина бе произлязло от морето, нищо чудно, че така лесно бе примамвано обратно. Джени стоеше на една издатина над тесния каменист плаж и съзерцаваше водата. Почувства предизвикателство, опасност, спокойствие — всичко наведнъж. Зарадва се.

Тя не чу кога Грант се бе приближил зад нея. Беше прекалено погълната от гледката, за да го усети, макар той да я наблюдаваше вече няколко минути. С досада бе установил, че Джени изглеждаше така, сякаш си бе на мястото. Ядоса се. Земята си беше негова — това малко, усамотено парче земя, надвесено над морето.

Грант не претендираше за океана, дори когато обедният прилив докосваше ръба на територията му. Обаче късчето скалиста, обрасла земя бе негова собственост. Джени нямаше право да изглежда тъй на място там, да го кара да се замисля дали тази скала някога пак щеше да бъде изцяло негова.

Вятърът прилепваше дрехите към тялото й така, както дъждът бе го сторил предната нощ. Той подчертаваше стройната й, атлетична фигура с женствено закръглени форми. Абаносовата й коса танцуваше лудо, а слънцето разпалваше огнените езичета в нея. Те му загатваха за нещо горещо и необуздано, от което бе готов да опита. Преди да осъзнае какво прави Грант я хвана за ръката и я извъртя към себе си.

Лицето й не изразяваше изненада, а вълнение, една възбуда, породена от морето. Очите й светеха и предизвикваха.

— Снощи се чудех как някой може да живее тук. — Тя отметна кичур коса от челото си. — Сега се чудя как някой може да иска да живее другаде. — Джени посочи малка рибарска лодка, вързана за края на кея. — Твоя ли е?

Той я гледаше потресен и си даваше сметка, че току-що за малко едва не я бе притиснал към себе си и не я бе целунал. Почти усещаше вкуса й в устата си. С усилие извърна глава към пристана.

— Да, моя е.

— Преча ти на работата. — За пръв път тя го дари с истинска усмивка. — Сигурно щеше да станеш още по изгрев-слънце, ако не бях аз.

Грант измърмори нещо неясно в отговор и рязко я поведе към пикапа. С въздишка Джени се предаде и наруши обета си за дружелюбие.

— Господин Кембъл, трябва ли да бъдете толкова неприятен?

Той я простреля с поглед, ала тя би могла да се закълне, че в очите му се мярна ирония.

— Да.

— Добре се справяте — отбеляза Джени, докато Грант я дърпаше.

— Имам дългогодишен опит.

Щом стигнаха камиона, той я пусна, отвори вратата и седна зад волана. Тя мълчаливо заобиколи и се качи от другата страна.

Моторът зарева и й напомни болезнено за шумни градове и улично движение. Когато се качваха на пътя, Джени погледна през рамо и реши, че трябва да нарисува пейзажа зад себе си. За малко да огласи намерението си, но се въздържа при вида на навъсения профил на спътника си. Обърна се напред и строго скръсти ръце на гърди.

Да върви по дяволите. Тя щеше да рисува, докато Грант ловеше раци с лодката си, или каквото там си ловеше. Не беше задължително да знае.

След около два километра, той започна да се чувства виновен. Пътят приличаше по-скоро на канавка, отколкото на шосе, бе осеян с дупки и камъни. Всеки клетник, провървял разстоянието до фара, би капнал от умора. Ако не е познавал пътя, сигурно би примрял от ужас. А Грант не бе пращял от съчувствие и загриженост. Той й хвърли бърз поглед. Не изглеждаше крехка, ала му беше трудно да повярва, че беше била целия този път в бурята.

Понечи да каже нещо, което Джени с учудване би определила като извинение, обаче точно тогава тя повдигна брадичка.

— Това е колата ми.

Гласът й отново бе учтив, но повелителен. Грант заряза извинението. Завъртя волана малко по-рязко от необходимото и закова пикапа. Слязоха мълчаливо. Той вдигна капака на колата й. Джени застана наблизо с ръце в задните джобове на джинсите си.

Забеляза, че Грант тихичко си говореше, докато човъркаше в двигателя. Предположи, че е нормално за човек, който живее сам на края на света. Всъщност, имаше дни, когато дори в най-големите навалици и тя не намираше по-добър събеседник от самата себе си.

Грант се върна при пикапа и взе сандъче с инструменти от кабината. Порови, извади два гаечни ключа и отново се скри под капака. Джени пристъпи и надникна над рамото му. Той явно разбираше от коли. Сега ако можеше само да види по-добре… Тя се наведе и несъзнателно опря ръка на гърба му.

Грант не се изправи, а се обърна. С движението, ръката му докосна гърдите й. Случаен допир, какъвто би могъл да остане незабелязан между непознати в претъпкан асансьор. Ала и двамата бяха разтърсени от контакта и усетиха силния копнеж.

Джени щеше да отстъпи назад, ако погледът й не бе пленен от онези тъмни, неспокойни очи, ако не чувстваше топлия му дъх върху лицето си. Още два сантиметра, помисли си тя. Само още два сантиметра, и целувката щеше да се превърне от намек в действителност. Ръката й се бе отместила от гърба към рамото му и, без Джени да осъзнае, го бе стиснала леко.

Грант усети натиска, обаче той не бе нищо в сравнение с напрежението в стомаха му, в тила, в гръбнака. Ако освободеше това напрежение, рискуваше да избухне в пламъци. В този момент не бе много сигурен какво да предприеме.

— Какво правиш? — попита, но този път в гласа му нямаше гняв.

Джени го гледаше замаяна. Виждаше се в очите му. Кога успях да се изгубя в тях, недоумяваше тя.

— Моля?

Все още бяха под капака на колата. Джени — подпряла се на рамото му, а той — с болт в едната ръка и ключ в другата. Грант трябваше само леко да премести тежестта си, за да се слеят устните им. И почти го направи, преди да си спомни колко обезпокояващо подхождаше тя на неговия къс земя над морето.

Внимавай, Кембъл, докоснеш ли я, ще нагазиш в тъмни води. Току-виж си затънал.

— Питах те какво правиш — каза той тихо и погледът му се плъзна надолу към устата й.

— Какво правя ли? — Наистина, какво правеше? — А-аз… Исках да видя как оправяш колата, за да… — Грант вдигна поглед и отново срещна нейния, с което прогони всяка свързана мисъл от главата й.

— За да? — повтори той, като се наслаждаваше на факта, че я бе смутил.

— За да… — Дъхът му галеше устните й и Джени неволно ги облиза, за да го опита. — За да мога сама да я поправя, ако пак се развали.

Грант се усмихна бавно, многозначително, почти нагло. Сърцето й подскочи и заседна в гърлото, ала и тя се усмихна. Изразът му придаваше някакъв порочен, неустоим чар. Беше като на варварин, преди да грабне никоя девойка и да я отнесе в пещерата си.

Все тъй бавно, той се обърна и отново пристъпи към работа с ключа. Джени се отдръпна и пое дълбоко въздух. Беше минала на косъм. От какво точно, не знаеше, но във всеки случай бе нещо, което всяка разсъдлива жена би сметнала за опасно. Тя се изкашля.

— Ще стане ли?

— Хммм…

Джени прие това за утвърдителен отговор и се приближи, този път отстрани на капака.

— Преди две седмици я гледа един майстор.

— Скоро ще имаш нужда от нови свещи. Обади се на Бък Гейтс.

— Той механик ли? В автосервиза?

Грант се изправи. Не се усмихваше, обаче в очите му играеха пламъчета.

— В Уинди Пойнт няма автосервизи. Ако ти трябва бензин, слизаш на пристанището и си помпаш. Ако ти се развали колата, търсиш Бък Гейтс. Той ремонтира моторните лодки. Двигателят си е двигател. — Последните думи бяха изречени с местен акцент и с лека усмивка. — Запали.

Джени седна зад волана, като остави вратата отворена. Завъртя ключа и моторът забръмча весело. Тя въздъхна облекчено и загаси. Грант затвори капака и отиде да прибере инструментите в камиона.

— Вилата ти е на около километър оттук, вляво. Не можеш да изпуснеш отклонението, освен ако не скиташ с фенерче през нощта в бурята.

Джени потисна смеха си и се помоли той да няма положителни качества, като например чувство за хумор. Искаше да го запомни като груб мъж с отвратителни обноски, който по една случайност бе поразяващо сексапилен.

— Ще внимавам.

— И не те съветвам да споменаваш, че си прекарала нощта при фара на Уинди Пойнт — подхвърли Грант, като намести сандъчето в кабината. — Трябва да си поддържам репутацията.

Този път тя прехапа долната си устна, за да сдържи усмивката си.

— Така ли?

— Да. — Той я погледна и за миг се облегна на камиони. — Местните хора ме смятат за особен. Ще им падна в очите, ако научат, че не съм те изгонил навън и не съм ти тръшнал вратата.

Сега тя се усмихна — ала съвсем лекичко.

— Имаш думата ми. Никой няма да чуе от мен какъв самарянин си. Ако някой случайно ме пита, ще кажа, че си груб, невъзпитан и крайно неприятен.

— Ще ти бъда признателен. — Грант понечи да се качи в пикапа.

Джени извади портмонето си.

— Почакай, не съм ти платила за…

— Остави.

Та хвана дръжката на вратата.

— Не искам да се чувствам задължена…

— Твой проблем. — Той запали мотора. — Слушай, мръдни си колата, че ми пречиш да обърна.

С присвити очи Джени хлопна вратата. Чувството за благодарност се бе изпарило. Значи местните го смятаха за особен. Прозорливи хора. Тя тръгна по шосето предпазливо, като нарочно не гледаше в огледалото. Щом съгледа отбивката, зави наляво. Единственият спомен от Грант Кембъл беше бученето на камиона му по главния път. Джени реши повече да не мисли за него.

И не мислеше, докато караше покрай безброй маргаритки.

Шумът на пикапа скоро заглъхна в далечината. Понеже никакви дървета не препречваха погледа и тя почти веднага видя вилата и се очарова. Беше мъничка, но не чак като къщичката на седемте джуджета. Джени тутакси си представи дребна женица с престилка, която простираше пране, а на верандата — мъжът й, стар рибар, които майстореше нещо с ножче.

Някога боядисана в синьо, вилата беше белязана от времето и избледняла до синкавосиво. Беше едноетажна и приличаше на кутийка. Отпред имаше скромна веранда, а по-късно Джени откри още една отзад, закрита, с изглед към заливчето.

Дървен кей, който не изглеждаше много устойчив се издигаше над огледалната водна повърхност. Някой бе засадил върба на брега, ала тя не цъфтеше.

Джени изгаси мотора и се смая от тишината. Беше приятно, спокойно — да, би могла да работи тук. И все пак предпочиташе оглушителния грохот на морето при фара на Грант.

Нали нямаше да мислиш за него, напомни си тя. Слезе от колата, вдигна първия кашон с продукти и изкачи дъсчените стъпала пред входа. Наложи й се да мери сили с ръждивата ключалка. След силно стържене тя поддаде.

Първото, което правеше впечатление, бе редът вътре. Вдовицата наистина поддържаше къщата спретната. Мебелите бяха покрити с калъфи, по които нямаше и една прашинка. Личеше, че идва редовно да чисти. На Джени това се стори трогателно и тъжно. Стените бяха светлосини. Бледи правоъгълници показваха къде едно време бяха висели картини. Понесла кашона с провизиите, тя тръгна към дъното на къщата и влезе в кухнята.

Тук също цареше ред. Пластмасовите шкафове бяха безупречно чисти, порцелановата мивка лъщеше. Джени завъртя кранчето и се увери, че водопроводната система бе в изправност. Остави кашона и излезе на задната веранда. Въздухът бе топъл и влажен, с вкус на море. Някой бе закърпил дупките в мрежата против комари. Подът беше напукан, но чист.

Твърде чист, помисли ти. В къщата нямаше признаци на живот, само едва доловимо ехо от живота, протекъл там отдавна. Повече й харесваше прашния безпорядък във фара на Грант. Там живееше някой. Джени тръсна глава и изтика мисълта за него вън от съзнанието си. И тук вече живееше някой и скоро това щеше да се почувства във всяко кътче на къщата. Тя отиде да разтовари колата.

Тъй като пътуваше с малко багаж и бе организирана по природа, отне й не повече от два часа да подреди вещите си. Спалните бяха малки, а легло имаше само в едната. Когато го застилаше с новите ленени чаршафи, видя, че дюшекът бе пухен. Възхитена, Джени заподскача върху него. Във втората спалня сложи принадлежностите си за рисуване. Когато смъкна калъфите от мебелите и окачи няколко свои картини върху бледите правоъгълници по стените, тя придоби усещането за домашен уют.

Доволна от работата си, Джени излезе да се разходи по кея боса. Някои дъски скърцаха, други се клатеха, ала тя го оцени като достатъчно надежден. Може би щеше да купи малка лодка и да изследва залива. Можеше да прави каквото иска, да ходи където ще. След време Ню Орлийнс щеше да си я върне. Но поривът да пътешества, който шест месеца по-рано я бе пратил на север, още бе силен.

Поривът… Джени премрежи поглед. Не, не поривът за странстване я бе тласнал. Беше вината. Или болката. Те още я преследваха, навярно винаги щяха да са по петите й. Седемнайсет месеца, две седмици и три дни. Все още ясно си представяше Анжела. Може би трябваше да бъде благодарна, че паметта й на художничка й позволяваше мислено да пресъздаде образът на сестра си така точно. Млада, красива, енергична. Ала понякога я виждаше прекършена и безжизнена — така както изглеждаше, когато я уби.

Ти не си виновна. Колко пъти бе чула тези думи? Вината не беше твоя Джени. Не можеш да се упрекваш.

О, да, мога, помисли тя с въздишка. Само ако не карах аз… Ако бях реагирала по-рано… Ако бях видяла колата, която минаваше на червено…

Нямаше връщане назад и Джени го знаеше. Пристъпите на отчаяние, когато вината и мъката я смазваха, сега се случваха по-нарядко, но бяха все тъй болезнени. Уповаваше се на изкуството си. Понякога единствено то й помагаше да запази разсъдъка си. Пътуването й влияеше добре. Отдалечаваше я от спомените и й позволяваше да се отдаде на рисуването.

Изкуството бе започнало твърде много да наподобява бизнес за нея. Почти се бе изгубила, увлечена в изложби и продажби. Сега изпитваше нужда да се върне към същественото. Маслени, акрилни и водни бои, въглен и платна, които чакаха да бъдат нарисувани.

Жестоката действителност — загубата на сестра й — бе причината за стремеж й към суров реализъм в картините й. Той беше своеобразен начин да се принуди да приеме живота и смъртта такива, каквито са. Предишните й абстрактни импресии, меките, завоалирани изображения представяха света през розови очила. Този свят не бе особено истински, ала така лесно се вярваше в него! Сега я привличаше обикновеното, простото. Действителността невинаги беше красива, но притежаваше сила, която Джени едва неотдавна бе започнала да разбира.

Тя пое дълбоко въздух. Щеше да нарисува това тихо, спокойно заливче. Имаше време. Сега обаче искаше да отвърне на предизвикателството на океана. Погледна часовника си — дванайсет. Грант навярно вече беше в лодката си. Това щеше да й позволи три-четири часа да рисува фара от различни ъгли, без той да знае. Пък и да разбереше голяма работа. Едва ли би го притеснила художничка със скицник в ръка. Във всеки случай, можеше да се затвори вътре и да я игнорира. Джени също нямаше да му обръща внимание.

 

 

Ателието на Грант се намираше на третия етаж. Всъщност заемаше го целия. От три уютни малки стаи бе направена една, с изобилие от слънчева светлина, най-вече от северната страна. Най-различни инструменти бяха разпределени по шкафчета със стъклени врати. Писалки, химикалки, ножове, четки, всякакви моливи и гуми, пергели, триъгълници. Всеки инженер или архитект би оценил качеството на пособията. Бял лист хартия вече бе залепен със скоч върху чертожната дъска. На варосаната стена отсреща висяха огледало и поставена в рамка изрезка от вестник с „Жълтото хлапе“ — комикс на повече от сто години. В другия край на стаята имаше радио и малък цветен телевизор. Купчината вестници и списания в ъгъла стигаше до кръста му. На работното си място той поддържаше ред, какъвто не си правеше труда да въдвори в никой друг аспект от живота си.

Тази сутрин не бързаше. Имаше дни, когато работеше неистово, не защото трябваше да спазва срок — винаги изпреварваше плана с месец — а понеже мислите му го гонеха, пришпорваха го. Понякога седмица или две само трупаше идеи и ги организираше. Друг път работеше по цели нощи, защото същите тези идеи напираха да бъдат изявени с туш.

Бе завършил проекта в малките часове на нощта. Сега едно ново хрумване не му даваше покой и бе трудно да го отблъсне. Грант рядко се противопоставяше на нещо, свързано с изкуството му. Вече бе разчертал листа на диагонали със синия молив, който не се проявяваше при снимането. Знаеше какво иска, ала първо трябваше да се подготви, да обмисли онези малки, жизненоважни подробности, които никой нямаше да забележи за броените секунди, нужни, за да се разгледа творбата му.

След като раздели листа на пет части, всяка от тях двойно по-голяма, отколкото щеше да изглежда, възпроизведена в печатницата, той започна да екипира. По-скоро, да драска заврънкулки. Няколко линии и ченгелчета — и главният му герой оживя върху хартията. Беше съвсем незабележителен. Грант го искаше точно такъв, още отпреди десет години, когато създаде своето „второ аз“, както го бе нарекла сестра му. Макинтош бе обикновен човечец, може би малко смачкан и непохватен. Носът и недоумяващите му очи бяха нарочно уголемени. Въпреки това той приличаше на някой, с когото можеш да се разминеш на улицата. И едва да забележиш.

Макинтош бе безнадеждно кльощав, така че усилията му да се облича стилно бяха трогателни, но напразни. Имаше вид на човек, когото другите постоянно тъпчеха. Грант изпитваше умиление към неговата неадекватност и обичаше ироничните му коментари.

Познаваше всичките му приятели. И тях беше създал. Пъстра компания. Добродушни мечтатели, всезнайковци. Те бяха сенки на хората, които Грант бе срещнал като студент — приятели, познати. Обикновени хора, които вършеха обикновени неща по необикновен начин. Това бе идеята на творчеството му.

Бе дал живот на Макинтош още в университета и след това го бе забравил в един шкаф за близо три години, докато изучаваше по-традиционни видове изкуство. Талантът му бе налице, обаче Грант установи, че бе по-щастлив, когато рисуваше карикатури, а не портрети. Накрая Макинтош спечели. Грант го измъкна от шкафа и след седем години симпатичният герой с отнесен поглед започна ежедневно да развеселява читателите на всички най-големи вестници в страната.

Хората следяха живота му, докато си пиеха кафето сутрин, в автобуса, в метрото и в леглото. Над един милион американци се осведомяваха какво прави Макинтош, преди да започнат деня си.

Грант знаеше, че задачата му бе да забавлява, при това бързо, с няколко кратки изречения и прости рисунки. Комиксът се прочиташе за десет-дванайсет секунди, след което вестникът се захвърляше или се превръщаше в настилка на птича клетка. Художникът не си правеше илюзии. За него бе важна усмивката, която предизвикваше за тези секунди. Важно бе да накара читателя да се смее, да му представи нещо, което по някакъв начин се отнасяше до него. Грант вземаше познатото и го поднасяше с необичайна поанта.

Ревниво пазеше правото си на това, както и правото си да работи на спокойствие. Читателите знаеха само инициалите му. Договорът му с „Юнайтид Синдикът“ гарантираше, че името му никога няма да бъде използвано заедно с комиксите и че той няма да дава интервюта или да участва в телевизионни предавания. Анонимността беше част от цената му.

Използвайки само молив, той се захвана с второто разделение. Макинтош мърмореше недоволно, защото тропането на външната врата бе прекъснало заниманието му с новото му хоби, филателията. Грант използваше това свежо допълнение от две седмици — усърдното колекциониране, заядливите забележки на приятелите за крайната му скука. Макинтош се суетеше над марките си, докато слушаше новините по телевизията за поскъпването на първокласните пощенски услуги, и се питаше дали най-сетне не е ударил джакпота.

Сега той отвори вратата и се озова лице в лице с измокрена и извънредно темпераментна сирена. За Грант не беше трудно да изобрази Джени. Правейки я героиня на комикса си, той я поставяше на място. Тя щеше да бъде смешна и уязвима като останалите персонажи. И Грант щеше да я възприема просто като рисунка, вместо като жена от плът и кръв, мека и благоуханна. В живота му нямаше място за жена, ала в комиксите си винаги щеше да намери място за нов герой.

Кръсти я Вероника. Смяташе, че това по-изискано име й отиваше. Нарочно увеличи извивките на очите й и подчерта чувствеността на устните й, като ги направи още по-пълни. Тъй като действието се развиваше във Вашингтон, а не в крайбрежен Мейн, той реши, че тя ще е спукала гума на връщане от мероприятие в Белия дом.

Макинтош се ококори насреща й. Грант улови точното изражение, след като няколкостотин пъти се опули втрещен на огледалото над дъската.

Той работи два часа, като доизпипваше сюжета — ситуацията, репликите. След като смени гумата и се провали в опитите си да я впечатли с остроумни подмятания, Макинтош остана с пет долара в ръка, пелтечещ и с подгизнали обувки, а Вероника изчезна безследно от живота му.

Грант се почувства по-добре, щом завърши скиците. Наистина бе поставил Джени на мястото й — вън от живота му. Зае се да добавя подробностите с четката и туша. С плътно черно акцентираше и фокусираше, а с точки и щрихи отбелязваше сивите места.

Да нарисува стаята на Макинтош беше лесно. — Грант я бе посещавал хиляди пъти. Въпреки това то изискваше време и прецизност. Разположението, ъглите, балансът бяха от огромно значение. От тях зависеше дали вниманието на читателя ще бъде насочено именно там, където искаше авторът. Той работеше търпеливо. Когато най-сетне спря да си почине, комиксът бе полузавършен, а следобедното слънце бавно слизаше по-ниско в небето.

Кафе, помисли Грант и се протегна. Беше се схванал. И нещо за ядене. Не бе ял от сутринта. Щеше да хапне и да се разходи до плажа. След това щеше да дочете вестниците и да погледа телевизия. Никога не пренебрегваше медиите — какво ли не се случваше по света за един ден. Обаче първо разходката. Той лениво протегна ръка да разтрие врата си и погледна през прозореца.

Мигновено свали ръка. Наклони се напред и присви очи. Като че ли не му стигаха случайните туристи. От тях поне човек можеше да се отърве с две-три недружелюбни думи. Но нямаше как да сбърка дори от това разстояние онази гъста абаносова коса.

Вероника още не си бе отишла от живота му.