Нора Робъртс
Зовът на сърцето (5)

Пета глава

Грант отбягва Джени цели три дни. Тя идваше да рисува всеки ден, но не го видя нито веднъж. Фарът мълчеше, а прозорците му блестяха безизразно на слънцето.

Една сутрин Джени видя, че лодката му не беше до кея. Така и не се появи, докато здрачът не я накара да прекъсне работа. Искаше й се да слезе до усамотения плаж, ала й се струваше дори по-нагло, отколкото да нахълта в дома му неканена.

Рисуваше спокойна, че щом не го среща, скоро ще го забрави, обаче самата картина й напомняше за него. Не можеше да гледа фара, на живо или върху платното, без да вижда Грант. Мястото беше негово. Това бе тъй ясно, сякаш той бе изсечен от скалите там или изхвърлен от морето. Тя усещаше присъствието му с всяко движение на четката, докато се опитваше да отрази настроението на природата.

И не само на природата. Макар че фигурата му нямаше да присъства на платното, картината щеше да е пропита от духа му. Джени знаеше, че частица от душата й неизменно бе втъкана в творбите й. В тази щеше да отрази и част от душата на Грант. Нямаше избор.

Това я вълнуваше и въодушевяваше. Знаеше, че трябва да нарисува картината великолепно и че когато я завърши ще му я даде. Тя не можеше да принадлежи на друг.

Нямаше да е символ на нежност или приятелски жест, казваше си Джени. Просто трябваше да го направи и това е. Никога не би могла с чиста съвест да я продаде. Запазеше ли я за себе, той щеше вечно да витае из спомените й. Затова преди да напусне Уинди Пойнт, щеше да му я подари. Може би така тя щеше да го преследва и мислите му.

Джени работеше с някакво чувство на неотложност, искаше скоро да довърши картината и с неохота забавяше четката, за да не пропусне някой важен детайл. Разбираше, че не бива да бърза, за да може съзнанието й да поеме всичко около нея и тя да го предаде върху платното. С нежелание преустановяваше работа, щом светлината се променеше късно следобед.

Привечер скицираше заливчето зад вилата. Реши да го изобрази и с водни бои. След това едва си намираше място, докато чакаше утрото, за да се отправи пак към фара.

Един ден отиде в селото. Време беше да помисли какво и как ще рисува там. Пък и имаше нужда да види хора, за да избие мисълта за Грант от главата си.

Следобед Уинди Пойнт бе сънлив и тих. Горещият въздух трептеше над него. В морето бяха наизлезли лодки. На една веранда седеше жена и нижеше на конец последния фасул за годината, а малко детенце скубеше детелините в двора.

Джени спря колата в края на улицата и тръгна пеш. Би могла да скицира гъските, градините. Щеше да им вдъхне живот. Това бе свят, по-друг от онзи при стария фар, по-друг и от тихия залив зад къщата й. Въпреки това трите места бяха свързани. Морето докосваше всяко от тях по различен начин.

Тя се разхождаше доволна, че бе дошла, макар гласовете край нея да бяха на непознати. Щеше да запомни това селце по-ясно от останалите места, които бе посетила в Ню Инглънд. Но повече от всичко в него я бяха впечатлили неспокойните води до фара и мъжът, който живееше там.

Кога щеше да го срещне пак? Джени си призна, че копнееше да го види. Липсваха й начумереното му лице и резките думи, беглите усмивки и свежия хумор, светлинките в очите му. И макар да й бе най-трудно да си го признае, липсваше й необузданата страст, която гореше в него.

Опряла гръб на стената на стара сграда, тя се запита дали друг мъж би могъл да я докосва като него. Не можеше да си го представи. Никога не бе чакала храбър рицар от приказките. Такива само създаваха главоболия и освен това искаха жената да бъде крехко, беззащитно цвете. Джени никак не беше беззащитна, а кавалерството, според нея, затрудняваше пълноценната връзка. Грант Кембъл никога нямаше да бъде кавалер, а слаба жена би била отблъскваща за него.

Тя си спомни първата им среща с усмивка. Той не бе допуснал да го изкара от релси една непозната госпожица в беда, както и Джени не се остави да я сплаши един негостоприемен домакин. Явно и при двамата това се дължеше на нуждата от независимост.

Грант не желаеше претенциозна дама. Въпреки че и тя не искаше галантен рицар, все пак не търсеше грубиян, а Грант като че ли беше доста близо до това определение. Джени харесваше мъжете, обаче нямаше нужда някой да усложнява живота й сега. Особено някой канибал. Те бяха тъй непредсказуеми. Всеки момент можеха да те излапат жива!

Тя поклати глава и с почуда установи, че не само мислеше за Грант, но и го рисуваше. Вдигна скицника и разгледа портрета. Сполучлив беше. Очите бяха присвити и тъмни, проницателни. Веждите се спускаха ниско и образуваха гневна отвесна линия в средата на челото. Скулите, носът и буйната коса бяха възпроизведени точно. Устните…

Сладката тръпка не беше неочаквана. Джени бе нарисувала устните му така, както ги бе видяла, преди да нападнат нейните — чувствени и безмилостни. Усещаше вкуса им дори сега, когато се намираше в селото, сред мириса на риба и попрецъфтели цветя.

Сети се, че бе дошла да рисува сгради. Сложи молива зад ухото си и пресече пътя, за да отиде до пощата. Хилавото момче, което си спомняше от първото посещение в селцето, пак изцъкли очи, когато тя влезе. Усмихна му се и видя как адамовата му ябълка подскочи в гърлото.

— Уил! — Госпожа Лорънс изсипа купчина писма върху тезгяха. — Побързай и занеси пощата на господин Феърфийлд, преди да те е уволнил.

— Да, госпожо. — Той загреба писмата, вторачен в Джени. Изтърва всички до едно на пода и когато тя се наведе да му помогне, взе да заеква безпомощно.

— Уил Търнър — нареди госпожа Лорънс с нетърпелив учителски тон. — Събери писмата и заминавай.

— Забрави едно, Уил — промълви Джени мило и му подаде плика.

С пламнали уши и поглед, прикован към нея, Уил се запрепъва към вратата. Щом излезе, госпожа Лорънс се усмихна.

— Дано не се пльосне на улицата.

— Поласкана съм. Досега не бях имала такова въздействие върху някого.

— Не им е лесно, като забележат, че жените са устроени малко по-различно от мъжете.

Джени се засмя и се облакъти на тезгяха.

— Исках да ви благодаря още веднъж, че наминахте онзи ден. Работя при фара и не бях идвала насам.

Госпожа Лорънс погледна блокчето.

— И тук ли ще рисувате?

— Да. — Джени го запрелиства. — Това селце ме плени, тук има едно усещане за вечност и целесъобразност.

Вдовицата разгледа скиците. Джени задъвка долната си устна в очакване на присъдата.

— Мдаа — проточи жената. — Бива си ви. — Тя обърна страница и попадна на портрета на Грант. — Изглежда малко свирепичък — отбеляза госпожа Лорънс и съвсем леко се подсмихна.

— Такъв си е — отвърна Джени.

— Е, има и жени, които обичат мъжете с щипка пиперец. — Вдовицата се засмя и този път очите й бяха топли, не лукави. Тя погледна над рамото на Джени и затвори страницата. — Здравейте, господин Кембъл.

За секунда Джени се облещи като момчето с писмата. Щом се съвзе, сложи ръка върху затворения скицник.

— Добър ден, госпожо Лорънс. — Когато той застана на гишето до нея, Джени долови аромата на морето. — Здравей, Дженвиев. — Грант я изгледа загадъчно.

Беше се чудил колко дълго би могъл да издържи, без да я види отблизо. През последните три дни твърде често бе заставал до прозореца в ателието си да я наблюдава как рисува. Искаше да отиде при нея и го спираше единствено увереността, че докосне ли я още веднъж, ще поеме по път, от който връщане нямаше. А не знаеше къде щеше да го отведе.

Джени си спомни пелтечещото хлапе и тутакси изпъна гръб.

— Здравей, Грант. — Тя се усмихна, като се стараеше да спести топлотата и да я замести с подигравка. — Мислех, че си потънал в зимен сън. Малко преждевременно.

— Бях зает — отвърна той непринудено. — Не знаех, че още си в Уинди Пойнт. — Видимо остана доволен от мигновеното раздразнение в очите й.

— Още доста време ще съм тук.

Вдовицата сложи пред него дебела пачка писма върху тезгяха, последвана от куп вестници. Джени забеляза, че едното от писмата бе от Чикаго и носеше емблемата на „Вашингтон Пост“.

— Благодаря — рече Грант и събра всичко.

Джени го проследи с озадачен поглед, докато излизаше. Писмата бяха най-малко десетина, плюс още толкова вестници. Писма от Чикаго, столичен вестник за човек, живеещ на ръба на запустял скалист бряг край селце, в което дори нямаше светофар. Какво, по дяволите…

— Приятен младеж — прекъсна мислите й вдовицата.

Джени смотолеви нещо и се насочи към изхода.

— Довиждане, госпожо Лорънс.

Госпожа Лорънс потропа с пръст по гишето и реши, че не бе имало толкова електричество във въздуха от последната буря. Може би се задаваше нова.

Джени закрачи бавно по тротоара. Не бе нейна работа защо някакъв саможивец получаваше толкова писма. Може би пък идваше в селцето да си прибере пощата веднъж месечно… Обаче вестникът беше с вчерашна дата. Тя се опита да потисне любопитството си. Важното беше, че бе направила едно-две добри попадения, макар този път той да бе спечелил рунда.

Джени постоя на ъгъла и нахвърли още една скица. Сети се, че трябваше да напазарува.

Ала бе развълнувана. Спокойствието, което бе почувствала след един час в селото, се бе изпарило в момента, в който Грант се бе появил в пощата. Тя искаше да си го върне, преди да отиде във вилата, за да прекара нощта сама.

Безцелно заскита по главната улица, като от време на време се застояваше пред някоя витрина. Наближи покрайнините на селцето и си спомни старата църква. Реши да порисува в двора й, докато се умори достатъчно, за да се прибере вкъщи.

Камион издрънча край нея — може би третото превозно средство от един час насам. Джени пресече улицата, прекоси и гробището, вслушвайки се в тишината. Високите треви се огъваха от повея. Ято викащи чайки прелетя над главата й.

Боята на оградата се лющеше. Грамофончета надничаха измежду прътите. Църквата беше малка, бяла, само с един красив стъклопис високо под покрива. Останалите прозорци бяха от обикновено стъкло. Масивната врата беше поодраскана. Джени откри неголям участък прясно окосена трева и седна. Наслади се на свежия мирис.

Чудеше се как бе възможно в това едва различимо петънце на картата да има толкова много неща за рисуване. Дори шест месеца, вместо шест седмици, не биха й стигнали.

Безпокойството я напусна, щом започна да скицира. Може би нямаше да успее да предаде всичко в акварел или маслени бои, но щеше да има графиките. По-късно чрез тях щеше да се завръща в Уинди Пойнт.

Тъкмо се канеше да започне нова рисунка, когато нечия сянка падна върху листа. Пулсът й съвсем мъничко се ускори. Почувства лека топлина. Знаеше кой стои зад нея. Засенчила очите си с ръка, тя вдигна глава към Грант.

— Гледай ти — каза. — Два пъти в един и същи ден.

— Малко селце. — Той кимна към скицника й. — Приключи ли с фара?

— Не, обаче по това време на деня светлината там не е добра.

Какво му ставаше? Трябваше да изпита досада, а не облекчение. Грант се разположи на тревата до нея.

— Та значи сега ще увековечаваш Уинди Пойнт.

— По моя скромен начин — продума Джени сухо и се върна към рисунката си. Нима се радваше, че той бе дошъл? Беше ли го предугадила?

— Още ли си играеш с марки?

— Не, заех се с класическа музика. — Грант се усмихна, когато тя извърна глава към него. — Ти, предполагам, си била откърмена с нея. Малко Брамс преди лягане…

— Предпочитах Шопен. — Джени потупа брадичката си с върха на молива. — Какво направи с пощата си?

— Натоварих я.

— Не видях камиона ти.

— Дойдох с лодката. — Той дръпна от ръцете й скицника и го отвори на първата страница.

— За човек, който така настървено варди частната си собственост — подзе тя разпалено, — нямаш много уважение към вещите на другите.

— Права си… — Грант невъзмутимо отмести ръката й, когато тя се опита да си върне скицника. Бавно го запрелиства и спря, когато стигна до портрета си. Разгледа го внимателно, след което изненада Джени с усмивка. — Не е зле.

— Направо се разтапям от хвалбата ти.

Той я огледа внимателно.

— Следва да отвърна на жеста — рече бавно.

Грабвайки молива от ръката й, Грант отгърна блокчето на празна страница. За нейно най-голямо учудване започна да рисува с лекотата и увереността на опитен художник. Тя се вторачи в него с отворена уста, докато той си свирукаше и майстореше заврънкулки и вълнисти линии върху листа. Присви очи и на места защрихова рисунъка, след което хвърли скицника в скута й. Джени бавно откъсна очи от него и сведе поглед.

Без съмнение, беше тя. Изкусен, безмилостен шарж. Очите й бяха извити нагоре в крайчетата, прекомерно, почти хищнически. Скулите й представляваха коси, аристократично строги чертици, а брадичката — надменно връхче. Разтворените устни и приповдигната глава й придаваха вид на недоволна кралска особа. Джени разгледа карикатурата и избухна в смях.

— Негодник! — викна тя и наново прихна. — Изглеждам така, все едно заповядвам да обезглавят придворен слуга!

Той можеше да се спаси, ако се бе засегнала, ядосала. Тогава щеше да я отпише като надута, суетна въртиопашка без чувство за хумор. Ала когато звънливият й смях затрептя във въздуха, Грант полетя в пропастта.

— Джени — прошепна той и протегна ръка към лицето й.

Смехът й утихна. Тя не знаеше какво би отговорила, дори сърцето й да не бе заседнало в гърлото. Изведнъж въздухът й се стори гъст и напълно застинал. Единственото движение беше това на пръстите, които нежно прибираха назад косите от челото й, а единственият звук — учестеното й дишане. Когато Грант сведе лице към нейното, Джени не се дръпна.

Той се поколеба, макар и за миг, преди да докосне устните й. Деликатно, питащо, целувката му възбуди милиони нервни окончания и у двамата. Пръстите му потръпнаха леко върху шията й. Навярно и той като нея бе усетил внезапния мощен тласък, последван от опияняващо отмаляване.

Възможно ли бе двама души да се носят така над земята? Времето беше спряло. Откъде би могла да знае, че устните на един мъж бяха способни да предизвикат толкова различни усещания? Вероятно никога не бе целувана истински, преди да срещне Грант.

Можеше да вкуси топлия му дъх. Чувстваше меките, но настойчиви и умели устни. Вдъхна свежия му мирис на вятър и море. Видя лицето му, смътно и близо, щом повдигна мигли. И когато той простена името й, тя го чу.

В отговор Джени се разтопи бавно, блажено в прегръдките му. Ненадейно я прониза остра болка. Как можеше да я боли, когато тялото й бе така приятно отпуснато? Една незамъглена частица от ума й й напомни, че да обичаш, значи да страдаш.

Тя опита да пропъди болката и предупреждаващата мисъл, притискайки устни към неговите. Не, не се влюбваше — не в него, не сега. Не искаше това… А какво всъщност искаше? Него. Отговорът бе тъй прост и ясен, че я стресна.

— Грант, недей… — Джени понечи да се отдръпне, ала ръката му се плъзна от брадичката към тила й и я придърпа.

— Какво недей? — Гласът му беше тих и дрезгав.

— Не исках да… Не бива да… Аз не… О! — Тя затвори очи, засрамена, че я бяха докарали до нечленоразделно пелтечене.

— Моля? — Леката ирония в гласа му я накара да скочи на крака. Каза си, че не е замаяна. Просто беше седяла доста време и стана рязко.

— Виж, мястото едва ли е подходящо за това.

— За какво? — Грант също се изправи, но спокойно, като бавно раздвижи мускули. — Ние само се целувахме. Това е съвсем нормално. По-популярно е и от приятелския разговор. Вече ми стана навик да те целувам. — Той хвана кичур от косата й и я пусна да се изниже през пръстите му. — А аз не се отучвам лесно от навиците си.

— Смятам, че в този случай… — Джени замлъкна за миг, за да изравни дишането си. — Трябва да направиш изключение.

Грант я погледна втренчено, сякаш се опитваше да вникне в някаква загадка.

— Странно създание си, Дженвиев. В един момент — изкусна прелъстителка, в следващия — свенлива девица. Знаеш как да завъртиш главата на един мъж.

Гордостта й тутакси се надигна да я защити.

— Някои мъже се прехласват по-лесно от други.

— Така е. — Той не бе сигурен точно каква емоция го обземаше, обаче не се чувстваше удобно. — Да пукна, ако не си отдъхна, когато си тръгнеш оттук.

Джени слушаше отдалечаващите се стъпки. Наведе се да вземе скицника си, който по някаква злощастна случайност се бе отворил именно на портрета на Грант. Тя се навъси насреща му.

— И аз ще се радвам да те видя за последно. — Затвори блокчето, старателно изтупа джинсите си и се отправи към изхода на двора с мълчаливо достойнство.

По дяволите достойнството!

— Грант! — Джени се втурна надолу по стъпалата и затича след него. — Грант, почакай!

Демонстрирайки всички признаци на нетърпение, той спря и се извърна.

— Какво?

Тя се закова пред него задъхана и опита да си спомни какво бе искала да каже. Не, не би се радвала да го види за последно. И ако още не разбираше защо, имаше право на малко време, за да узнае.

— Мир — реши Джени и протегна ръка. Грант само я погледна. Тя леко се намръщи и преглътна още едно късче гордост. — Моля те.

Обезоръжен от последните две думи, той взе ръката й.

— Добре. — Когато Джени понечи да я дръпне, Грант я стисна по-здраво. — Защо?

— Не зная — отвърна тя нетърпеливо. — Просто един луд импулс да проверя дали мога да се разбирам с грубиян. — Той повдигна въпросително вежда и Джени въздъхна. — Добре, де, изтървах се. Взимам си думите назад. Няма повече.

Грант бавно засука златната й верижка с пръсти.

— Е, и? Сега какво?

Наистина, сега какво? Тя замисли трескаво, докато връхчетата на пръстите му пареха на шията й. Нямаше да му се поддаде, обаче нямаше и да припне като подплашен заек.

— Дължа ти една вечеря — сети се Джени. — Ще ти се отплатя и така ще сме наравно.

— Как?

— Ще ти приготвя вечеря.

— Веднъж вече ми приготви закуска.

— Ала храната беше твоя — възрази тя. Обмисляйки менюто, отправи поглед към селото. — Трябва да купя някои неща.

Той премисли набързо.

— Във фара ли ще ги донесеш?

О, не, не би могла да разчита на разума си там, до бурното море.

— Във вилата. Отзад има тухлено огнище, ако обичаш скара.

Какви ли мисли й щъкат в главата, питаше се Грант, като гледаше искриците в очите й. Знаеше, че не би устоял на изкушението да научи.

— Случва се да хапна по някоя и друга мръвка.

— Чудесно — кимна решително Джени и го хвана за ръка. — Да вървим да напазаруваме.

— Поспри малко — започна той, докато тя го теглеше по тротоара.

— Не започвай да мрънкаш. Откъде да купя пържолите?

— На залива — отговори Грант и я дръпна към себе си.

— О! — въздъхна Джени объркано. Той се усмихна на изражението й и обгърна раменете й с ръка.

— От време на време в Лиймънс Маркет получават по някое хубаво парче месо.

— Откъде? — попита тя подозрително.

Грант бутна вратата на магазина.

— Това си остава мистерия.

Джени не бе сигурна, че го намира за забавно, докато не видя пържола — само една, обаче достатъчно голяма за двама — докарана от близка ферма и подсигурена с печат върху найлоновата опаковка. Купи също пресни зеленчуци за салата и доволна изведе Грант навън.

— Добре, сега откъде да взема бутилка вино?

— При Феърфийлд. Само там ще намериш алкохол. Ако не си много взискателна спрямо марката.

Докато пресичаха улицата, край тях мина момче с колело. Хвърли поглед на Грант, заби брада на гърдите си и завъртя по-бързо педалите.

— Един от твоите почитатели? — обади се Джени.

— Изгоних го заедно с три негови приятелчета от скалите преди няколко седмици.

— Голям герой си.

Грант само се усмихна, спомняйки си как първоначалният му гняв се бе заменил със страх, че децата ще паднат от скалите и ще се разбият.

— Да, наистина — съгласи се той, като се сети със задоволство за славното конско, което им бе прочел.

— Ти май в действителност би сритал ранено куче на пътя, вместо да му помогнеш.

— Само на моя земя.

Тя поклати глава и отвори вратата на магазина на Феърфийлд. Уил Търнър моментално изпусна огромната тенджера, която се гласеше да прибере на полицата. Червен до връхчетата на ушите си, той я остави да си лежи на пода.

— С нещо да ви услужа? — Гласът му премина във фалцет на последната дума.

— Трябва ми чувал дървени въглища — започна Джени, като прекоси помещението, — и бутилка вино.

— Въглищата са в дъното — отвърна Уил сподавено и отстъпи назад, щом тя се приближи до него. Закачи пирамида от консервни кутии с лакът и тя се сгромоляса. — От колко… От колко килограма?

Раздвоена между смях и състрадание, Джени преглътна.

— Два ще свършат работа.

— Ей сега. — Уил изчезна и тя чу сърдития глас на Феърфийл, който питаше момчето какво му става. Напуши я смях и затисна устата си с ръка.

Мислейки за въздействието на Вероника върху Макинтош, Грант бе залян от вълна на съчувствие.

— Клетото хлапе ще се пилее в мечти цял месец. Трябваше ли да му се усмихваш?

— За бога, Грант. Та той едва ли има петнайсет години.

— Достатъчно, за да го втресе — отбеляза той.

— Хормони — промърмори Джени, докато разглеждаше скромния избор от вина на Феърфийлд. — Трябва им само малко време, за да се усмирят.

Погледът на Грант се задържа върху нея, когато тя се наведе.

— Някакви си трийсет-четирийсет години — уточни той.

Джени откри бутилка домашно бургундско вино и я измъкна от долната полица.

— Изглежда все пак ще пируваме — обяви тя победоносно.

Уил се появи с чувалчето въглища и през целия път до тезгяха се спъна само три пъти.

— Донесох ви и спирт, за всеки случай… — Езикът му се завърза на възел.

— Благодаря… — Джени остави бутилката върху тезгяха и посегна за портмонето си.

— Трябва да сте поне на двайсет и една, за да купите виното — каза той. Усмивката й се разшири и той се изчерви още повече. — Вие сигурно ги имате, а?

Джени не успя да се въздържи и махна по посока на Грант.

— Той ги има.

Уил я наблюдаваше в захлас, докато накрая тя учтиво го подсети за сметката. Той дойде на себе си, колкото да натрака цифрите на малката сметачна машина, и отново я зяпна.

— Всичко пет долара и седем цента. — Уил въздъхна измъчено. — С данъка.

Джени потисна желанието да го помилва по бузата и отброи сумата във влажната му ръка.

— Благодаря ти, Уил.

Той стисна монетите в шепата си.

— Няма защо, госпожице.

За първи път Уил отлепи очи от нея и погледна Грант с такова страхопочитание и завист, че той не знаеше дали да се възгордее, или да се извини. С нетипичен за него жест протегна ръка и приятелски стисна рамото на момчето.

— Кара те на колене да й лазиш, а? — пошушна тихичко, щом Джени стигна изхода.

Уил въздъхна.

— И още как… — Преди Грант да се обърне, той го дръпна за ръкава. — Ще вечеряте заедно, с вино и така нататък, а?

Грант повдигна вежда, но се сдържа. И така нататък, напомни си той, означаваше различни неща за различни хора. Специално в неговото съзнание изникнаха доста интересни образи.

— Засега работата не е ясна — смотолеви Грант една от любимите реплики на Макинтош, след това се сепна и се усмихна. — Да, ще вечеряме. — А после ще видим, допълни той наум и последва Джени на улицата.

— Какво беше това? — настоя да узнае тя.

— Мъжки приказки.

— О, моите извинения.

Тонът й бе толкова надменен и пренебрежителен, че Грант се разсмя, грабна я в прегръдките си и я целуна, на показ на цял Уинди Пойнт. С ръце, здраво обвити около нея, той чу приглушен трясък от вътрешността на магазина.

— Горкият Уил — прошепна. — Напълно го разбирам. — Очите му светнаха дяволито. — По-добре да побързам и да се качвам в лодката, ако ще вечеряме и така нататък.

Объркана от необичайното за него веселие, Джени го изгледа подозрително.

— Добре — рече след кратко мълчание. — Ще те чакам вкъщи.