Нора Робъртс
Зовът на сърцето (7)

Седма глава

Щеше да я изпусне. Джени отправи ядосан поглед съм облаците, които се трупаха откъм север. Да го вземат мътните, щеше да загуби светлината, а не беше готова. Споходена от рядко въодушевление, тя преливаше от енергия, която минаваше от главата й, през сърцето, право в ръката. Всичко й подсказваше, че нещо трайно и значително ще изникне върху платното тази сутрин. Трябваше просто да се подчини на вътрешния си глас. Ала сега се налагаше да бърза, да се надбягва с бурята.

Оставаше половин час, преди облаците да й развалят светлината, и може би час, преди дъждът да заличи всичко наоколо. Далечен гръм вече отекваше над немирни вълни. Джени погледна небето предизвикателно. Щеше да го надвие!

Работеше с устрем, движена от предусещането, че чудото щеше да се случи именно днес. Досегашните скици, предварителната работа, мацотенето с бои по платното — всички те бяха само подготовка за онова, което тя щеше да създаде днес.

Бе настръхнала от възбуда и нетърпение. Явно се нуждаеше и от двете, за да твори. Може би и у нея се надигаше буря — още от предната нощ, когато настроението й се променяше рязко, с Грант и без него. Отказът му я остави хладна, застрашително спокойна.

Сега чувствата й бушуваха отново — гняв, възбуда, гордост и мъка. Можеше да ги излее в изкуството си, да ги пусне на воля, за да спрат да я изтезават.

Не, нямаше нужда от Грант, нито от когото и да било, повтаряше си Джени, водейки четката по платното. Работата й бе достатъчна, за да изпълни живота й, да промие раните й. Творчеството й бе постоянно свежо. Докато очите й виждаха и пръстите й можеха да държат молив или четка, то щеше да бъде с нея.

Беше й приятел в детството, подкрепа в тревожните години на юношеството. Беше взискателно като любовник и също тъй алчно за страстта й. А сега тя изпитваше страст, вибрираща, физическа страст, която я тласкаше напред. Мигът бе настъпил и електричеството във въздуха засилваше усещането за неотложност.

Сега, повеляваше то. Времето за сливане, с душа, сърце и ум, бе сега. Сега или никога. Облаците препускаха към нея. Джени се зарече да ги изпревари.

 

 

С изстинала в очакване кожа и гореща кръв Грант излезе от фара. Като вълк той бе надушил нещо във въздуха и бе тръгнал по следите му. Нещо го носеше, подтикваше го да търси, да намери. Рече си, че сигурно ще да е наближаващата буря или недостигът на сън. Но съзнаваше, че това бяха само малки частици от общата картина. Нещо се готвеше да се случи, не само в раздразненото небе.

Беше гладен, без да му се яде, недоволен по неясни причини. Бяха го хванали дяволите. Безразсъдно се мята между стените на ателието, докато инстинктът му не го подгони да дири вятъра и морето. И Джени.

Знаеше, че тя ще е там, макар да се бе убедил, че бе затворил ума си за нея. Ала щом я съгледа, остана като сразен, така, както небето на север бе сразено от първата сребърна светкавица.

Никога не беше я виждал така — отметнала назад глава, отдадена на работата си, със светещи зелени очи. В нея имаше нещо диво, което не се дължеше само на вихъра, развяващ косите и тънката й блузка. Силната й ръка насочваше четката тъй плавно и същевременно тъй решително. Би могла да бъде кралица, оглеждаща отвисоко владенията си. Би могла да бъде жена, очакваща любовника си. Кръвта забушува във вените му. Реши, че Джени беше и двете.

Къде бе жената, плакала в прегръдките му едва часове по-рано? Къде бяха крехкостта и беззащитността, които го бяха изплашили? Беше й предложил всичката утеха, която можеше да даде, въпреки че знаеше малко за успокояването на просълзени жени. Разказа й неща, които не бе споменавал петнайсет години, понеже тя имаше нужда да ги чуе и Грант, непонятно защо, трябваше да изрече. И я остави, защото почувства, че го тегли към нещо непознато и неизбежно.

Сега Джени изглеждаше неуязвима, величествена. Беше жена, на която ни един мъж не би устоял. Можеше да избира и да отхвърля любовници с едно движение на ръката. Той не изпитваше страх, а възбуда от предизвикателството и желание — толкова огромно, че имаше опасност да го погълне цял.

Тя спря да рисува, щом удари гръм, и погледна небето като в транс. Грант чу смеха й, негодувайки срещу новия прилив на желание.

Коя, пресвети Боже, беше тя? И защо не можеше да се откъсне от нея?

Вълнението, което я бе окриляло, докато рисуваше картината, не бързаше да отмине. Завършена е, помисли Джени тържествуващо. И все пак, нещо оставаше. Страстта й не бе задоволена от изкуството. Още гореше в нея, буйна, очакваща.

Тогава тя го видя, на фона на морето и бурята. Вятърът задуха по-свирепо. Кръвта й кипна. Един вечен миг, двамата само се гледаха, докато мълниите приближаваха на небосклона.

Джени пренебрегна тръпката, приканваща я да премахне разстоянието помежду им, и върна поглед към платното. Каза си, че само то я зовеше. Само то й бе необходимо.

Грант я наблюдаваше как прибира четките и боите си. Някак царствено, високомерно му бе обърнала гръб. Но с нищо не можеше да потуши пожара, който избухна, щом очите им се срещнаха. Земята под краката му се разтърси от поредния тътен. Той се приближи към нея.

Облаци се търкулнаха пред слънцето, небето притъмня. Въздухът беше тъй зареден, че по кожата можеха да се усетят искри. Джени събра принадлежностите си със сигурна ръка. Тази сутрин беше победила бурята. Можеше да надвие всичко.

— Дженвиев… — Тя вече не бе Джени. Грант бе видял сладката Джени да се превива от смях в двора на църквата. Също Джени се бе държала за него, обляна в сълзи. Смехът на тази жена обаче би бил тих и прелъстителен, а сълзи нямаше да има. Която е да беше, той беше безвъзвратно привлечен към нея.

— Грант… — Тя затвори капака на кутията с боите. — Излязъл си по-рано.

— Ти завърши картината.

— Да. — Вятърът играеше лудо в косата му и макар лицето му да бе неподвижно, очите му изглеждаха тъмни и неспокойни. Джени съзнаваше, че чувствата им си прилягаха като двете страни на монета. — Свърших.

— И сега ще си отидеш. — Той съгледа триумфа на лицето й и непредсказуемите зелени пламъчета в очите й.

— Оттук ли? — Тя вдигна глава и отмести поглед към морето. Вълните се издигаха все по-високо и никоя лодка не дръзваше да премери сили с тях. — Да. Има и други места, където искам да рисувам.

Беше постигнал своето. Нима не искаше от самото начало да се избави от нея? Грант не продума.

— Ще си получиш спокойствието обратно. — Усмивката й бе подигравателна. — Нали то ти е най-скъпото? Аз вече си взех каквото ми трябваше оттук.

— Така ли?

— Виж! — подкани го с жест Джени.

Той не искаше да погледне картината, нарочно внимаваше да не я зърне. Сега очите й му заповядваха, я движението на китката й бе твърде властно, за да й се противопостави. Грант пъхна палци в джобовете си и се извърна към платното.

Тя бе видяла и отразила твърде много от собствените му нужди и чувства. Могъществото на морето, величието на необятната шир, вечното им предизвикателство. Бе отхвърлила немите цветове и бе избрала смели и наситени краски. Бе се отказала от изяществото в полза на силата. Някогашното празно платно сега бе мощно като размирния Атлантически океан и като него пълно със загадки. Загадките бяха на природата, а устойчивостта на фара беше на човека. Джени бе уловила и двамата, изправяйки ги един срещу друг и същевременно разкривайки хармонията помежду им.

Творбата докосваше душата му, тревожеше го и го теглеше към себе си, като създателката си.

Джени усети напрежение в тила, понеже той само се навъси срещу картината й. Смяташе, че тя бе всичко, което бе искала да представлява, и че вероятно бе най-доброто й произведение. Обаче принадлежеше на Грант. Неговият свят, неговата сила, и нейните тайни управляваха чувствата й, докато я рисуваше. В мига, в който я завърши, картината спря да бъде нейна и стана негова.

Той се отдръпна от платното и отправи поглед към морето. Съгледа мълниите, злокобно проблясващи зад облаците. Сякаш бе загубил дар слово — нещо, което винаги бе владял с лекота, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Джени и нуждата му от нея.

— Не е лоша — отсъди сухо.

Да беше я ударил, не би я наранил по-лошо. Тихото й ахване бе приглушено от стенанието на вятъра. Тя се взря в гърба му, пронизана от остра болка. Кога най-сетне щеше да се отучи да се подлага сама на обиди?

Болката се замени с гняв за броени секунди. Не й трябваха одобрението му, удовлетворението му, неговото разбиране. Имаше всичко нужно вътре в себе си. В ожесточено мълчание Джени прибра картината в калъфа й и сгъна триножника. С багажа под мишница, бавно се извърна към Грант.

— Преди да си тръгна, искам да ти кажа нещо — подзе тя хладнокръвно. — Рядко се случва първите впечатления на човек да се окажат така убийствено точни. Когато те срещнах, те сметнах за нагъл грубиян без каквито и да било положителни черти. — Вятърът прати косата й към очите и с бързо движение на главата Джени я върна назад, за да задържи ледения си поглед върху него. — Много е приятно да науча колко съм била права… И да мога да те презирам така дълбоко.

С високо вирната брадичка тя се обърна и се упъти към колата си. Отвори рязко багажника и напъха всичко вътре с някакво мрачно задоволство, че я тласкаше такава ярост. Когато Грант стисна ръката й, Джени тръшна капака на багажника и се извърна, готова да го пресрещне лице в лице. Заслепена от собствените си чувства, тя не забеляза огъня в очите му, нито пресеченото му дишане.

— Да не мислиш, че просто ще те пусна да си отидеш? — извика той. — Да не си въобразяваш, че можеш да се втурнеш в живота ми, да вземеш от него и да си тръгнеш, без да оставиш нищо след себе си?

Гърдите й се повдигаха и отпускаха бързо, очите й блестяха. С точно премерена надменност Джени спусна поглед към пръстите му над лакътя й.

— Махни си ръката от мен — процеди.

Светкавица разцепи небето, докато двамата се гледаха — студено бяла крива върху фона на врящо сиво и зловещо виолетово. Оглушителният гръм удави проклятието на Грант. Времето замря за миг и отново полетя, като ревящия вятър.

— Трябваше да се вслушаш в съвета ми — процеди той през зъби — и да си стоиш при графовете и бароните. — След това я повлече през жилавата трева, срещу вятъра.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Каквото трябваше да направя още в момента, в който нахълта в живота ми.

Да я убие? Тя се вторачи в скалите и вълните отдолу. Бог й бе свидетел, че Грант изглеждаше готов — и навярно искаше Джени да повярва, че бе способен да я хвърли в морето. Ала тя знаеше какво означаваше тази негова буйност и къде щеше да ги отведе. Съпротивляваше се като обезумяла, докато той я теглеше към фара.

— Пусни ме! Ти си полудял!

— Очевидно — съгласи се той.

Разклонена мълния проряза облаците. Заплющя дъжд.

— Казах да си свалиш ръцете от мен!

Грант се извърна към нея с лице като камък, засенчено от светлинната феерия над главите им.

— Късно е! — извика. — Да го вземат дяволите, и двамата го знаем. Късно беше още от първия миг.

Дъждът се изливаше върху тях, ритмичен и топъл.

— Няма да ме завлечеш в леглото си, чуваш ли? — Джени сграбчи подгизналата му риза със свободната си ръка. Тялото й трепереше от гняв и от желание. — Никъде няма да ме завлечеш. Да не си въобразяваш, че щом ти се прииска някоя жена, можеш да я замъкнеш току-тъй?

Въздухът нахлуваше в дробовете му, режеше ги и се изтръгваше. Водата, която се стичаше по лицето му, подчертаваше потъмнелите му от копнеж очи. Джени бе мокра и гладка. Като сирена? Може би. Така или иначе, Грант вече бе корабокрушенец.

— Не коя да е жена. — Той я дръпна към себе си. Влажните им дрехи сякаш се сраснаха и се разтопиха. — Теб. По дяволите, Джени, знаеш го.

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, погледите им — приковани един към друг. Бяха забравили за бурята наоколо, стихията вътре в тях взе надмощие. Сърцата им туптяха едно срещу друго. Плътта жадуваше за плът. Ликуваща и изпълнена със страх. Джени вдигна глава.

— Покажи ми.

Грант я прилепи до себе си, така, че дори вихърът не можеше да мине между тях.

— Тук — каза той дрезгаво. — Тук и сега.

Устата му пое нейната и Джени му отвърна. Освободено, желанието им ги понесе отвъд здравия разум, в тъмния тунел на изпепеляваща страст. Устните му бързаха по лицето й, минаваха навсякъде. Когато захапа шията й, тя изстена и го придърпа към земята.

Суровият, зловещ вятър, проливният дъжд, сатанинският рев на морето… Те бяха нищо в сравнение с урагана на Грант и Джени. Грант ги забрави, притискайки се към нея, за да усети всяка извивка, сякаш вече бе разкъсал дрехите й. Сърцето й биеше толкова силно, като че ли си бе проправило път в гърдите му, за да се слее с неговото.

Тялото й беше като пещ. Той не знаеше, че живо същество може да излъчва толкова топлина. А тя бе толкова жива, преливаше от живот, движейки се под него с търсещи ръце, с настойчива уста. Пороят би трябвало да поохлади страстта им, но всъщност я разпали така, че капките биха могли да съскат и да се изпаряват при допир с кожата.

Грант падна в плен на алчността си, на нуждата си, на първичния си инстинкт. Джени го бе омаяла при първата им среща и ето че най-сетне той се предаде. Ръцете й бяха в косата му, връщайки устата му към нейната отново и отново, за да го оставят устните й без дъх и жаден за още.

Те се претърколиха в мократа трева и сега тя бе отгоре му. Целуваше го със сила и власт, на които само Грант би могъл да отвърне. Яростно задърпа ризата му, докато не я измъкна през главата му, и я захвърли на земята. С протяжен, нисък стон, Джени прокара ръце по него. Съзнанието му се замъгли.

Той я повали по гръб и спря дъха й. Над тях избухна друга светкавица. Без да си прави труда с копчетата, Грант свали блузата й, копнеещ за докосването, от което се бе въздържал дни наред. Ръцете му се плъзнаха по влажната й кожа, трескави, завладяващи, ненаситни. Когато снагата й се изви към него, гъвкава и гореща, той впи устни в гърдите й и се загуби.

Вкуси дъжда по нея, примесен с лятна буря и със собствения й аромат на нощ. Затъвайки в незнайни дълбини, Грант се вкопчи в нея като удавник. Бе познал какво е да искаш една жена, обаче не толкова силно. Желанието можеше да се контролира, да се води и да се пренасочва. Какво тогава го разтърсваше така? Пръстите му оставяха синини по тялото й, ала той не забелязваше в стремежа си да я вземе цялата, и то веднага.

Докато смъкваше джинсите, прилепнали към гладките й тънки крака, Грант изгаряше от нетърпение и възбуда. Пребори се сантиметър по сантиметър с мокрия плат, като следваше пътя му с уста, тръпнейки при всяко нейно извиване и всеки неин стон. Зъбите му драскаха леко бедрото й, от хълбока до вътрешната страна на коляното, когато най-сетне свали джинсите и ги захвърли в тревата.

Той проникна в нея и чу вика й. Течна лава се разля в тялото му. Не чувстваше дъжда, който бичуваше гърба му и се стичаше по косата му върху кожата й, без да може да отмие страстта, която ги издигаше към върха.

И двамата се заеха с неговите джинси. Пръстите им се сплитаха, докато устните им се срещаха отново. Ниските гърлени звуци, който тя издаваше, можеха да бъдат името му или някоя нова магия, която му тъкмеше. Вече не го бе грижа.

Мълния озари лицето й великолепно — извивката на скулите, полузатворените очи, меките, пътни устни, разтворени и потрепващи с дишането й. В този миг Джени бе магьосница, а Грант — доброволно омагьосан.

Положил устни върху пулсиращата вдлъбнатинка на шията й, той потъна в нея с някакво яростно боготворене, което сам не разбираше. Когато тя настръхна и извика Грант изтръпна и се помъчи да се овладее, като недоумяваше. Миг по-късно Джени го обви, привличайки го в сатенената топлина на тялото си.

Без дъх, зашеметен, той лежеше с лице, заровено в косата й. Дъждът продължаваше да се излива, но чак сега Грант забеляза, че вече бе загубил предишната си сила. Бурята бе отминала, беше се самоизразходвала като всяка страст. Той усети туптенето на сърцето й под себе си и треперенето й. Стисна очи и се напрегна да събере силите си и да проясни ума си.

— Боже мой — издума с пресипнал глас. Извинението не идваше, струваше му се повече от безполезно. — Защо не ме предупреди? — прошепна Грант и се отпусна по гръб на тревата до нея. — Джени, защо не ми каза?

Тя лежеше със затворени очи и дъждът падаше върху ресниците й, върху лицето й и тръпнещото тяло. Така ли трябваше да бъде? Трябваше ли да се чувства тъй капнала и омаломощена, докато кожата й бе наелектризирана навсякъде, където той я бе докосвал? Трябваше ли да се чувства така, сякаш всяка нейна ключалка бе разбита? От него или от самата нея, нямаше значение. Интимната й граница бе разрушена, както и необходимостта от нея. Все пак, щом чу въпроса — или може би упрека. — Джени усети болка, по-остра от загубата на невинността си. Не отговори.

— Джени, ти ме накара да мисля, че…

— Че какво? — Тя отвори очи. Облаците още бяха тъмни, обаче светкавици нямаше.

Грант се прокле и зарови пръсти в косата си.

— Джени, трябваше да ми кажеш, че не си била с мъж преди. — И как бе възможно, чудеше се той, да не бе позволила никой мъж да я докосне преди него? Да бъде той първият… Единственият?

— Защо? — попита Джени хладно. Искаше Грант да си отиде или тя самата да има сили да си тръгне. — Моя работа си беше.

Той се надвеси над нея. Очите му бяха тъмни и гневни, ала когато Джени понечи да се отмести, Грант я задържа.

— Аз не съм много нежен — промълви, — обаче бих събрал всичката си нежност и бих се опитал да намеря още за теб. — Тя го гледаше смълчана и той приведе чело към нейното. — Джени…

Всичките й съмнения и страхове се разсеяха при тази прошепната думичка.

— Тогава не търсех нежност — рече тихо и обхвана лицето му с длани. — Но сега… — Тя се усмихна и видя как очите му засияха. Грант я докосна с устни лекичко. Бе по-скоро въздишка, отколкото целувка. Той се изправи и я вдигна на ръце. Джени се засмя от усещането на безтегловност. — Какво си намислил сега?

— Да те занеса горе, да те стопля, да те изсуша и да те любя пак, не задължително в тази последователност.

Тя обгърна врата му.

— Идеите ти почват да ми харесват. Ами дрехите?

— По-късно ще се погрижим за каквото е останало от тях. — Грант бутна вратата на фара. — Доста време няма да са ни нужни.

— Идеите ти определено ми харесват. — Джени притисна устни към шията му. — Сериозно ли смяташ да ме носиш догоре?

— Да.

Тя погледни витата стълба.

— Искам само да спомена, че не би било много романтично, ако се спънеш и ме изпуснеш.

— Сееш съмнения относно мъжествеността ми?

— Относно умението ти да пазиш равновесие — отвърна Джени, когато се заиздигаха нагоре. Влажната й кожа изстина и тя потрепна. — Представяш ли си как ще изглеждат разхвърляните ни дрехи, ако мине някой?

— Сигурно ще изглеждат поразително като онова, което са — предположи той. — Би трябвало да държат минаващия на разстояние. Как не се досетих за това по-рано. Много по-ефикасно е от табела за зло куче.

Джени въздъхна, донякъде от облекчение, щом изкачиха стълбата.

— Ти си безнадежден случай. Всеки би те взел за Кларк Кент.

Грант се спря пред вратата на банята.

— Моля?

— Ами като Кларк Кент, криещ истинската си самоличност. Макар че ти изобщо не си хрисим и благ като него — подхвърли тя и се заигра с мокра къдрица над ухото му. — Превърнал си този фар в някаква крепост на уединението.

Той продължаваше да я гледа втренчено.

— Как се казва земната майка на Кларк Кент?

— Изпитваш ли ме?

— Знаеш ли?

Джени повдигна вежди, изненадана от сериозното му изражение.

— Марта.

— Брей — възкликна Грант впечатлен и я целуна набързо. Целувката му беше озадачаващо приятелска и шеговита, като се вземеше предвид, че бяха голи и един до друг. — Не преставаш да ме учудваш, Дженвиев. Мисля, че съм луд по теб.

Непринудените му думи отидоха право в сърцето й и го накараха да подскочи.

— Защото знам първото име на жената, осиновила Супермен?

Той потърка бузата си о нейната — първото истински ласкаво нещо, което го бе видяла да прави. В този миг тя загуби себе си, а никога преди не беше се губила.

— Това е една от причините. — Грант я усети да трепери и я притегли по-близо до гърдите си. — Хайде под душа, че ще замръзнеш.

Постави я на крака, след като стъпи във ваната и притиснал я бързо до себе си впи устни в нейните в бавна и дълга целувка. В дъжда и в стихията на буйна страст, Джени се бе чувствала неуязвима. А сега, лишена от невинността си и вкусила от любовта, тя можеше само да приеме Грант в обятията си със затаен дъх и да се удивлява на вълшебството.

Когато горещата струя заби по кожата й, Джени почти извика. Грант се засмя и поглади бедрото й.

— Хубаво ли е?

Хубаво беше, след като се опомни от първоначалния шок. Тя вдигна глава и го изгледа строго.

— Можеше да ме предупредиш.

— Животът е пълен с изненади.

Например тази да се влюбиш, когато най-малко възнамеряваш, помисли Джени. Усмихна се и обхвана врата му.

— Знаеш ли… — Той плъзна език по устните й. — Взех да свиквам да усещам вкуса ти и да те чувствам, когато си мокра. Изкушавам се да остана тук, под душа, поне два часа.

Тя се сгуши в него, когато Грант спусна ръце надолу по гърба й. Силни ръце, чиято мощ контрастираше с изящната им форма.

Около тях се вдигаше пара. Мека и покорна в ръцете му, Джени отново възбуди замайващо желание у него. Мускулите му се стегнаха, напрегнати, готови.

— Не, не така — промълви той и положи устни на шията й. Този път щеше да запомни крехкостта й и да се наслади на чудото да бъде единственият мъж, който я бе притежавал. Щеше да й даде цялата си нежност. — Трябва да те изсушим. — Гарант захапа леко устните й, преди да се отдели от нея.

Тя се усмихваше, ала в очите й мъждукаше колебание. Той спря водата. Стараеше се да превъзмогне осезаемия страх, който уязвимостта й всяваше в него. Взе кърпа от закачалката и погали с нея лицето й.

— Вдигни ръце.

Джени го послуша, опря длани на раменете му и Грант я зави в хавлията. Като обсипваше лицето й с малки целувки, той върза свободно краищата на кърпата отпред на гърдите й. Тя затвори очи от удоволствието да бъде глезена.

С друга хавлия Грант се зае да суши косата й. Бършеше я бавно и внимателно. Сърцето на Джени се разтуптя отново.

— Постопли ли се? — прошепна той и наведе глава да захапе обичката на ухото й. — Цялата трепериш.

Как можеше да отвърне, когато сърцето й биеше в гърлото?

Течен огън се разля отново в нея. Тя тръпнеше от несигурност, в очакване. Грант трябваше само да допре устни до нея, за да разбере, че в този момент и завинаги Джени бе негова.

— Искам те — промълви той тихо. — Още от самото начало те исках. — Бавно погали ухото й с върха на езика си. — Ти го знаеше.

— Да. — Думата прозвуча като въздишка.

— А знаеш ли колко повече те искам сега, отколкото преди час? — Устата му закри нейната, преди тя да може да отговори. — Ела в леглото, Джени.

Грант не я отнесе, а я поведе за ръка към сивкавата светлина на спалнята. Кръвта й пулсираше бясно. Първия път не бе имало съмнения, не бе имало съзнание. Желанието ги бе надвило. Сега умът й беше бистър и нервите й бяха опънати. Знаеше как той можеше да я подчини на себе си с ръце, с уста. Тя еднакво се боеше и копнееше да измине пътя с него.

— Грант…

Той едва я докосна. Само взе лицето й в дланите си, докато стояха до леглото.

— Прекрасна си… — Очите му бяха дълбоки, търсещи. — Когато те видях за пръв път, ти ми отне дъха. Все още го правиш.

Развълнувана от погледа и топлите му думи толкова, колкото и от страстните целувки, Джени вдигна ръце и обхвана китките му.

— Думите не са необходими, освен ако ти не държиш да ги изречеш. Искам просто да бъда с теб.

— Каквото ти кажа, ще бъде истина, инак изобщо няма да говоря. — Грант се наведе към нея и устните му захапаха леко нейните, опитаха мекотата им, засмукаха ароматния им мед. Пръстите му милваха лицето й.

Тя усети тялото си натежало, а главата си — в облаците. Едва почувства как се отпускат двамата върху леглото.

После изведнъж почувства всичко — гънките на одеялото, не много гладката, но не и грапава повърхност на дланите му, меките косми по гърдите му. Усети всичко, сякаш кожата й изведнъж бе станала нежна и чувствителна като на новородено. Той се отнасяше към нея като към скъпоценност, обсипваше лицето й с бавни, ефирни целувки и галеше тялото й със своите възбуждащи, ала не и напиращи ръце.

Опияняващото усещане за летене, което бе почувствала в двора на църквата, се върна — този път с вълнението от познанието. Разбрала докъде можеха да достигнат заедно с Грант, Джени въздъхна. Това пътуване щеше да бъде благодатно, разточително и любвеобилно.

Светлината от прозореца бе сипкава, мъгляво сива заради облаците, забулили слънцето. Тя разпръсваше сенки и тайни. Джени долавяше звука на океана — този път не оглушителен, титанически рев, а мощно ехо. Когато Грант й заговори, гласът му бе като морето, със страстното си притегляне и тласкане. Предишната припряност се превърна в спокойна наслада. Макар потребността да не бе по-слаба, сега Джени изпитваше пълно доверие. Той щеше да я защити, когато тя се нуждаеше от закрила, щеше по свой начин да се грижи за нея. Под настойчивостта и нетърпението се таеше мъж, който умееше безкористно да дава. Джени бе стигнала до дъното на същността му.

Докосвай ме, никога не спирай. И Грант като че ли чуваше безгласната й молба, докато галеше, забавяше движенията си, изучаваше. Удоволствието бе течно и леко подобно на ленива река или ситен дъждец. Грант изпълваше съзнанието й. Тя престана да усеща тялото си като отделно от неговото.

Тих шепот и въздишки, топлина, с каквато само плът можеше да огрее плътта. Джени го откри — мъжа, когото той така рядко показваше. Чувствителността му, тъй като бе нетипична за него, беше още по-сладка. Нежността, тъй дълбоко скрита, бе още по-вълнуваща.

Джени едва разбра как отзивчивото й, гъвкаво тяло възпламени възбудата. Грант обаче го усети. Промяната в движенията и в дишането й изстреля тръпка на сладост през гръбнака му. Изпитваше невъобразимо удовлетворение само да гледа лицето й в полумрака. Искрата на страстта й му припомни, че никой друг не я бе докосвал така, както той я докосваше сега. И никой нямаше да го стори. Толкова дълго време не бе допускал някой да се доближи до него, да се зародят в душата му привързаност и чувство за притежание. Макар и сега чувството за притежание да го тревожеше Грант не съумяваше да го възпре. Тя бе негова. Каза си, че това още не значеше, че той бе неин. Но не можеше да се сети за никой друг.

Целуваше навсякъде сладострастно. Задържа устни на рамото й. Щом усети, че Джени му се отдаваше изцяло и без колебание, Грант я взе изведнъж и я понесе към висините. Когато тя простена, той впи устни в нейните. Искаше да почувства, не само да чуе, звука.

Горяща, не на себе си, топяща се от удоволствие, Джени се движеше с него, инстинктивно отвръщайки на мъчително бавния му ритъм. Искаше завинаги да остане в този великолепен свят на мечтите. Сега разбра напълно защо сливането на двама души се наричаше правене на любов.

Тя се разтвори за него, като му предлагаше всичко от себе си. Когато Грант проникваше в нея, Джени чувстваше как тялото му се разтърсва и чуваше стона му, приглушен в шията й. Дъхът му бързо стържеше над ухото й, ала той запази темпото блажено бавно. Тя не бе си представяла, че бе възможно да изпита толкова и такова удоволствие, но той й показа.

Джени потъна в мек, разкошен тунел. Той ставаше все по-дълбок, докато цялото й същество бе обгърнато от кадифена топлина. Мислите й сякаш се стопяваха една по една и постепенно тялото й остана във властта на осезанието. Грант трепереше. А тя? Ръцете й, плъзгащи се по раменете и гърба му, усещаха как мускулите му се стягаха и напрягаха, докато движенията му оставаха плавни и нежни. През мъглата на насладата Джени осъзна, че той пренебрегваше своите нужди заради нейните. Връхлетяха я чувства сто пъти по-силни от страстта.

— Грант — прошепна тя и го притисна в обятията си. — Сега. Искам да съм твоя.

— Джени… — Той вдигна лице и тя видя неговите тъмни, тъмни очи, преди устните му да срещнат нейните. Сякаш самоконтролът му се срина при този допир и, поглъщайки стенанията й, Грант стигна с нея до върха.

Изчезнаха всички мисли, както и необходимостта от тях.