Александър Мирер
Домът на скитащите (85)

Закъсняха

През паметната вечер на юли, когато стана известно, че са хванати измъкналите се през границата Десантници, а още четирима са обезвредени в Москва, ръководителите на службите от Центъра се събраха на съвещание. А ако си кажем истината, бяха се събрали, за да си поседят малко заедно и да си починат половин час — кой би ги упрекнал за това? Първата вечер, в която имаха добро настроение. За първи път от много дни насам общият любимец Митя Благоволин бе направил за цялата компания от своето кафе. „Чудесно“, както каза Анна Егоровна. Изслушаха краткия доклад на Иля Михайлович някак между другото. Докато блажено посръбваше кафето си, той каза, че от понеделник — а беше събота — детекторите-опознаватели ще тръгнат от конвейера по сто парчета в денонощие. Оперативната служба вече бе получила седем портативни детектора.

Поговориха за това-онова. Програмистите — математици и психолози — обещаха до понеделник да завършат графика за получаване на детекторите от оперативните групи. На някои места имаше по-голяма вероятност да бъдат хванати останали Десантници, на други — по-малка.

Зернов помоли да имат предвид още и това, че известно количество ще трябва да се изпрати в чужбина. Програмистите доложиха, че е предвидено.

Тихо и мирно си разговаряха — блаженствуваха. И изведнъж Митя попита за Линия девета.

Всички притихнаха. Строгите правила на секретността, приети в Центъра, не разрешаваха да се пита за работи, които се намират под чужд контрол, а още повече в компетенцията на началството. Но тайнствената личност на Десантника-дезертьор интересуваше всички.

Тишината трая секунда-две — точно толкова, колкото бе необходимо на Михаил Тихонович за последна проверка на решението: тайната на инвертора ще си остане тайна за земните хора.

Той каза:

— Иван Кузмич ли казвате? Интернирахме го на вилата, където си беше и преди това. Според мен от известно време нарочно ни объркваше. С какво ни объркваше ли? Твърди, че е изпратил разузнавачи — деца, — а те си карат велосипедите под прозореца му. С очите си ги видях. Така… Пък, и уредът му… — Зернов размърда пръсти — предизвиква подозрения.

Благоволин наведе очи. „Разбира — помисли си Зернов. — Всичко разбира и одобрява.“ Анна Егоровна, която много харесваше Зернов, кимаше в знак на съгласие.

По-голяма част от специалистите — математици, лекари, психолози — не биха могли да се справят с въпроса за инвертора. Чакаха какво ще кажат кибернетиците. И Иля Михайлович, разбира се, попита:

— Михаил Тихонович, наистина ли не си заслужава да се запознаем с този уред? По едно време и „посредниците“ минаваха за „фалшификати“.

Зернов се усмихна:

— Разбира се, Иля Михайлович! Още утре може да заминете, Иван Павлович ще осигури коли.

Уговориха се да отидат при Иван Кузмич вдругиден, тъй като в неделя кибернетиците бяха заети с производството, а Благоволин — с изпитанията. Вдругиден ще се освободят и ще се заемат с Линия девета. И заговориха за друго. Дмитрий Алексеевич седеше, без да вдига очи. Зернов го поглеждаше и си мислеше: ето вече се появи ново поколение, което не иска да повтаря нашите грешки. Което не се страхува да повярва в небивалото и различава небивалото от невъзможното, а ние не можехме. Което се грижи за благото на човечеството, без да бърка истинските блага с моментната изгода. „Странно — мислеше Зернов, — нали нашето поколение разбра, че знанието може да бъде опасно. По наше време атомната бомба престана да бъде тайна на една страна. После водородната бомба и ракетните атомни подводници, и глобалните ракети. Да, ние разбрахме, но повърхностно, а осъзнаването го оставихме за тях, за следващото поколение. Колко трудно ми беше да се убедя сам да не посягаме върху тайната на инвертора, това абсолютно оръжие. Да убедя сам себе си, че на Земята вече има стотици пъти повече оръжие, отколкото е необходимо. Че максимум след три години инверторът ще се появи на въоръжение във всички армии и отново ще се стигне до «равновесието на силата»! А за Дмитрий това решение не би представлявало никакво усилие. Какво пък, сега сме квит, приятелю… Ти се осмели да приемеш сътрудничеството на пришълеца, аз се осмелих да се откажа от оръжието му. Надявам се, че вдругиден Иля Михайлович няма да намери инвертора…“

Така си мислеше Зернов, докато изслушваше съображенията на сътрудниците си, сбогуваше се с тях и ту тук, ту там вмъкваше по някоя уместна забележка. Той излезе последен от залата за съвещания и по навик тръгна към кабинета си — наближаваше полунощ и заедно с това времето на поредните бележки в дневника.

Забръмча вътрешният телефон:

— Докладва възелът за свръзка. „Вилата“ моли да я свържем.

— Свържете… Вила, Първи слуша.

— Другарю Първи, докладва Кашицин! Учителя моли за разрешение да поговори с вас.

Капитан Кашицин беше старши в охраната на Десантника.

Зернов се усмихна — представи си как Линия девета „моли“.

— Да, разрешавам.

Пауза. После познатият глас с наставническа интонация:

— На телефона?

— Първи е на телефона — рече Зернов.

— М-да, познах ви. И тъй, налага се да се сбогуваме, Ми… — Чу се как Кашицин го поправя: „Другарю Първи!“… — Другарю Първи. М-да. Сбогом, не ме помнете с лошо, както се казва. Аз си отивам и…

— Не ви разбирам добре — меко го прекъсна Зернов. — Не искате ли да ми кажете нещо по работа?

— Работата е свършена. Отзовават ескадрата. Сбогом.

Качеството на линията за спецвръзка беше великолепно. Зернов чуваше как слушалката тракна на масата, изтрополяха стъпки, после се разнесе гласът на Кашицин:

— Другарю Първи, разрешете да доложа…

— Оставете. Къде е той?

— Върна се при машинката… стой!! — извика Кашицин и в слушалката нещо изтрещя.

„Изпусна слушалката“ — разбра Зернов. След няколко секунди капитанът закрещя по телефона:

— Разрешете да доложа. Учителя лежи в безсъзнание, машината се разпадна на прах! Другарю Първи!…

Зернов нареди да свестят Учителя, да не пипат „праха“, да чакат групата от Н… Изпрати във вилата лекар и следовател с детектор и „посредник“ — за всеки случай. И преди да извади дневника, дълго стоя до прозореца.

Линия девета отново изпълни обещанието си. Инверторът го бе прехвърлил в неизвестните простори на Космоса и се бе самоунищожил, бе се разпаднал на сива „прах“, както и всички останали апарати на Десантниците след определен брой действия.