Александър Мирер
Домът на скитащите (50)

Госпожа Ник

В кабинета на командора на Пътя бръмчаха и пищяха сигналите на повикванията. Ураганът вече бе обхванал цялото полушарие. Това понамали работата в Космоса — спряха пътническите ракети, празните товарни кораби бяха задържани на спътниците, защото при кацане без товар можеха да се отклонят от вертикала. Глор виждаше как се развиваха събитията — оранжевите пръчици на ракетите бяха облепили изображението на спътниците върху големия екран. Лицето на Великия Диспечер, с когото редовно поддържаха връзка, ставаше все по-мрачно. Затова пък Джал ставаше все по-бодър. Извика пред екраните няколко командор-пилоти. Помоли ги „да научат тези охлюви да си пилят ноктите“. Пилотите бодро ревнаха „Слушш!“ и дръпнаха ръчките на товарните ракети. На „охлювите“, тоест на планетните специалисти, бе показана класа. Осемнадесет празни тежкотоварни-ракети се приземиха в самия разгар на бурята, което не помогна много на планетата, но защити честта на космическия персонал. Като получи доклада за подвига на осемнадесетте командор-пилоти, Джал се оттегли на почивка и освободи Глор.

„Ама че ден!“ — би могъл да възкликне Сьовка с думите на Лермонтов. Влачеше се към къщи, предвкусвайки киселия душ и заслужената почивка. Само три часа, но при такова малко притегляне повече не са необходими.

Отвори диафрагмата на вратата, влезе в каютата — Ник я нямаше долу. Пред асансьора стоеше празният контейнер, нещата бяха разхвърляни по целия под. Помисли си, че Ник е идвала за лъчевата сонда — обичаше да работи със собствени инструменти — и в бързината е разхвърляла нещата от контейнера. Но в купчината забеляза работния й шлем и работните й ръкавици. Странно! Тя и тук, и на Земята не можеше да търпи немарливостта. Кой знае защо е отворила всички кутии — даже с парадната униформа…

Ник лежеше възнак на горния етаж. Комбинезонът й бе полуразкопчан. Нещастие, разбра Глор. Никога досега не я беше виждал небрежно облечена.

— Ето ме и мен! Плавен Път! — бодро каза той, като помнеше, че някой подслушва всяка дума.

Отговор не последва. От вълнение започнаха да му се схващат раменете. Ник лежеше на пода и го гледаше с чужди очи. Много черни върху снежнобялото лице. Това беше Ник, тоест Машка, и все пак изглеждаше чужда. И Сьовка внезапно почувствува чужд себе си. На тази планета, в това тяло, в тази ромбовидна стая без мебели, с мек под; върху който лежеше непонятно четирипръсто същество.

Отстъпи назад и скочи долу. За първи път през живота си бягаше като последен страхливец. Бягаше от това, което му предстоеше да узнае. Това бе нелепо. Безразсъдно губеше време. В края на краищата още нищо не се беше случило. Ник бе изморена. Би трябвало да е изморена. Смяната в Монтажната, пътят до космодрума, полетът и по чудо разминалата им се проверка в Изчислителя. Ник е изморена. Машка е изморена.

— Просто е капнала — проговори той на глас, за да заглуши натрапчивата молба: каквото и да е, всичко друго, само не това. В името на Пътя, нека не е това…

Събра кураж, попита:

— Изморена ли си?

— Не…

— Искаш ли да отидем да се поразходим? Тук е толкова интересно… Ще облечем скафандрите?

Ник веднага се размърда, скочи. Закопча катарамите, помогна на Глор да облече скафандъра. „Посредникът“ беше в джоба. Глор машинално опипа калъфа. Нещастието се сгъстяваше в него като ураганен облак. Минаха през безкрайните коридори, изкачиха се в кърмовата част на кораба, надникнаха в цепнатината между тръбите на ракетния ауспух. В кърмата беше празно и черно. Пълзешком се промъкнаха към среза на кърмата, в швартовата ниша на буксира, затворена отвън със стъклен похлупак. Десетметровият похлупак висеше в Космоса като балкон. Под краката им, отпред и отгоре, без да ги закрива нищо, светеха звездите. През всеки осемнадесет секунди в нишата припламваше светлината на Главния маяк и тогава Глор виждаше лицето на Ник.

— Ник! Какво си търсила в каютата?

Тя се размърда, оправи шлема си. Маякът блесна, веднъж, два пъти, три пъти. Ник безразлично проговори:

— Търсих „посредника“. Извинявай.

„Нали знаеш, че е в скафандъра ми!“ Сьовка не произнесе тези думи. Вцепени се. Ако можеше да пробие стъклото и веднъж завинаги да свърши с този ужас, би го направил. Но една мъничка надеждица все още блещукаше в него. Сьовка попита:

— Защо изведнъж реши да търсиш „посредник“?

— Казаха ми, че си ме откраднал. Събудих се в дока. Помня само Кулата. Когато посетихме Мислещите, денонощие преди урагана. Казаха ми, че си откраднал тялото ми, аз не повярвах. Казаха ми, че „посредникът“, с който си въоръжен, е в каютата. Започнах да го търся. Той излъга.

— Кой той?!

— Инженер-физик от висш разряд. Със светли очи. За пръв път го виждах…

Джерф бе откраднал Машка. Нямаше вече никаква надежда. Не Машка бе търсила, „посредника“, а Ник, която бе забравила всичко, случило се между Кулата и онази проклета секунда, когато чхагът е включил „посредника“. Параграф втори от Общия раздел: „Разум, подчинен на Мислещ от висш ранг, прекратява приемането на информация, както и натрупването й.“

Докът едва забележимо трепна. Точно под краката им безшумно се плъзна рибовидното тяло на ракета. „Трябва да се бърза“ — с отчаяна мъка помисли Сьовка. Може би Джерф си е отишъл точно с тази ракета. Трябва да свършва този проклет разпит.

— Ник! Той ли поиска да намериш „посредника“?

— Когато се изморих, той самият го търси. После си отиде.

— Кога?

— Не зная. Преди два часа. Три…

— Да вървим! — извика Сьовка. — По-бързо!

— Мисля, че би трябвало да отидем направо в Стражата, нали? — с безизразен глас попита Ник.

— Аз ще се заема с това. Върви де!

— Но аз съм „губила себе си“ — с тиха упоритост рече Ник. — Ти си длъжен да донесеш за това на Стражата.

За миг забрави за Машка. Изпита отвращение и жалост към това послушно, тихо същество — нищо друго. Как се бе обърнало всичко! Обичаше я, докато беше Машка, а сега я ненавиждаше. Ник бе позволила на Светлоокия да насочи „посредника“ към Машка.

— Няма да те издам. Не ти разрешавам да се предаваш в Стражата. Аз ще се справя с чхага.

— Ти си благороден и велик…

Гласът й беше тих, смирен, та Сьовка едва не я ритна с обувката на скафандъра. Би ритнал самия себе си — пале, пале такова, да не може да се разбере с Джерф…

Беше съвсем сигурен, че няма да се върне на Земята без Машка.

Ник попита:

— Кой е този, Глор?

Огледа се. Зад кърмата плуваше светлото ядро на Галактиката — Млечния Път. На неговия фон се открояваше черният силует на балог — в командорски шлем, без скафандър. Беше обърнат настрани. Кракът му в голяма обувка бе стъпил върху стъклото и ако се съдеше по положението на шлема, гледаше към звездите.