Александър Мирер
Домът на скитащите (10)

Какво да правим сега?

Сьовка не знаеше какво да правят сега. Със свободната си ръка почука по стената — не боли. Аха! Значи е сън! Като се поободри, почука още веднъж и изохка — по-скоро от огорчение, отколкото от болка. Тя не се появяваше веднага. Първият удар носеше тъпо, неприятно чувство, вторият — малко по-болезнено, а третият — остра болка. Сега вече беше сигурен, че не спи. Защото Глор винаги чувствуваше болката стъпаловидно. И не само Глор. Всички балози и всички животни от тази планета на Пътя.

„Пътя — помисли той. — Значи съм Глор. Тогава защо по-рано бях Сьовка? Как така? — Внимателно придържаше Машка и мислеше: — Как така? Току-що, съвсем скоро отварях портичката и водех Машка към бялото нещо. Но това не беше Глор, а аз, Сьовка. Щом мисля за себе си «аз съм Сьовка», значи наистина съм Сьовка, нали? Ами Глор? Защо в неговото тяло съм като в клетка и откъде зная, че това тяло принадлежи на господин Глор, монтажник от висш разряд?“

Много странно беше да го усещаш като обвивка. Дрехите — като обвивка на обвивката. Вдигна четирипръстата си ръка, още изтръпнала от отзвучаващата болка, и попипа комбинезона на гърдите си. Твърда като ризница синьо-сива пластмаса. Лентичките на молекулярните закопчалки са сребърни. Цветът на монтажниците… В ръката му плътно се бе впила широка гривна. Изглеждаше зеленикава и полупрозрачна като нефрит, но Глор знаеше, че цветът й се променя според осветлението. Една от пластинките на гривната беше два пъти по-широка от останалите — личният предавател. До него — отляво и отдясно — приемниците на общата мрежа и на мрежата за оповестяване на висшите касти. Четвъртата пластинка — „съгледвачът“. По нея Стражата следи придвижванията на притежателя на гривната. Петата и шестата — ключовете от къщата, гаража, колата и багажните контейнери; седмата пластинка — устройството за закопчаване на дрехите, осмата — личният номер…

„Нищо не разбирам — помисли той. — Ако съм Сьовка, тогава откъде зная всички тия фантасмагории? Мрежа за оповестяване на висшите касти! Чудесии! Ох, че се накиснахме! — помисли си с отчаяние. — Ох, че се накиснахме!“

В отговор на този отчаян вопъл от дълбочината на съзнанието му изплува спокойна мисъл: „Какво си се паникьосал? Не се е случило нищо странно. Нищо. Винаги си се страхувал, че ще завладеят тялото ти, че ще ти го отнемат… Ето че го завладяха. Добре поне, че не те превърнаха в Мислещ, а те оставиха. Не са унищожили съзнанието ти — подчинили са го. Какво се чудиш? Завладели са те, гълъбче Глор. Едно време прадедите ти завладяха жителите на тази планета. Ето че и вие си намерихте майстора, гълъбче Глор…“

„А-ама че работа — помисли Сьовка. — Ра-бо-та… Ама това си е моят глас! Аз му говоря. Откъде зная от какво се е страхувал? И за прадедите му?!“

„Нали ти казвам, че всичко е наред — възрази същият глас. — Разбира се, че знаеш. Ти си Сьовка Мисин от седми «в». За най-голямо учудване на всички ти се оказа висше същество и завладя Глор заедно със съзнанието му. Точно това е странното — че си висше същество…“

„Ама че работа! Сега сам си говоря“ — помисли Сьовка.

„Точно така — рече спокойният глас. — Сам на себе си. Ти пак си си ти, но заедно с Глор. Ти знаеш и умееш всичко, което може и той. И това е най-хубавото, защото, ако си сам тук, си загубен. И добре, че Машка завладя госпожа Ник. Тя е умница, тази госпожа Ник. И е весела, и не е страхливка.“

— А-а! И Машка ли?

„Разбира се — разсъдливо рече Сьовка на себе си, — че и тя.“

„И двамата тук не сте кои да е. Монтажници от висш разряд, с добра работа. Ще издържите, сигурно е!“

Стана ясно, че Машка-Ник и не подозира колко благожелателно се отнасят към нея. Тя се размърда в убежището си и измрънка:

— Искам в къщи!

— И аз не бих имал нищо против — проточи Глор-Сьовка.

Искаше да каже, че това е невероятно нещо и че надежда за връщане няма. Някой бе присадил съзнанията им, като си бе останал невидим и нечут. Такива ми ти работи. Освен ако ги е присадило бялото нещо?

— Където и да е… дори в Монтажната! — изщрака Ник. — Помисли какво ще стане с ръкавиците!

Без съмнение това си беше практичната Ник — в никакъв случай не вятърничавата Машка. Тя вече бе разбрала, че пътят към Земята е затворен, а долу е постът на Стражата и ще се наложи да сложат ръкавиците. И ако ръкавиците се спукат, разправата ще бъде кратка…

С тях ще се отнесат като с похитители на съзнания — чхаги.

— Да, трябва да помислим — добросъвестно изрече Глор.

Ник измъкна глава и жаловито изщрака:

— Излиза, че сме чхаги, така ли?

— Моля ти се! Не сме го искали и изобщо…

— Тогава това са интриги на чхагите! — паникьосваше се госпожа Ник. — Не искам да се възнасям в Мислещ, искам да живея! — С отвращение показа сините кристали на Мислещите, които си лежаха в гнездата, внимателно подредени по деветки. — Защо ме забърка? Искам в къщи!