Александър Мирер
Домът на скитащите (19)

Господин Първия Диспечер

Промъкна се под камара сандъци, направи „стойка“ и се хвана за кабината на Първия. Допря гривната до вратата, влезе и се поклони, като се държеше за перилото.

Първия Диспечер висеше пред пулта си. В отговор на поклона на монтажника благоволи да подвие коляно.

— Монтажът по график ли върви? — попита той, без да поглежда към Глор.

— Изпреварвам го — отговори монтажникът. Първия обичаше да му отговарят кратко и по съществото на въпроса.

— Приближи се, монтажник…

Глор доплува близо до пулта. Диспечера с досада го стрелна.

— Аз нареждал ли съм да се изпреварва графика? Гледай!

Глор почтително се наведе и погледна към пулта. Там, върху огромния екран светеше обемно изображение на кораба — такъв, какъвто е в момента. Всички детайли, до най-малкия, бяха оцветени в различни цветове. Най-много бяха СИНИТЕ, монтирани точно по график. Няколко възела сияеха в червено — изпреварилите графика. Сред тях Глор видя и своя възел, седмия захранващ блок на ГТР, и възела на Ник — горивния автомат. Те почти изцяло бяха червени. А със зелено се оцветяваха детайлите, които според графика вече трябваше да бъдат монтирани, а още ги нямаше… Охо! Бяха прекалено много! На някои места зелените тръбички светеха на цели петна.

— Липсват еди-кой си размер тръби? — определи той и изщрака с челюсти, демонстрирайки огорчение. — Ох! Защо?!

Господин Първия Диспечер го бе ухапал по рамото. Ухапването почти не се усещаше през плата, но му беше много обидно.

— Защо, господин Диспечер?!

— Колко тръби бухна извън графика, блатна кал? — страховито изрева Диспечера. — Ще ти дам аз на тебе една инициатива…

— Около двадесет и седем парчета, господин Диспечер! Само.

Първия забележимо омекна. Когато ухапеше някого, ставаше по-добър.

— Двадесет и седем не са кой знае колко — милостиво проговори той. — Да, да, виждам. Точно двадесет и седем. Нищо, нищо… Още не сме получили контейнера с тръбите. Космическият цех ни проваля. Така, така… — а Глор стоеше, предано опулил очи, съвсем като преди. Обаче мислите му не бяха предишните. Мислеше си: „Хитър паяк… По-добре от мене знае колко тръбички еди-кой си размер съм поставил… Накъде бие тоя Диспечер?“

— Така… Така… Е, добре, доволен съм от тебе. В края на краищата ти си още млад… Между другото, днес вие с госпожа Ник сте посетили Мислещите си?

— Както винаги вие сте прав, господин Диспечер!

— В мир ли почиват те?

— Благодаря, господин Диспечер.

— Близък ли е техният ред?

— За съжаление не, господин Диспечер.

— Къде другаде освен в Кулата бяхте?

Въпросът беше зададен също така небрежно, както и предишните. Монтажникът отговори, както се полагаше, бързо и почтително:

— Всъщност никъде другаде, Господин Ди…

— Какво означава това „всъщност“?!

— Проверявахме новата си кола и направихме кръг през гората.

— Защо я проверявахте? С каква цел?

— С цел пътешествие по Тауринжи — отговори Глор, без да прибави „господин Диспечер“.

С други думи, не се интересувай от това, което не те засяга. Къде пътувам, това все още би трябвало да знаете, Първи Диспечер. А защо пътувам — не е ваша работа. В края на краищата, аз също принадлежа към висшата каста…

— Е, да се помирим — проговори Първия. — Ти си млад. Необмислените постъпки са присъщи на възрастта ти. Мой дълг е да те предпазя навреме, Глор. Още повече че днес очакваме негова предвидливост командора на Пътя. Нямам нищо против туризма, но ти си пътувал през забранената зона, а това не е хубаво.

Глор страшно се учуди:

— В името на Пътя, съвсем забравих за това!

— Забравил си! Ех, младост! Хайде, върви. И внимавай, за проверката на негова предвидливост захранващият блок да е наред.

— Слушам, господин Диспечер! — изкозирува монтажникът.

Като излизаше от кабината, едва не се блъсна в контейнера със злополучните тръби. Шепнешком изруга и си даде дума три дена никъде да не се навира и да се пази от всякакви неприятности.