Александър Мирер
Домът на скитащите (34)

Договорът

Голямото Слънце висеше ниско над дърветата. Всеки момент щеше да се скрие в облаците, които бавно се спускаха от зенита към хоризонта. Предчувствувайки бурята, цели ята лаби-лаби, от грамадните ветерани до родените това лято дребосъци, големи колкото носна кърпа, бяха излезли на лов. По-късно, при първия удар на урагана, лаби-лаби ще се свият на клъбца и ще се изпокрият в разклоненията на въздушните корени. А засега все още летяха под черните като въглени облаци. Небето припламваше от зловещи мълнии, призрачнозелени в слънчевата светлина. Гората на резервата шумеше и бучеше като възбудена тълпа. Дърветата бяха станали по-ниски — криеха се по-надълбоко в земята, пускаха допълнителни корени, сплитаха клоните си едно в друго. Само ратите, спътниците на бурите, стояха невъзмутими. Тези дървета се оставяха на ураганите, излитаха нависоко, до самите облаци, и изминаваха много стотици километри, завладявайки нови области. Някои се изхитряваха да прелетят Дивия океан и да пуснат корени на другия континент.

Докато „Скитника“ се промъкваше към Старата Кула, Ник и Глор наблюдаваха тази горска суетня. Пътуваха открито — днес напускат планетата, а на орбитите си имат други закони и друга Стража. Вече си бяха казали всичко. „Посредникът“ е скрит в стоманения кожух на двигателя — ако Светлоокия е разчитал да подслуша разговорите им, напразно е разчитал. Стоманеният екран прекъсва радиовълните. Госпожа Ник беше радостна и небрежно потрепваше с обувка. Когато Глор се върна от магазините и й разказа за чхага, тя отговори с три изречения:

— Юначага. Вече си мислех, че ще трябва да бягаме и да се крием. Да вървим да вземем Нурра, умничкият ми…

По пътя към гората чуха инструкцията за прехвърляне. Чхагът не им беше дал цялата ИП, само два раздела — „Общи правила“ и „Правила за използуване на ППК, тоест «посредници от планетен клас»“. От общия раздел разбраха, че ППК могат да приемат само Мислещите на балозите. С други думи, Сьовка и Машка не можеха да се прехвърлят от тяло в тяло с помощта на ППК. На тях, чуждопланетяните, за да могат да се прехвърлят в телата на химици, да останат на планетата и да намерят схемата на ръкавиците, им бе необходим ПДК — „посредник от десантен клас“. Но те нямаха десантен „посредник“. Налагаше се да излетят за Главния док. От друга страна, там ги очакваше толкова съблазнителна възможност, че засега даже беше по-добре да не мислят за нея… Наистина тази възможност, която Глор и Ник даже не коментираха, а само си размениха погледи и се разбраха, тази възможност би могла да бъде реализирана пак с помощта на десантен „посредник“. Как да се сдобият с него и как да намерят третия раздел на ИП — това бе въпросът!

Кулата се приближаваше, като се поклащаше в такт с крачките на колата. От върха се отдели лист — преобърна се, изправи се и изсвистя в гъсталака.

„Те са обречени, също както този лист е бил обречен да падне. И Ник е обречена. Рано или късно ще ги оставим и тогава ще се разправят с тях като с предатели“ — помисли Сьовка. Вчера при подобна мисъл на Сьовка на Глор му причерняваше пред очите като при претоварване, защото няма нищо по-ужасно от това да говориш за себе си „той“ и да предвиждаш собствената си гибел, като се наричаш „той“, а този, който ще остане — „аз“. Днес мислеше за гибелта си спокойно и утешаваше Сьовка: „Нищо, момче… Не тъжи за мене… За правото дело — нали така се казва на Земята?“

Сега трябва да вземат Нурра.

Глор спря „Скитника“, отвори кожуха на двигателя, извади топлия калъф, а от него — „посредника“. Синята титанова тръба, с чашката на излъчвателя в единия край и със спусъка в другия, плътно легна в ръката му. Под пръстите му се озоваха две пластини, според броя на местата в хранилището. Едната синя — празно място, а втората — оранжева. Мястото е заето. „На свободното ще приемем Нурра. За приемане трябва да се натисне спусъка и синята пластина. Така, всичко е наред — мислеше Глор. — Господа, а какво ще стане, ако разпитаме почтения Мислещ? Нали Мислещите не могат да лъжат… Наистина, да го разпитаме! Светлоокия знае някои неща за нас, а ние играем с него слепешката. Решено е. Но преди това да направим един фокус.“

Глор сложи „посредника“ под кожуха, а празния калъф пъхна в ръкавицата си. Скочи на земята.

Силно миришеше на разтревожена гора. Горчива, живителна миризма, от която се възбужда всичко живо, стреми се да се скрие някъде, където ураганът няма да го настигне. Отвратителна планета. По седем пъти в годината унищожителни урагани. Добре, че на Земята не е така.

Огледа се към колата — добре е скрита. Провери връзката с Ник. За настроение си включи тракащата и цъкаща музика по вълната за всеобщо оповестяване.

Докато стоеше, едно голямо дърво нежно протегна клон и бавно обви гърба му. Взе го за свой, за дърво. Не се съпротивляваше, само затвори очи. Няколко секунди чака, без да мисли за нищо. А когато ги отвори, пред него седеше кургът Нурра и внимателно разглеждаше калъфа, втъкнат в маншета на ръкавицата му.

— А, ето ви и вас… — рече Глор.

— Да. Аз съм — каза Нурра и се облиза с дълъг черен език.

Седеше като куче на задните си лапи, с дебелия среден чифт се опираше в земята, също като куче, а предните, ноктестите, висяха надолу като на седяща мечка.

— Как живяхте, Нурра?

— Отядох си — излая кургът.

Той наистина забележимо беше напълнял. Раната му се бе покрила с млада небесносиня козина. Целият беше чист и лъскав. И не сваляше очи от калъфа.

Пристъпвайки към набелязаната програма, Глор седна на земята. Честно казано, с треперещи колене — Ник беше далеч и на якия кург нищо не му струваше да му прегризе гърлото като на неск… Седнал, балогът беше по-малък от курга.

Но Нурра гледаше миролюбиво. Още веднъж се облиза и попита:

— Госпожата няма ли я?

— В колата е. Слушайте, Нурра, дошъл съм по работа.

— Ъ-р-р… Ясно. „Посредник“?

— „Посредник“. Кажете, Нурра, какъв бяхте… преди?

— Не е ваша работа — незабавно излая кургът.

— „Посредникът“ е у мен — напомни му Глор.

— Ър-роу! „Посредник“! На мене ми трябва тяло!

— Ще имаш и тяло. Но преди това да опитаме да поговорим спокойно. — Глор се надигна от земята. Нурра зловещо предупреди:

— Ър-р-р… Сядай. Ще ти прегриза гърлото.

Спогледаха се. Ама че история…

— Бях, ър-р-роу. Десантник! — внезапно излая Нурра. — Ли… Ли… Ъррр!

— Линия?!

— Да, Линия! Пър-рва.

— Висок чин — недоверчиво рече Глор.

— Да, Линия пъррва… командуварр — бързаше кургът, като заекваше от злобно вълнение. — Командуварр! — Задъхваше се и размахваше свободните си лапи.

— Какво командувахте, господин Десантник?

Вместо отговор кургът се хвърли към гърлото му. Монтажникът успя да го удари с крака си, обут в тежка обувка с магнитни закопчалки. Нищо не разбираше — точно бяха подхванали истински разговор и този ненормалник се нахвърли отгоре му… А Нурра, след като се претърколи на няколко крачки, пищеше от болка и размахваше лапи.

— Прростете ми — виеше той. — Не бива, ър-р-р-р, да ме… наричате така! Ще ви прегриза гър-рлото!

Като изпъстряше разказа си със скимтене и ръмжене, той му довери историята си. В продължение на двадесет и няколко похода Нурра се издигнал до Линия първа. После още осем похода командувал десанти — замествал Точка, която, както е известно, не може да напуска кораба, а се занимава само с навигацията в открития Космос. С тези десанти завладял три планети. После го изпратили на каторга. И само защото от глупост станал Десантник и изоставил цивилната си специалност — пилот на околопланетни ракети…

— Ама вие сте и пилот?!

Кургът надменно излая:

— Пилотирал съм гупове!

— В името на Пътя… — изненада се Глор. В училищата на тази планета за гуповете се разказваше по същия начин, както в земните училища — за египетските колесници. ГУП означаваше „голяма управляема пътническа ракета“. С тях са летели, когато още не са съществували гравитаторите. Значи пилотът и Десантника Нурра е надхвърлил триста години… „Как не съобразих веднага? Тридесет похода! Всеки поход трае не по-малко от десет години… Май че пилотските му навици няма да ни свършат много работа.“ Но пилотът винаги си е пилот, а принадлежността му към тайнствената и почитана каста на Десантниците, от която не се завръщат в цивилния живот, правеше Нурра изключително ценен сътрудник. Преди Глор не бе имал случай даже да говори с Десантник.

— Как се озовахте на каторга?

— Пр-редадох Пътя. Излъгах довер-рието. Дезер-ртьор-р — злобно изброи Нурра.

— Чакайте… Вие какво, да не сте дезертирал? — още веднъж се учуди Глор.

— Дойде ми до гуша. Подла р-работа — рече кургът с предизвикателна дързост.

И го погледна: така си мисля аз за вашия Път и за вашите десанти!

— Вие сте добро момче — рече Глор.

Тогава Нурра добави:

— Вашият Път е една голяма бричка за боклук. И вие самите сте боклук. Какво искате от мене? Благодар-рност ли?

— Не, не благодарност… Ние отлитаме на станциите за орбитален монтаж. Там имам намерение да се прехвърля в друго тяло, а на вас искам да предложа своето.

— Защо ви е това?

— Мислете по-скоро — рече Глор. — Бързаме. За едно-две денонощия ще станете Мислещ. После — свобода…

— Вие сте монтажник. От висш разряд. Ще ме разобличат.

Нурра искаше да каже, че тялото ще премине към него без навиците на монтажника. Нали съзнанието на Глор ще бъде в друго тяло, а Нурра не е тайнствен комонс като Сьовка и Машка. Неговото съзнание е като на Глор и не могат да се подчинят едно на друго.

— Ще се погрижа да не ви разобличат. Твърдо обещавам.

Нурра се надигна. Злобните му очички-цепнатини блеснаха, зъбите му се оголиха, светнаха ноктите му.

— Съгласен съм! Да вър-рви всичко по дяволите!

— Как мислите, когато преминете в „посредника“, кургът ще се нахвърли ли върху мене?

— Ще ви захапе. Работете от колата.

— Не бих искал… Ако позволите да ви вържа…

Нурра заръмжа и стъпи с всичките си шест лапи на земята.

— Пр-р-рестанете. Ще ви ухапя…

— Или ще ми вярвате, или няма — разсърди се Глор. — В „посредника“ има Мислещ и аз трябва да го разпитам. Трябва да го прехвърля във вашето тяло. Кълна се в Пътя, ако исках да ви навредя, щях да намеря начин!

— Ър-р-р, да поговорите ли?

— Да.

— Той няма да може да говор-ри. Аз съм се учир-р дванадесет години.

Глор не бе помислил за това. Така да е. Даже е по-добре. Представи си как разпитва Мислещия, при това във вързаното тяло на кург…

— Добре. Да вървим в колата.

Искаше му се да погали звяра по врата, но го достраша.

Ник вече бе насочила „посредника“. Кургът легна в тревата, като втренчи злобен, зверски поглед. Глор старателно притисна с нокът синята пластина, втория си пръст сложи на спусъка, опъна ръка, като насочи „посредника“ към курга. Нурра дишаше тежко, козината по хълбоците му започна да се надига и Глор натисна спусъка. Прозорчето под нокътя му потрепна, „посредникът“ стана по-тежък, а кургът бавно отпусна муцуна върху тревата.

Глор разтвори пръсти. Усети, че ги е стискал до болка. А пластината стана оранжева. Сега и двете места бяха заети.

Погледна навън. Тревата се изправяше, шумолейки и проблясвайки на слънцето. Поляната беше празна. Дивият кург бе изчезнал в гората, под обезпокоените дървета, и не се забелязваше по коя пътека си бе отишъл.