Александър Мирер
Домът на скитащите (72)

Земя. Нощ

На Земята течеше тридесет и деветото денонощие от появяването на чуждопланетните същества. Работите вървяха зле — по-зле не можеше да бъде. В Центъра всички знаеха това — от най-високото началство, членовете на комитета на деветнадесетте, до войниците от комендантската рота. Който не знаеше — усещаше. Говореха полушепнешком и се надяваха, че към полунощ, когато началникът на Центъра се върне от вечерните заседания, поне нещичко ще се изясни. Всяка вечер той пристигаше, приемаше рапортите и се затваряше в кабинета си, за да изпълни поредната страница от работния си дневник. Зернов с военна акуратност отделяше събитията, които се бяха случили преди и след полунощ. Щом дневникът е запълнен, значи денонощието е минало.

Не се наложи да чакат полунощ. И този път нямаше вечерни рапорти. Зернов пристигна съвсем рано, към десет и нещо вечерта, и без да разговаря с никого, без да пита нищо, се качи в кабинета си. Дежурният затвори вратата след него. И в същия миг по двата етажа на вилата плъзна тревогата. Мълчаливо, без думи, предаваше се от очи в очи, увисна зад тъмносините прозорци. През полузатворените рамки от уличката се чуваше румънско хоро — тихо, разкъсващо душата, скимтящо като гальовно куче.

Зернов затвори прозореца. Спусна пердето така, че от отсрещната къща да не се виждат бюрото и сейфа.

Светна настолната лампа, извади от сейфа кожената папка със закопчалката, педантично заключи сейфа, огледа ключалката на папката, отключи я и прибра ключовете. С въздишка се настани зад бюрото, отвинти капачето на писалката и пак така педантично огледа перото. Беше готов за най-лошото и искаше днешните бележки да бъдат най-изчерпателни и точни. Написа датата и с размах, с опашчици и латинска буква „т“, започна да пише:

„Днес недвусмислено бе потвърдено съобщението, че от радиотелескопа в Сиера Бланка е изпратено повикване до ескадрата. Същите източници съобщават, че премиерминистърът е отменил бойната готовност на зенитната отбрана, разрешил е отпуск на личния състав и така нататък. Изводите: премиерминистърът и вероятно командуващият ВВС са завладени от Десантниците. Като използуват това, че не могат да бъдат отличени от незаразените хора, те се подготвят да осигурят спокойно кацане на ескадрата. Ние предполагаме, че ескадрата още не се е приземила (изхождайки от гореизложеното, а също и от данните на службите за космическо наблюдение)…“

Зернов прочете написаното. С досада се намръщи — неизтребимият канцеларски стил… „Изхождайки от гореизложеното!“ Кръв капе от сърцето ти като пишеш, а излиза „към настоящото прилагаме“. И дописа:

„Не мога да си представя как нашите ВВС ще се справят с кораба на пришълците, ако той се появи над чужда страна и на хиляди километри от нашите граници. Впрочем това е извън моята компетенция. Ние направихме нашето предложение (днес в 21 часа). Да се обърнем по радиото и телевизията към целия свят с пълно изложение на събитията. Да призовем всички световни служби на зенитната отбрана към готовност. Сега предложението ни се обсъжда «горе».

Може би трябваше да се обърнем към света много по-рано. Спираше ни това, че е невъзможно да се предвидят мащабите и последствията от паниката, която несъмнено ще предизвика сред населението съобщение от такъв характер.

Независимо от всичко предполагам, че положението днес все още не е безнадеждно. Възможният изход е в създаването на уред, който да бъде в състояние да открива Десантниците също така леко и безболезнено, както Гайгеровият брояч открива излъчванията. И неограничен брой пъти, за разлика от «посредниците», с които разполагаме. Подчертавам: упоменатият уред… — Зернов се намръщи, задраска думата «упоменатият» — уредът за откриване на Десантниците е необходим във всички случаи. Ако ескадрата на космическите агресори се приземи някъде в чужбина, само с помощта на такъв индикатор ще можем да създадем що-годе сигурна карантина за своите граници.

Чувствувам се виновен, че досега не е създаден мощен научноизследователски колектив за разработката на индикатор за Десантниците.“

Още веднъж прочете написаното. Залепи в тетрадката конспектите от сводките, на които се позоваваше в текста, и черновата на обръщението към цялото население на света, подготвено тази вечер. Погледна часовника — съвещанието „горе“ още не би могло да свърши. Заключи дневника, сложи го в сейфа на видно място, заключи сейфа и го запечата. Помисли дали да не си отиде в къщи — да поспи поне два-три Часа — и пак се настани до бюрото. Изведнъж се успокои. Сякаш бе излял в тетрадката на дневника тревогата, страха, отчаянието си. Няма смисъл да се отчайва. Когато настъпи критичен момент, не се отчайвайте, чакайте. Търсете дреболия, детайл, опашчица на събитията, за която може да се хванете.

Отвори кутия цигари, третата от сутринта. Когато димът се закълби около настолната лампа като край мангал с шишчета, Зернов стана и погледна към пустата нощна уличка. Точно преди тридесет години в една топла лятна нощ той гледаше през огледалните стъкла към сивите каменни плочи — двора на „имперската канцелария“.

Беше на двадесет и една години. Жизненият опит: два курса в Московския институт за чужди езици и половин година специална школа… Носеше сиво мундирче с кадифена яка, лакирани ботуши, колан с кинжал, халка и пръстен, изработен от мюнхенски бижутер. Мустачки. Трещяха и лаеха зенитни оръдия, в черното берлинско небе стърчаха жълти стълбове прожекторна светлина.

Така започна кариерата му на разузнавач. Сега завърши. Зернов не беше от тези, които се страхуват от истината. Бе претърпял поражение. Като никой друг той познаваше хорските слабости, защото използуваше слабостите на враговете и се бореше със слабостите на приятелите. Но все пак му беше безкрайно мъчно за всеки един от трите милиарда души — слаби и силни, нищожни и велики и просто никакви. Всички тях ги заплашваше нещо ужасно, тъй като Михаил Тихонович Зернов не бе изпълнил дълга си. Пропусна Десантниците извън границата. „През тези тридесет години прекалено много ми вървеше. Сигурността в собствените сили бързо се превръща във високомерие“ — помисли си той. Изпрати с поглед едно такси, което влезе в пресечката откъм Садовая. Колата беше с областен номер и спря пред съседната къща, на двайсетина крачки от входа на Центъра. Като машинално отбеляза това, той продължи да си мисли за своето. Кой знае защо, мислите му се връщаха към младостта. Младостта свърши, когато прекрачи вратата на „ЛИ–2“ и преобръщайки се в твърдия леден въздух, започна да пада в черното нищо към брега на Елба. „Евих ферлорен либ, их гролле нихт.“ Навеки изгубена любов, аз не роптая… Мечтаеше да превежда Хайне — стана разузнавач. После — контраразузнавач. И провали най-голямото си дело.

Погледна към телефонния апарат. Мълчи… Съвещанието „горе“ още не е свършило. Беше единадесет часът и тридесет и две минути.

Отпусна ръката си с часовника, още веднъж погледна към прозореца. Таксито се отделяше от тротоара, а пътникът вървеше към входа на Центъра. Вдигна глава. Безстрастната светлина на уличния фенер освети дебели мустаци и с две звезди блесна в стъклата на очила.