Александър Мирер
Домът на скитащите (54)

„Щрак-щрак“

— Мир-рно! — изгърмя гласът на Сулверш. — Негова предвидливост! Командорррът! На Пътя!

Нурра изквака. Глор му щракна с челюсти. Смени всекидневните си ръкавици с парадни. Ако само командорът на Пътя беше с парадни ръкавици, това би направило впечатление. Щом и адютантът му е с такива — значи такава е заповедта, ще има нещо официално, не е грешка.

— Вървете… Не изоставайте от началника на Стражата. Спрете за момент в приемната. Хайде, марш…

Тръгнаха. Негова предвидливост изглеждаше още по-предвидливо от обикновено. Само дето вървеше май прекалено бързо — Сулверш изплашено се оглеждаше и ускоряваше крачка. Не му стигаше дъх за виковете „мирно“ — толкова бързаше негова предвидливост към кораба. Към процесията се присъединяваше местното началство. Комендантът на жилищната пура го придружи до централното фоайе, а там ги очакваше Първият ходов Диспечер и Пълния командор — началниците на настройчиците. Посипаха се още Диспечери, Пълни командори, отнякъде изникна пит, представящ особата на Великия Десантник… Нурра пулеше очи и бързаше. В хангара на летящите чинии той вече приличаше на робот — очите му сякаш стърчаха на стъбълца върху лицето. Глор се опасяваше, че след толкова години Нурра няма да може да познае входа в трюма и се приготви да го извика — почтително, разбира се. Никак не му се искаше да нарушава етикета. В хангара се бяха събрали десетина души, без да се смята Стражата… Но старият Десантник позна мястото. Завъртя зъркелите си и важно промълви:

— Го-осподин адютант!…

— Слушш! — възторжено се отзова Глор. — Господин началник на Стражата, негова предвидливост желае…

— Мир-рррно-о! — загърмя Сулверш. — Негова предвидливост командорът на Пътя!… — И замря. Гледаше само към „командора“.

— … Желае да огледа трюма сам, без церемониал.

— Без церемониа-ал! — пропя началникът на Стражата. — Без церемониал!!

Двама офицери застанаха пред люка, от двете страни на невъзмутимия робот. Изглеждаше, че роботът и Нурра се състезават, блещейки очи един срещу друг. Играят си на „погледи“, така да се каже.

Сулверш показа на робота пропуска, гривната, ръкавиците и се скри в трюма. Дойде ред на Нурра. Глор незабележимо стисна в ръка лъчемета, макар че с какво ли би могъл да му помогне тук лъчеметът? „Третия Велик може да благоволи да мине!“ — иззвъня роботът. — Уф! Не забеляза парадните ръкавици по образец едно. Възможно и да ги е забелязал, но в програмата му също бе заложена почтителност към Великите. Нурра влезе в трюма. Браво, старче, съобразяваш… Клатушкайки се, заплува по коридора, като с голяма важност се оглеждаше, изчаквайки адютанта си. Глор представи ръкавицата си — законната, образец две. Роботът със звън се прибра на мястото си, напреки на входа, Глор настигна Нурра, многозначително го побутна и каза:

— Ваша предвидливост желае…

— Я върви… — отвърна Великия командор. Сулверш подскочи. В лъча на фенера се мярна отворената му войнишка уста. Я го гледай ти, Нурра! Нали му бе казано, ако стане нещо, да се кара и сега той ругае Като кург… Налагаше се да действува направо:

— Очите ми са влажни от почтителност, вашвидливост… Разрешете да ви напомня, че желаехте да огледате десантните „посредници“. Господин Сулверш, не се ориентирам добре. Къде е завоят към работилницата?

Нурра доброжелателно изръмжа. Сулверш, все още с отворена от учудване уста, се обърна и запълзя по тунела. „Води, води, салдафоне — мислеше Глор. — Води, ходещо гърло… Проспа си командора, макар че си верен роб. Сега и да се усетиш, ще бъде късно.“

Пълзяха мълчаливо. Отначало по силата на тежестта — „надолу“, после „по равно“, после „нагоре“. Под краката им поскърцваха сплитовете на проводниците. На едно място Нурра спря и доста дълго разглежда един робот-костенурка, който вече бе намерил някаква неизправност в проводника и бе пристъпил към ремонта. Като се нагледа, Нурра блъсна костенурката с тока си и направи знак — напред. Сулверш пъргаво тръгна напред. Изглежда, бе започнал да се замисля и да подозира нещо. Изпъна се пред входа на работилницата и започна да поглъща с очи началството. Прекалено усърдно го поглъщаше… И за пръв път се хвана за лъчемета. Оръжието изглеждаше съвсем мъничко в грамадните му лапи. „Късно, късно“ — помисли Глор, докато пълзеше към работилницата.

Това беше тясна пещеричка, оградена в средата на трюма. За да могат другите двама да се настанят, Сулверш трябваше да отстъпи и да измъкне краката си в коридора. Глор се облегна на универсалния струг, който заемаше половината от нишата. Останалото място бе затрупано от сменните инструменти за роботите, сандъчетата с резервните апарати за десантния кораб, също толкова миниатюрни, както и самият кораб. За под служеха сандъците с двигателите за малките „чинии“.

„Посредниците“ висяха над главите им. Шест парчета без калъфи и три — в калъфи. „Командорът“ протегна ръка и чевръсто извади един — без калъф. Глор побърза да насочи лампата си към „посредника“. Всички гнезда за Мислещите бяха празни освен едно — такъв беше редът. Сулверш целият се напрегна. При всяко движение вибраторът на лъчемета му застрашително просветваше в синьо. Не изпуска оръжието от ръцете си, мр-ръсник…

Командорът надникна в гнездото, подухна вътре. Кой знае защо, взе друг „посредник“. На светлината на фенера Мислещия започна да прелива в различни цветове, като жив. И тогава се случи непредвиденото — Глор не издържа. Заклати се, закачи се с колана си за нещо, увисна. Краката не го държаха. Беззвучно крещеше: „Не искам, не искам, не искам! Това си е мое тяло, мое!“ Искаше да се отскубне, искаше да живее, а Сьовка замря от жалост и не можеше да се справи с него. Пред очите му изплуваха черни триъгълници — очите на Сулверш. Целият омекнал, Сьовка гледаше как Нурра безсмислено върти „посредника“ в ръцете си, а Сулверш, заградил изхода, откопчава лъчемета от портупея си.

Командорът изпъшка. Промърмори:

— Здраво нещо… За триста години не се е променило…

Сьовка с мъчително усилие се опитваше да хване лъчемета си. Тялото не се подчиняваше на заповедите му — висеше на кожуха на струга и леко се поклащаше. Катастрофа… Нурра бе забравил как се включва „посредника“! Вместо да приеме Сулверш, той въртеше „посредника“ в ръцете си и говореше с фалшиво оживление:

— Е, господа? Кой ще ми разкаже за това нещичко? — Той докосна с нокът Мислещия. — Защо е тука? Е, господин офицер?

„Забравил е как се нарича — с ужасяваща отчетливост помисли Сьовка. — Всичко е забравил. Край…“

Сулверш заговори с ръмжащ шепот:

— Вашвидливост… Благоволете, е, да смените ръкавиците си. Мо-ля!

Лявата му ръка насочваше лъчемета точно в цепнатината между Нурра и Сьовка. Дясната се отпусна към колана и направи рязко движение — от закачения там плосък калъф изскочи чифт всекидневни командорски ръкавици номер ТВ–003.

— А, ръкавици!… — учуди се „командорът на Пътя“. — Сега ли? Е, хайде, давай. Дръж това нещо… Дръж…

Сьовка безпомощно гледаше как Нурра предава „посредника“ на Сулверш, как взима ръкавиците. И изведнъж Нурра щракна с челюсти — щрак-щрак! А началникът на Стражата се ската на три като сгъваем нож — удари се с каската си по коленете…

В „посредника“ весело блестеше втори Мислещ. Но още по-весело блестяха очите на Нурра, когато се обърна към Сьовка и изръмжа:

— Ама как само го, ър-роу! Командувай бързо, благодетелю! След една осемнадесета ще се скапе.