Александър Мирер
Домът на скитащите (70)

Пак Нурра

Сулверш се появи толкова бързо и лицето му сияеше с толкова чиста преданост, че чак да ти се доще да му отхапеш главата. Рапортува:

— Негово високо превъзходителство Шефа на двете Стражи моли да го свържа с ваша предвидливост!

— Благодаря. Разпореди се да дойде Тисс, радистът от канцеларията. Е? Какво стоиш, дръвник!

Сулверш още веднъж направи опит да се ориентира в обстановката — блесна с очи към госпожа Тачч, към Джал и измарширува през вратата.

— Пазач! Да не се пуска да излезе! — заповяда командорът и отиде в свързочната кабина.

Негово високо превъзходителство Гаргок изплува от дълбочината на екрана. Лицето му беше умерено скръбно и делово. Какво се е случило ли? А, дреболийка, недоразумение… Адютантът на негова предвидливост, господин Глор, е задържан от робота при влизането си в кораба. Защо? Дреболия, вашвидливост… Ръкавиците му, как да кажа… не са по образеца. Засега е в карцера.

Нямаше как да възрази. Такъв е законът: всеки задържан с фалшиви, с чужд номер или не според образеца ръкавици се арестува. Независимо от кастата, разряда, привилегиите и така нататък.

— Пипна го… — промърмори командорът. — Хитрец, хитрец! Но без мое съгласие няма да можеш да го пратиш в Изчислителя.

— Така е, ваша предвидливост. Втори път ви моля за това ваше благоволение.

„Е, ще почакаш“ — помисли Джал, а на глас произнесе:

— Твоят висшестоящ началник би казал: „А не си ли прекалено оперативен, Гар?“ Няма да има благоволение. Тъй като задържаният принадлежи към моята свита, аз трябва да проуча случая…

— Вашвидливост! Една секундичка!

— Какво още?

— Ръкавиците, ръкавиците, намерени в ракетата.

— Е-е?

— Как разбрахте, че са сложени там?

— Я слушайте, Гар… кой от нас е Шеф на двете Стражи? Оправяйте се, Шефе. Не ви задържам повече… — Удари по клавиша и физиономията на палача се изтри от екрана. Сладка, бяло-синя, подла. Наистина госпожа Тачч е много по-приятна… „Нурра, Нурра! Ох, тоя Нурра, накисна се — помисли си той. — Ще се наложи да полежи, докато свърша.“

Много по-късно разбра, че подсъзнателно се бе зарадвал на ареста на Нурра. Прекалено тъжно му беше да гледа тялото на Глор, който съвсем не беше виновен — пешка в чужда игра.

Той чакаше пред вратата и не беше ПИТ — Първокачествено Изкуствено Тяло, — а просто ИТ, тоест второ качество. Затова потреперваше, затова изпълняваше най-тежката работа в канцеларията — непрекъснатата връзка с Изчислителя. Влезе, спря на средата на гостната и зачака заповедите на командора на Пътя.

Изкуственото тяло не е място за разум. Сложете в него дори най-пъргавото съзнание и ще се получи скучен, бавен и педантичен механизъм, също такава безстрастна машина като средния ремонтен робот, но по-способна и затова — със странности. Изкуственото тяло не може да бъде научено да поздравява и да се сбогува. Не иска и това си е. Биолозите и медиците не можаха да подобрят изкуственото тяло, макар че се мъчиха четиристотин години.

Без много разговори, командорът се приближи до радиста и заопипва кръвоносния съд — отзад на врата му. Итът вяло запротестира:

— На нас ни е… — Дръпна се и завърши вече едва-едва. — … неприятно, господин командор на Пътя Джал.

— Прекаляваш — рече командорът.

— Ние… ние помним. Обаче е неприятно.

— Ще търпиш, дръвник с дръвник…

Итът изхриптя и меко се отпусна върху килима. По този начин Изкуствените Тела се изключваха. Всяка машина трябва да може да се изключва. Командорът на Пътя отпусна пръсти, погледна дали не е повредил с ноктите си изкуствената кожа. Изправи се и погледна Тачч. След разговора с Гаргок не бе имал време да обърне внимание на монтажничката. И вие сте тук, госпожа Тачч, като това същество… в юмрука ми… Седеше си в жалка поза…

Насочи „посредника“ към ита и извади Мислещия, който привеждаше машината в движение. Едно време този небесносин кристал беше прекрасен пилот. Доверяваха му буксировката на построените кораби от Главния док до Студения. А Джал обичаше пилотите. Когато този балог от низша каста се състари и се приготви за „възнасяне“, командорът на Пътя му предложи изкуствено тяло и служба в канцеларията си със заплата двадесет редици на година. След стотина години би могъл да получи ново тяло или след петдесет — да отиде в някой кораб. По избор.

— Госпожо монтажничке, сега ви моля да гледате внимателно.

Той натисна спусъка и вкара Железния Рог в изпразнения изкуствен мозък. Роботът тромаво се размърда върху килима — оживя. Командорът за всеки случай държеше „посредника“ плътно до главата му. Изкуственото тяло се изправи на крака. Трепна веднъж, два пъти и се втренчи в госпожа Тачч. Тя затисна устата си с две ръце. Итът проговори:

— Защо сме тук? Успяхме ли?

— Мълчи, мълчи, мълчи! — извика Тачч — МЪЛЧИ!

Командорът тупна ита по рамото:

— Това е Номдал, нали? Моля, можете да се убедите.

Тачч заклати глава, като умолително правеше все същите знаци с ръце: „мълчи!“.

— М-да-а… Ще ви помогна. Как се казваш, Мислещ?

Мислещите не могат да лъжат или да премълчават. Итът механично отговори:

— Нашето име… — Потрепера. — Нашето име е Номдал, син на Елик. Защо сме тук, Тачч? Успяхме ли?

— Засега нищо не сте успели — рече командорът. — Госпожо Тачч, на масичката има освежително. Пийнете, ще ви стане по-добре.

Монтажничката покорно отиде до масичката пред асансьора, отхапа връхчето на тубата и започна да пие. Роботът я гледаше с много странен израз. Сякаш искаше да я утеши. Даже лицето му не беше толкова лъскаво както обикновено. И Сьовка задържа на езика си още един въпрос, защото не трябваше да го задава. Дявол да го вземе, отде се взе тази жалост! Чак да ти се доплаче.

Командорът на Пътя рече:

— Е, сега да си поговорим тримата, господа…