Александър Мирер
Домът на скитащите (53)

Забавленията започват

Планетите следват своя ход, без да се съобразяват с хорските мъки. Това е стара истина. Ако се въртят около осите си (а далеч не всички планети го правят), това става абсолютно независимо от нашето желание.

В гривната девет пъти прозвуча гласът, отмерващ времето. Планетата бе изминала една осемнадесета от пълното си завъртане. Безтегловната грамада на Главния док бе изминала една девета от своя Път около нея — бе изминал час. От Стражата нямаше известия. Заръмжаха компресорите на охладителната система — докът бе излязъл откъм дневната страна на планетата.

Заговори вътрешната връзка: „Господин Глор! Тук Сулверш. Негова предвидливост се отправя към кабинета си. Господин Клагг, при мен!“

Глор въздъхна. Промърмори: „Нека се отправя…“ Когато офицерът скочи в приемната, Глор бръкна в чекмеджето на пулта. Извади „посредника“, отвори го, измъкна Мислещия, зареден от Джерф. Прибра кристала в маншета на ръкавицата си, упражни се — да не сбърка прозорчето за приемане с прозорчето за предаване. Отиде в средата на помещението и скри дяволската машинка под дебелия килим. Мислено очерта около мястото на командора на Пътя полукръг с радиус от четири крачки. На такова разстояние „посредникът“ работи сигурно. Беше му необходима пълна сигурност.

Докато негова предвидливост почиваше, чистачът бе успял да лъсне помещението. Всичко беше чисто, матово като вътрешността на вакуумна камера. Изглеждаше, че дори от слепите повърхности на обзорните екрани са изчезнали въображаемите следи от милионите звезди и хилядите планети, разчертали стъклата по всички посоки. От пулта на командора на Пътя се разнасяше лека миризма на амортизационна течност — креслото беше истинско, пилотско.

Разнесе се далечен рев: „Мирно!“ Глор още веднъж погледна към килима и тръгна. В приемната офицерите под командуването на Клагт блестяха с козирките на каските си и новите си ръкавици. Нитовете зад преградката равнодушно стояха мирно. Командорът на Пътя, придружен от Сулверш и Глор, се изкачи в кабинета си. Началникът на Стражата опита да изпълни обреда по огледа на помещението, но както винаги бе изгонен. Господин Джал, вие напразно пренебрегвате устава на Стражата…

Командорът на Пътя се отпусна в креслото, роботът затвори люка след Сулверш. Джал по пилотски опря крака в пулта и се втренчи в големия екран с разположението на техниката по цялото космическо стопанство. Инженерът за поръчения стоеше тихо зад гърба на началството. С удоволствие би легнал. Нищо не му се искаше да прави, само да легне и да поспи като на Земята, като в къщи. Но действието бе започнало и продължението му бе необратимо като полета на планетата по орбитата й.

Отстъпи към края на килима, приклекна, напипа „посредника“ под пластмасата.

Командорът енергично защрака с челюсти. Завъртя пръст над клавиатурата — насочваше се към копчето за включване на връзката.

— Ваша предвидливост!

— Млъквай! — кресна командорът, но все пак пръстът увисна във въздуха и „посредникът“ измънка тихата си, кратичка песен.

„Посредникът“ стана по-тежък. Падна вдигнатата ръка. Качулката върху могъщия врат на Джал, отзад, се опъна. Глор прикри с пръст синята пластина на „посредника“ и още веднъж натисна спусъка. После седна в креслото за посетители, започна да измъква Мислещия от „посредника“ и да чака какво ще стане с Нурра.

Ръката с насочения пръст се вдигна и неуверено се завъртя. Винаги ставаше така. Тялото завършваше започнатото движение. Материята на качулката се отпусна и главата няколко пъти се завъртя насам-натам. И изведнъж тялото в синия комбинезон избълва поток ругатни, дръпна се от креслото, но загуби равновесие и рухна обратно, като разклати цялото съоръжение, Глор тихо извика: „Нурра!“. Бившият командор на Пътя подскочи, но пак не можа да стане и изрева с истинска началствена интонация.

— Помогнете де, да ви тресне бялата мълния!

Глор измъкна Нурра от непокорното кресло. Физиономията на бившия командор смешно гримасничеше, изразявайки ту учудване, ту възторг, ту отмъстителна радост. Като позна Глор, той заизвива:

— Благодетел! Ех, добра услуга ми направихте, а, господин монтажник! Командор сте хванали, уха-а!

— Ш-ш-шт… командор на Пътя…

Лицето на командора, тоест на Нурра, придоби плачлив израз и той шепнешком забуча:

— Предвидливост?! Благодетелю, до края на Пътя ще лижа ръчичките ви, ама ще ме хванат! Внимавайте, внимавайте! И квалификацията ми е слаба, благодетелю!

Той вдигна ръцете си — ръкавиците се бяха пукнали и висяха на парцали.

— Слушайте ме! — Глор го помъкна към сандъка с командорските ръкавици, като в движение го инструктираше: — Сега ще извикам началника на Стражата. Ама слушайте ме де, престанете да хленчите! Трябва да мълчите и да гледате достойно. Аз ще заповядвам всичко от ваше име. Отиваме в кораба. Да разгледате десантния „посредник“. Не сте забравили инструкцията, нали? Великолепно! Когато останем сами с офицера, ще го възнесете в Мислещ. Разбрахте ли? Сложете ги! — Той извади чифт парадни ръкавици, по образец номер едно. — Не се късат, нали? Ха-така… Пред входа на товарния трюм ще ми кажете само две думи: „Господин адютант!“ и толкоз. Запомнихте ли?

— Вие сте мой адютант? — Нурра се закиска, като цял взвод офицери. — Да ме гръмнат с три антени по ухото и в ребрата! А ако ме попитат нещо, тогава как?

— Изругайте. Това го можете. Офицерът се нарича Сулверш.

Пъхна „посредника“ в контейнера, заключи капака и извика началника на Стражата. Отчаяният Нурра захихика в креслото и започна един по един да разглежда пръстите си, обхванати от парадните командорски ръкавици. Приличаше на момченце, облечено в униформата на познат адмирал. Подобно нещо наскоро се случи със Сьовка.

Смешно. Честна дума, на Нурра му беше весело!