Александър Мирер
Домът на скитащите (58)

Ваша предвидливост

По кораба гърмеше: „Миррно! Негова предвидливост командорът на Пътя!“ Господа специалистите приклякаха, лицата им ставаха покорно-изплашени. Шумолеше шепот: „Обикаля кораба. Скоро ще излитаме…“

Да, излитането за изпитания наближаваше. Сега Сьовка знаеше защо командорът на Пътя бе летял до Студения — за да заповяда лично на началника да подготви зареждането на кораба. Някои мисли на командора не се успокояваха, бродеха самостоятелно — както и преди, мътни, злобно озъбени като челюстите на кург. Докато крачеше по кораба, козирувайки непринудено на срещнатите, но в същото време, без да ги забелязва — тристагодишен навик! — Сьовка-Джал търпеливо се нагаждаше към тези мисли. Усвояваше ги, обръщаше ги насам-натам, нагаждаше ги към ръката си като оръжие. Не можеше да си остане Сьовка и само да ползува знанията на Джал. Колосалният опит на командора постоянно му предлагаше множество решения за всеки проблем. За да избере едно и твърдо да се придържа към него, се изискваше безжалостна воля, даже известна ограниченост на мисленето. Ако разумът има предвид прекалено много обстоятелства, винаги е затруднен в избора на поведение — всички варианти му се струват недостатъчно добри… Необходимо беше Сьовка да се слее с Джал, както добрият ездач се слива с коня си. Да станат едно същество. Така беше с Глор. Но преди всичко трябваше да усвои новите знания. Нурра му пречеше да се съсредоточи: тялото на Глор се мяркаше пред очите му като укор. И командорът отпрати Нурра със заповед да стои при пулта, да чака доклада на Космическата Стража, а като го получи, да го предаде по радиофона. Така щеше да е по-спокойно. При горивния автомат този грубиян блъсна с рамо една Диспечерка и дори и не помисли да се извини — само направи лицемерно-благовъзпитана физиономия. Дебелата госпожа скришом се щракна по челюстта — реши, че от преумора й се привиждат разни неща…

Като отпрати Нурра, свадливо си помисли: „Ще видя зор с него.“ Заедно с Нурра на заден план отстъпиха и мислите за организацията на Затворените. Толкова е тайна, че дори не е ясно дали изобщо съществува. Най-добре е засега да мисли само за отношенията на командора на Пътя с Великия Диспечер, дори и само заради това, че в онези далечни времена, когато Джал не би могъл и да си помисли за Величие, Диспечера е работил с Железния Рог, с Номдал. Джал бе роден тук. Прокт беше по-стар с едно поколение — бе долетял с преселниците. Великия Диспечер Прокт IX, невероятен мръсник и интригант, комуто естественото отвращение към убийството е непознато… Джал не се заблуждаваше по отношение на него. В даден момент той позволи на Джал да свали Номдал. Сега времената бяха други и нищо не му пречеше да помогне на изгнаника да се справи с узурпатора. Командорът на Пътя не мислеше, че Първия Велик има пряко отношение към замислите на Светлоокия. Прокт му бе препоръчал друг адютант, младши командор от Титановия — стандартен тъпанар и доносник. А препоръките за Глор идваха от заместника на Първия Диспечер на Трета монтажна, „стария гунеу“. Той беше по-скоро приближен на Великия Десантник, тъй като до неотдавна бе работил в неговото стопанство — обезпечаваше връзката с експедициите. Пак Нул, Великия Десантник, ужасният мързелан, немарливец, дръвник… Най-интересното бе, че педантичният Джал му беше просто необходим. Той бе поел в своето стопанство куп неща, които бяха задължение на Великия Десантник. Беше го освободил от грижите за близките области на Космоса — обслужваше ги със своите пилоти… По всяка вероятност бе сгрешил. Докато му помагаше, много добре бе успял да разбере какво нищожество е. Такова нещо не се прощава. „Аз самият не бих простил — помисли Джал. — Вероятно Нул е насъскал Джерф. Не случайно веднага след прехвърлянето си помислих за него. Първата мисъл в ново тяло винаги е добра. И така, какво може да се пусне в ход срещу Нул?“

Стоп! Как можа да забрави! Докладът на Нул за експедицията на Чирагу!

Сьовка спря. Ходовият Диспечер монотонно, почтително бъбреше:

— Полировката на дюзите е екстра качество, ва-ш-ш…

— Браво! Бижутер! — гръмна командорът на Пътя. Ходовият Диспечер се усмихна полуприпаднал — беше си заслужил „бижутера“, най-висшата похвала на командора на Пътя. А работата не беше в дюзите, не… Джал-Сьовка си бе спомнил нещо.

Преди една деветдневка Великия Десантник бе докладвал на Великия Диспечер и на командора на Пътя за експедицията до третата планета от системата Чирагу. До Земята. Докладът не беше весел. Корабът на Десантниците се бе приземил на северното полукълбо, без да е съпроводен от „насочващ“ — кораб за свръзка, — тъй като последният носи гигантски антени и е щял да бъде забелязан от спътниците, летящи около Земята. В замяна на това Десантниците окупирали антена на аборигените, разположена в близост до мястото на кацане. Но не могли да се възползуват от нея за насочването на големите кораби към плацдарма. Нещо повече, след шест девети оборота на планетата Десантниците били принудени да отстъпят и да се присъединят към експедицията, за което по тунела на свитото пространство било изпратено съобщение тук, на Главния маяк… Избягали, дръвници! — ликуваше Сьовка.

Командорът на Пътя завърши обхода на кораба и заповяда на Сулверш: „Към канцеларията!“ Дръвникът се подчини. Предан като дресиран неск и точно затова опасен… Вече се беше окопитил и поглеждаше мно-ого странно… Усеща, че с негова предвидливост не всичко е наред. Ще го имаме предвид. Само да ни падне сгода. Не си ти тоя, който ще се мери с мене, проклета каско… И така, какво още имаше в доклада на Нул?

Комонсите. Най-после Сьовка си изясни тайнствената дума. Ако Сьовка не беше комонс, сега не би крачил по кораба в тялото на Третия Велик. В старите книги на Пътя е написано — а тези книги се пазят в тайна, — че всички разумни същества в Галактиката се делят на три групи. Висшата група — комонсите — може да се прехвърля в телата на двете низши — шиусите и оусите, — да завладява разума и паметта им заедно с телата. Втората група — шиусите, — към които принадлежи народът на Пътя, се прехвърля само в оусите. Последните не могат да завладяват съзнания, а поради това — и тела. И точно оусите съставляват абсолютното мнозинство в Галактиката. Ето защо Пътя безпрепятствено се придвижваше от планета към планета — не срещаше други шиуси, още по-малко комонси. Самата възможност за съществуването на комонсите бе по-скоро теоретична, отколкото реална. Съвсем доскоро не се страхуваха от нея, до момента, когато на Чирагу бяха открити комонси — деца, още не достигнали пълното си развитие. Възрастните се превръщаха в оуси.

Сьовка се изхили. Отстрани това изглеждаше като милостива усмивка. Някой изкрещя: „Салют за великия командор!“ Той вежливо-високомерно козирува — комонс в тялото на Велик. Ето ви доказателство за съществуването на комонсите, господа… В доклада на Великия Десантник това се поднасяше като предполагаем факт, като хипотеза. И още една непростителна грешка: Десантниците не бяха успели да вземат със себе си нито един Мислещ за изучение. „Зяпльовци — с наслада си помисли Джал. — Три пъти, девет пъти глупаци!“ Най-сетне последният факт: съобщението на Точката, командуващия десанта, било прекъснато по средата. Оттогава радиоконтактът с кораба за свръзка бе прекратен. Великият Нул обясни прекъсването на радиограмата с космическия вятър, задухал от центъра на Галактиката. Съмнително, господа, съмнително… Това по-скоро е работа на Учителя. Щом владее хиперпространството, да прекъсне тунелната връзка е съвсем… М-да… Имаше и още нещо. Засега да оставим настрана Учителя. Какво още, кълна се в горещата тяга?

Бе забравил и сега не можеше да разбере някакъв важен детайл от доклада на Великия Десантник. Спря. Свитата замря. Отпред Сулверш ръмжеше: „Обиколете, господа… Обиколете, по средния коридор… — разчистваше пътя. — Ослепяхте ли?“

„А! Кълна се в Безсмъртието! В доклада не беше казано, че на Земята са оставени Десантници-резиденти! Великия Десантник лъжеше. Ето защо през последната деветдневка е заседнал на маяка — опитва се лично да установи връзка, дръвника… Ако Нул е насъскал срещу мен Светлоокия, горчиво ще съжалява за това“ — обобщи командорът.

Влезе в кабинета, като благо се усмихваше, но мисълта му продължаваше бясно да работи. Може би се страхуваше да спре, за да не започне да мисли за Машка. Да не мисли за непоправимото… Интригите винаги му бяха замествали развлеченията. Безпогрешно го ръководеше тристагодишният му опит в интригите. Засега да не предприема нищо. Да чака, да подготвя плановете си. И да ликвидира дребните пречки. Такива като Сулверш. Него би трябвало… м-да-а… После госпожа Ник. Като поразмисли, да не вземе да хукне да си признава…

— Сул! Изпрати ми Клагг — нареди той. Стражникът влетя в кабинета по балистична крива — така се бе засилил. „Командорът“ рече с бащински глас:

— Виж какво, момче… Изтичай при госпожа Ник, приятелката на господин Глор. — Кимна през рамо към Нурра. — Предай й личната ми молба. Да не се отлъчва, ммм, известно време. Ще ми потрябва.

— Слушш!

— Е, върви… И по-любезно с нея. Ти си умно момче.

— На услугите на вашвидливост!

Ощастливеният Клагг литна надолу.

„Кълна се в безтегловността, че вече строи въздушни кули и злорадо поглежда към Сулверш — помисли командорът на Пътя. — Ама че дръвник са сложили в Стражата на Великия! «Аз се разпореждам с кадрите и на планетата, и в Космоса!» — изимитира той Диспечера. — Добре се е разпоредил, да си чука сега главата! А, говорим за вълка, а той в кошарата! — Върху екрана за повикване замига кодът: «НРВД НПКП» — негова разпоредителност Великия Диспечер до негова предвидливост командора на Пътя. — Давай, давай, да си поговорим…“