Александър Мирер
Домът на скитащите (74)

Двамата майстори

Двамата офицери, присъствуващи на разпита, гледаха Учителя с огромно учудване. Ама че лъжец! — беше изписано на лицата им. Зернов едва забележимо се усмихна. Бавно изрече:

— Вие ни дезинформирате. Такова е моето мнение.

— Тогава… — Учителя прекъсна изречението. Часовникът в хола с отекващ камбанен звън отмери полунощ. — Тогава настоявам да ме изпратите при Георгий Лукич. Разговорът се записва. Няма да посмеете да ми откажете!

И офицерите се учудиха още веднъж. Шефът им, изглежда, се изплаши. Изтри усмивката от лицето си и заговори по вътрешния телефон:

— Иля Михайлович, запознахте ли се с филмите?

— В общи линии — прегракнало отвърна гласът на кибернетика. — Далечна прилика с високочестотен локатор.

— Ще можете ли да направите уреда?

— Съмнявам се.

— Защо?

— Уредът съдържа няколко хиляди елемента. Засега ни е ясно предназначението само на три. Намирам се в положението на обущар, на когото са показали снимка на вътрешностите на телевизор и са му предложили да направи същия, но действуващ.

— Ясно — рече Зернов и се обърна към Десантника. — Какво ще кажете?

Ръцете му мърдаха върху гладката дъска на бюрото. Десантника отговори с недоумение, даже като че ли объркан:

— Чакайте… Ами Благоволин?…

— Ами вие? — без пауза попита Зернов. Нещо се измени. Зернов и Линия девета продължаваха разговора за нещо, което разбираха само те двамата. Десантника загрижено рече:

— Аз трябва да се прибера… Така… След два часа, не по-късно.

Без да го пита къде „да се прибере“ и защо трябва да се прибира, началникът на Центъра се осведоми:

— Ами ако с колата?

— Така си и мислех, Михаил Тихонович. Последният влак заминава след половин час.

— Разбирам. Иван Павлович, разпоредете се Дмитрий Алексеевич да отиде в лабораторията. Да, тукашното ви име?

— Иван Кузмич.

— Иван Кузмич, та как изпратихте разузнавачи на базовата планета?

— Направих инвертор на пространството — рече Десантника. — Слабичък, не е особено скопосан, м-да… Но действуващ. — Доверчиво погледна към Зернов. Ганин се измъкна през вратата и като хвърляше по едно око към кабинета, предаде нареждането на дежурния. А неразбираемият разговор между Десантника и началника на Центъра продължаваше:

— Кои са вашите разузнавачи?

— Деца.

— Така-а… Колко са?

— Две.

— Дублирате ли?

— Извинете, Михаил Тихонович?

— Изпратили сте ги с паралелни задачи?

— За съжаление не. Подчиних се на ситуацията. Затворените държаха под око един, хм… един функционер, който не се разделяше със своята, как да кажа, приятелка. Нещо подобно на земното семейство, но по-друго — не е важно. Не можех да прехвърля разузнавач само в един от тях, тъй като вторият веднага щеше да забележи подмяната и да съобщи в полицията.

— Следователно вие сте изпратили там само Мислещи? Така… Впрочем надявам се, че ще си поговорим още с вас. Иван Павлович, придружете гражданина до лабораторията. Желая ви успех!

Ганин, който все още не беше дошъл на себе си от изненадата, отведе Десантника. Зернов вдигна слушалката и предупреди помощника на Георгий Лукич, че изпраща писмо по куриер. Написа няколко изречения на листче от личния си бележник, внимателно изписа координатите на коридора за кацане, залепи плика. След няколко минути колата с куриера замина. Сега вече Зернов можеше да се върне в мислите си към Учителя и собствените си постъпки.

Знаеше, че е действувал правилно, с разумна степен на риск. Но съмнението е едва ли не главната съставна част на мисленето. Веднъж попитаха Зернов защо досега не е имал неуспехи в работата си? Той отговори: „Вървеше ми.“ Но си помисли: „И се съмнявах.“

И така, прав ли беше като повярва на Десантника? Преди седмица, когато си обясняваше поведението на Благоволин, разгледа три версии. Първата: Благоволин е вкарал в Центъра Десантник, който е разкрил несъществени тайни за пришълците, а самият той е получил важни сведения за работата на Центъра и при удобен случай си е отишъл, прехвърляйки се в Учителя. По всяка вероятност е държал „посредника“ в металната, непрозрачна за рентгена сапунера.

Михаил Тихонович отхвърли тази версия. Сведенията на Благоволин определиха цялостната дейност на Центъра. А пришълецът, напротив, не би могъл да получи никаква важна информация. Програмата за защита бе толкова проста и естествена, че всъщност не представляваше тайна. Освен това след срещата си с Иван Кузмич Благоволин нито на йота не бе изменил начина си на поведение.

Последният факт можеше да се обясни с втората версия: че Дмитрий Алексеевич не е носил в себе си Десантник. Обаче в този случай не би могла да се обясни феноменалната осведоменост на Благоволин.

Оставаше третата версия, която Зернов прие като работна. В Благоволин е имало Десантник и те са работили заедно — срещу пришълците, в полза на земните хора. Сега Учителя потвърди това, и то не само с думи, а и с дела, но Зернов още преди десет дена бе записал на хартия и бе скрил в сейфа си тази хипотеза. (Веднага след появяването на Иван Кузмич, когато Благоволин изтича на улицата със сапунерата.) Ето как се бе появила мисълта за сътрудничество между земния човек и Десантника. Отначало Зернов се усъмни в това, че Благоволин помни всичко поради особената си памет и способности. Какво, да не би Десантниците да не ги бива? Скапани разузнавачи с пробита конспирация? Едва ли… Щом всички хора забравят, значи всички — и гениите, и глупаците — ще си приличат по това. Очевидно „посредниците“ имат специално устройство, което изтрива паметта. Значи Благоволин не „помни“, а знае. Неговият Десантник би могъл например нарочно да изключи изтриващото устройство. Друг въпрос: защо този Десантник е започнал да сътрудничи с врага? Защото Пътя не би могъл да бъде единен. Неговият полицейски апарат потиска и пречупва слабите, опира се на подлите, подкупва силните, лъже глупавите. А значи би трябвало да има и други, които да противопоставят разума на лъжата и ненавистта. Преди тридесет години в хитлеристки Берлин Зернов се опираше на такива. И сега Десантника му каза това, което преди тридесет години би могъл да му каже някой немски комунист или социалист, или просто честен и смел човек: „Като помагам на вас, помагам на своя народ.“ Даже формата на помощта беше предвидима — някакво техническо устройство, което да открива Десантниците. Техника, електроника. Не случайно физикът-теоретик Благоволин още преди ареста се бе заел с полупроводници и вълнова техника. И докато беше арестуван не четеше други книги… Веднага щом Учителя попита защо Благоволин не участвува в анализирането на схемата, Зернов прекъсна разпита. Обаче версията прекалено точно съвпадаше с действителността. А Михаил Тихонович знаеше колко опасни са тези блестящи на вид съвпадения. Докато се разхождаше като махало по кабинета, търсеше разлики между прогнозата си и показанията на Иван Кузмич. Такива нямаше. Затова пък извън версията се откриваше невероятен детайл — Учителя бе заявил, че е направил „инвертор на пространството“ и е изпратил на своята планета деца-разузнавачи.

— След три дена ще изясним и това — мислеше Зернов. — Ако апаратът наистина съществува, значи ще може да се пипне с ръка. Сега вече няма да ви изпусна, Линия девета… Приятел или враг, няма да ви изпусна. Друго е интересно: твърди, че операция „Вирус“ няма единно ръководство. Подозрително. Най-вероятно точно това е забитият от него пирон, на който ние трябва да се обесим. Да предположим, че „Вирус“ има единен център за ръководство. Той поддържа връзка с всички Десантници и знае, че ние искаме да попречим на ескадрата да кацне на Земята — никак не е трудно да се сетят. И ни дават лъжливи координати на коридора за кацане. А ескадрата вече каца. По друг коридор. А схемата с опознавателя на Десантниците е фалшива и им е нужна само за да печелят време. Докато ние се мотаем с разшифроването й, като отлагаме обръщението към света, всички останали акции, ескадрата каца…

Зернов постоя няколко минути, втренчен с невиждащи очи в лампата. Реши се. Набра номера, помоли да отложат с три часа предаването на обръщението. Свали часовника от ръката си, сложи го на масата под документите и зачака.