Александър Мирер
Домът на скитащите (81)

Земя. Инверторът на пространството

От стените миришеше на борова смола. Дъските, с които бяха облицовани стените, бяха нови, златисти. В широкия светъл прозорец се провираха борови клонки и надничаше любопитен щиглец. А по средата на мръсния, отдавна немит и неметен под на тази прекрасна стая — на горния етаж на вилата на Гуров — се помещаваше някакъв апарат, също толкова неуместен в боровата тишина, колкото картечница посред ягодова леха. Приличаше на купчина вторични суровини. Учуденият поглед зърваше сред хаоса от детайли ту стар радиопредавател с побеляло от времето шаси, ту гирлянд от полупроводници, ту медна спирала. В дълбочината просветваше в зеленикаво керамиката на шестзаряден „посредник“. Всичко това бе скупчено около един рупор, споен от консервни кутии и насочен към тавана. Майсторът не си бе направил труда да подреди всички ламарини от едната страна и повърхността на рупора беше петниста като картата на Африка. Сред полетата от бяла ламарина се синееха откъслеци от думи „тлант“, „марин“ и „ска сар“. И още вълни, мрежа и рибя опашка.

„Атлантическа сардина, маринована“ — разбра Зернов и попита със съмнение в гласа:

— Това ли е вашият инвертор?

— Това е инверторът на пространството — отвърна Иван Кузмич.

Зернов изхъмка. Предпазливо надникна в рупора — беше покрит с най-малко едноседмичен прах. На дъното спеше нощна пеперуда гуляйджийка.

Учителя не обръщаше внимание на важния гост. По същия начин не забелязваше и пазачите си — двамата офицери, прикрепени към него от Центъра. Тъпчеше на едно място около инвертора, като от време на време пъхаше главата си вътре, между двете алуминиеви чинии. Такива чинии има в долнопробните закусвални.

Всичко това приличаше на мистификация, на специално измислен номер. Но преди три денонощия и схемата на детектора — устройството за откриване на Десантниците — изглеждаше мистична…

Началникът на Центъра седна в ъгълчето, запуши, като поглеждаше към тила на Десантника. Беше притеснение, това не го учудваше и не го унижаваше. През последните три денонощия се научи на много неща. През онази паметна нощ Иван Кузмич заедно с Благоволин преведоха схемата на земен технически език — начертаха я на лист хартия. Учените електроници се заловиха да осмислят схемата, а Иван Кузмич незабавно се върна тук, на вилата. През онази нощ Центърът не можа да командирова никого от инженерите с Учителя. Във вилата прокараха телефон и поставиха охрана. Но Десантника не се опитваше да бяга — непрекъснато стоеше край инвертора, почти не ядеше и не заспа нито за миг — чакаше съобщения от разузнавачите си. През това време в Н… кипеше работа. Щом схемата бе разшифрована, по града хукнаха пратеници. В четири и в пет, и в шест часа сутринта будеха специалисти, главни инженери на заводи и институти, снабдители. Разпечатваха складове. Коли докарваха в Центъра картонени и пластмасови кутии с полупроводникови прибори, радиолампи, микромодули, трансформатори, трептящи кръгове — голямата стая бе превърната в склад. Бригада от най-добрите радиотехници в града се настани на долния етаж на вилата. Веднага започнаха сглобяване на детекторите. Трябваше да смогнат за едно денонощие. По някакво чудо Зернов успя да извоюва това денонощие… То започна в три часа през нощта с официално обаждане „отгоре“ и за Зернов настъпи истински ад. Нямаха право да не успеят. По-късно приятелите му го питаха: Луда главо, как можа да рискуваш така? Срещу нищо, срещу непотвърдените думи на някаква съвсем тъмна личност, без твърди доказателства да спреш извънредните мероприятия? Михаил Тихонович се отърваваше с шеги — победителите не ги съдят… Само Анна Егоровна знаеше какво му струваше това денонощие. Скришно от всички през всеки два часа му мереше кръвното налягане и му слагаше инжекции. Дванадесет пъти през това денонощие. Двадесет и четири часа началникът на Центъра прекара между телефона и телекса — на техниците им липсваше ту едно, ту друго и Зернов уреждаше, нареждаше, искаше, молеше, изпращаше още пратеници и пълномощници. За сглобяването на детекторите бе определил двадесет часа и нито минута повече. Радиотехниците работеха с луди темпове. Почиваха само когато имаше прекъсвания в снабдяването — заспиваха веднага, на масите, без да изключват поялниците. Тогава и Благоволин слизаше в бюфета за поредния термос с кафе. И Дмитрий Алексеевич като Зернов не беше мигнал. Молеха го да си почине, но той боботеше:

— Нищо, нищо. Докато бях арестуван, спах цяла седмица…

Не смогнаха за двадесет часа. Едва след едно денонощие, към три часа през нощта на четиридесетия ден детекторите бяха готови. Два екземпляра. Нескопосани сандъци с размерите на стар грамофон, ужасно тежки. Иля Михайлович тичешком рече на Зернов:

— Нищо, че са тежки, Михаил Тихонович. Ако засвирят, веднага ще започнем да сглобяваме портативни.

На ярката светлина лицата им изглеждаха зелени. Като се суетяха и си пречеха един на друг, кибернетиците развиваха проводници, включваха уреди. Возеха на колички огромни осцилографи. Започна регулирането на детекторите. Зернов позвъни на председателя на комитета и помоли за отсрочка. След пет часа бе длъжен да доложи окончателно — може ли да се разчита на детекторите, или… „Какво ти! Тогава вече няма да има никакво «или», Михаил Тихонович“ — рече си той. Отиде в кабинета си, изключи всички телефони, тръшна се на дивана и заспа.

Събуди го Благоволин. Лицето на физика бе осветено от кисела дъжделива светлина — осем часът сутринта. Времето бе изтекло.

— Защо не ме събудихте по-рано?

— Нямаше нужда, Михаил Тихонович.

— Регулирахте ли го?

— Регулирахме го. Трябва да го изпитаме.

— Предайте — в осем и двадесет започваме.

По покрива трополеше гаден, безконечен дъжд. Мръщейки се, Зернов изтърпя сутрешната инжекция. Обади се на Георгий Лукич и доложи за началото на проверката. През вратата надникна сервитьорката със закуската — Зернов така я изгледа, че тя изчезна на секундата. А той извади от сейфа шестзарядния „посредник“ и извика по селектора двама младши офицери от оперативната група.

Черната работа трябва да си я вършиш сам, помисли си той. Лейтенантите бяха доброволци за изпълнението на опасната задача. Не бяха им съобщили в какво се състои. Просто опасна задача. Работата в Центъра беше такава — непрекъснати изморителни хитрости, клопки, лъжливи ходове. Тези двамата даже не знаеха, че детекторите са направени и сега ще започнат изпитанията.

Рапортуваха: „Лейтенант еди-кой си се явява по ваша заповед.“ Зернов ги покани да седнат, вдигна „посредника“ и като в миналото блесна с мигновената си реакция — два пъти дръпна дългия конец. Офицерите не успяха да разберат какво държи в ръката си. Отпуснаха глави и се опомниха Десантници.

— Аз съм Линия девета — натъртено рече Зернов. — Промъкнах се. В името на Пътя!

— В името на Пътя! — отговориха Десантниците.

— След половин час отлитаме за министерството. Ще вземем от спецсклада едноместни „посредници“ и Мислещи и ще заминем за Генералния щаб. Засега идете в лабораторията под командуването на Ганин. Ще ви извикам направо в колата. Край.

— В името на Пътя! — отвърнаха Десантниците и с войнишка стъпка излязоха от кабинета.

Присъединиха се към сътрудниците, които се бяха събрали в предната стая на лабораторията — заедно с Десантниците там имаше двадесет души.

Ганин раздаде на всички картонени номерца, обясни задачата на групата: от съседната стая ще ги викат по реда на номерата. Извиканите да влизат, без да се бавят, да вървят направо между истинската и временната шперплатова стена. Да излязат през противоположната врата, като на изхода си предадат номера.

Десантниците не се спогледаха — бяха се втренчили в полковника с уставен, прям поглед. Бяха специалисти от висока класа и разбираха, че отърваване няма. Ако бяха стопроцентово сигурни, че ги използуват като опитни зайчета, щяха да откажат да тръгнат. Но не бяха напълно сигурни. Началникът на Центъра се нарече Линия девета, с името на един от старшите в операция „Вирус“…

— Първи! — извикаха иззад вратата.

Детекторите бяха на масата, до шперплатовата преградка. Лабораторията бе претъпкана с хора, някои седяха на перваза и тишината затваряше всички като под стъклен похлупак. Освободиха кресло за Зернов, но той мръдна рамо и остана прав. Иля Михайлович, който ръководеше изпитанията, извика: „Първи!“.

Номер първи мина зад преградката — токовете му изтракаха по линолеума, затихнаха. С треперещи пръсти Иля Михайлович го отметна в протокола.

От двадесетте участници в опита само двама ще бъдат Десантници.

Мина вторият. Стиснал с една ръка брадата си, а с другата — отвертка, Благоволин се бе надвесил над уредите. Нищо. Неоновите лампи не светнаха. Тръгна третият.

В лабораторията нещо звънко изтрещя и всички се размърдаха, но лампата не светна, а в ръката на Благоволин отвертката бе станала на две половини. Беше я счупил. Някой попита: „Да усилим ли?“ Тишина. Тръгна четвъртият. Извикаха петия.

И Зернов като другите не знаеше под какви номера ще тръгнат Десантниците. Чу скърцането на вратата, надникна в мъртвото око на уреда и пръв забеляза в дъното му жълт отблясък. Стана толкова тихо, че от улицата съвсем ясно се чуваха гласовете на пенсионерките. Участникът в опита вървеше по коридора и неоновата светлина го следеше — разгоря се до пълната си мощност, трепна, започна да избледнява и когато вратата на изхода се затвори, изгасна.

Зернов се изправи. Шепнешком проговори: „Поздравявам ви, другари“ и постоя секунда, притворил очи. В коридорчето вече влизаше шестият.

Началникът на Центъра се измъкна от лабораторията, като стъпваше на пръсти. Трябваше да освободи офицерите от Десантниците. Детекторите „засвириха“! Земните хора се бяха научили да разпознават пришълците. От този момент Иван Кузмич престана да бъде съмнителен субект. Превърна се в историческа личност, дала на Земята спасение от нечутите и небивали ужаси, от губенето на себе си, повторено милиарди пъти. За такова нещо в земните езици даже няма думи… Но в този момент за Зернов практически почти нищо не се беше променило. Оня ден той чакаше края, днес — изпитанията на детекторите. Вече шест седмици поред всеки час чакаше най-страшното — доклада на ПВО за атака на ескадрата. През последното денонощие се бе движил като механична играчка, чиято пружина вече почти се е развила. И захвърли всичко, заряза разгръщащото се производство на детекторите и ето го, позеленял, съвсем изтощен, седеше пред машината, която приличаше на перпетуум-мобиле на безумен изобретател, а през прозореца надничаше любопитният щиглец.

Не му се говореше. Безсмислено беше да пита. Зад тази машина стоеше цял свят, също така недостъпен като Магелановия облак. Но службата си е служба.

— Как действува вашият инвертор? — попита Зернов.

Иван Кузмич се огледа. Изглеждаше по-зле и от Зернов — бузите му съвсем бяха хлътнали, лицето му бе пожълтяло, устните му — изпръхнали. Говореше сякаш с усилие. Правеше неочаквани паузи между думите.

— Действието? М-да… По-важен е резултатът от действието.

— Добре, резултатът?

— Предава се голям обем информация… М-да. Предава се на всякакво разстояние. Извън времето. Например Мислещ. Вие знаете, че Мислещия представлява информация, записана на кристална основа. М-да, основа… Нищо повече. Информация за състоянието на мозъчните връзки. Какво?

— Слушам ви, продължавайте.

— Това е. Инверторът предава Мислещи на всякакво разстояние. Извън времето.

— Какво означава „извън времето“?

— М-да… Как да ви… — рече Иван Кузмич. — Така… Да предположим, че изпращате сигнал на Луната. Можете да получите отговор не по-рано от две секунди. Ясно ли е?

— Разбира се. Една секунда е необходима за пътя на сигнала в една посока.

Учителя гледаше някъде в средата на инвертора.

— М-да, в една посока… До Венера това ще са минути, не помня колко. А инверторът дава отговора мигновено.

— Тоест не се губи време за изпращане на сигнала?

— Ако предпочитате — не се губи. Парадоксите на времето! Знаете ли, те са извън логиката.

— Така… А разстоянието?

— Светлинни години.

— Тогава за какво са ви кораби?

Десантника отговори веднага:

— Корабите принадлежат на Пътя. Инверторът е творение на Затворените. Пътя няма да го получи.

— Не предричайте — рече Зернов. — Всяко изобретение рано или късно става общо достояние.

Десантника сви рамене. Освен умора и равнодушие в жеста му имаше предупреждение: и вие няма да получите тази машина. И вашата планета също не е населена с ангели… Зернов мислено се съгласи с това и тъжно си помисли, че заедно с неоценимата помощ Линия девета му създаде маса грижи и го постави пред проблеми, които той нямаше право да решава. Формално бе длъжен да се добере до инвертора и да не се замисля дали върши добро, или зло… Помълча и попита:

— Казахте, че с помощта на инвертора сте успели да изпратите Мислещите на две деца на базовата планета и че тези деца засега „не знаят“ това! Как става така?

Иван Кузмич не отговори веднага. От инвертора се чу учестено цвърчене, щракане, сякаш някъде в далечината се биеха врабци. Съоръжението се обви в бяла мъгла и по нея се задвижиха знаци. След това мъглата скри Иван Кузмич. Това продължи няколко секунди. Мъглата се разсея. Иван Кузмич заговори, сякаш нищо не се бе случило:

— Ще се опитам да отговоря на въпроса ви за децата. Нали помните доклада на Бистров? Той говореше за два варианта на калкиране на разумите? Че Пътя практикува вариант, при който се унищожава оригиналът — мозъчните връзки?

Зернов вече бе свикнал с това, че Линия девета знае всичко, което е виждал и чувал Благоволин преди епизода със сапунерата. Потвърди:

— Да. Помня.

— Инверторът реализира по-сложен вариант: калкиране, без разрушаване на мозъчните връзки. Инверторът прави дубликат на разума. М-да. Дубликат, втори екземпляр. А първият безгрижно си лудува… Ето го. Моля!

Край оградата, подскачайки върху седалката на велосипеда си, мина момченце — късо подстригано, набито, с решителна мъжка брадичка. След секунда префуча момиче, даже по-скоро девойка, в тениска и шорти и с гъста, твърда на вид грива от черна коса.

— Моля — повтори Десантника. — И двамата са тук. Лудуват.

— А дубликатите — там?

— Както вече имах честта да ви обясня.

— Тогава не разбирам. Казахте, че сте длъжен да върнете децата. Но там не са те, а дубликатите им?

Линия девета вдигна ръка:

— Михаил Тихонович, ние много ценим сътрудничеството си с вас, говоря от името на Затворените. Но в някои неща, длъжен съм да ви кажа и това, вие не можете да ни разберете. Вие отъждествявате конкретната личност с конкретното тяло, неин носител, като забравяте, че личността е информация, организирана по определен начин. Не само разумът — личността като цяло. Замислете се, аз изпратих в Космоса дубликатите на личности, които по нищо не се отличават от оригиналите. По нищо! И двамата притежават пълноценен разум. Осъзнават собственото си „аз“. Живеят в настоящето, имат минало и мечтаят за бъдеще. Като ги създаваме, ние пускаме на бял свят не дубликати, а личности. И нямаме никакво право после да ги изоставим на произвола на съдбата. Тяхната гибел ще бъде също такава смърт като вашата или моята. Нещо повече, аз нямам право да ги разделям с тяхното минало, което им е скъпо. Длъжен съм да ги върна тук, иначе те така или иначе ще загинат. Ще залинеят като бор, присаден в блато. Следователно длъжен съм да ги върна на Земята и да ги обединя с личностите-оригинали. Всеки друг вариант ще бъде убийство. Е, а от практическа гледна точка… Те ще доставят сведения за Пътя, които ще ви бъдат от голяма полза. — Учителя се позасмя. — Високоморалното поведение винаги е практично, такова е моето скромно мнение. М-да. Има надежда в най-скоро време да ги върна.

— Добре, ще се радвам да се убедя — рече Зернов. — След като заговорихме за морал, вие как бихте постъпили с Мислещите на Десантниците?

— Както искате — отвърна Иван Кузмич. — Вие не сте ги канили на чаша чай. Пътя не ме интересува.

— Не изпитвате ли морална отговорност за действията му?

— Изпитвам. Затова се боря с него, м-да…

— Да, разбира се — съгласи се Зернов. — Иван Кузмич, а защо изпратихте деца — не възрастни, а деца?

Десантника с характерен жест на учител вдигна пръст.

— Това е загадъчна история, която още не съм си изяснил, макар че би трябвало… Уважаеми Михаил Тихонович, вие представяте ли си биологическия механизъм на прехвърлянето на личността?

— Не си го представям съвсем ясно, Иван Кузмич — изхитрува Зернов. — Практически аз съм работник в съвсем друга област, нали?

— М-да… Ще опитам… Грубо казано, при прехвърлянето в мозъка се образува нова мрежа нервни връзки, която формира нова личност. М-да… Излъчването на „посредника“ налага на мозъка тези нови връзки, като при това старите остават практически недокоснати. Новата личност не измества старата, те живеят заедно, съжителствуват. Но… — Учителя допря пръст до носа си, — но две личности, при това принципно различни, би трябвало да формират две различни поведения. Това е невъзможно. Поради тази причина всичко, което се нарича сила на волята, а назовавайки го по-точно, мотивация на поведението, принадлежи само на едната личност. Да я наречем ръководеща. И биологически… м-да, биологически… е предопределено така, че при прехвърлянето им в човешкия мозък личностите от народа на Пътя стават ръководещи. Но! — Той отново вдигна пръст. — Само ако този мозък е възрастен… Загадъчна история, уверявам ви! Просто не зная как да я обясня. За мен, като учител по професия, е приятно да си мисля, че мотивацията на поведението на децата е по-мощна, отколкото у възрастните… Нали разбирате?

— Да, да…

— Защо детската личност се оказва ръководеща? Може да е случайност. А може моето наивно учителско мнение да е правилно. М-да. Не зная…

— А как мислят там?

— Уф! Там! Пътя не се интересува от теории… Официалната наука просто отрича всяка възможност за поражение на Пътя. Никой не може да ни победи и толкоз! Моля да ме извините. — Иван Кузмич се приближи до инвертора, ослуша се, отстъпи. — Сега ще отговоря на въпроса ви. Трябваше да изпратя там двама души, при това такива, които без съмнение ще бъдат ръководещи личности. Без засечки. Ясно ли ви е решението? Деца. На възможно по-голяма възраст, но деца. Избрах две, които от няколко години насам бях наблюдавал по време на летните ваканции. Добри приятели, с волеви, самобитни характери. Прями. Не страхливци. Момичето е просто злато… Момчето е по-добре мотивирано, но е по-обикновено, по-обикновено… А пък здравето и на двамата — направо кремъчета! — Учителя се усмихна.

Зернов за пръв път видя, че се усмихва истински.

— И ги изпратих, дубликатите им, естествено.

— Благодаря ви за обясненията — каза Зернов. — Ако правилно съм ви разбрал, дубликатите ще се върнат?

Иван Кузмич го погледна, мрачно сви рамене:

— Правя всичко възможно, м-да… Засега не зная. Моля да ме извините, всичко хубаво! — Той пъхна глава между двете алуминиеви чинии на инвертора. Косата му запращя и се изправи.

Така завърши втората и последна среща на Зернов и Линия Девета, Десантника-инсургент.