Александър Мирер
Домът на скитащите (15)

Кургът

Градът изскочи иззад хълма като неск, преследван от див кург. Вентилационните устройства върху шест опори, които увенчаваха Монтажната, наистина приличаха на шестокракото животно, но работата не беше в приликата. Всеки, който минаваше край титановите рудници, си спомняше за каторжниците. Ужасно, позорно наказание — изгнание в тялото на кург… Напоследък все по-често осъждаха на него. Не случайно на планетата почти се бяха свършили дивите курги. Експедиции на Стражата тръгваха да ги търсят в делтата на Среднощната река. В глухите дебри, които се намират на север от отровните блата Тауринжи.

За това си мислеше Глор, когато „Скитника“ се затресе от рязкото спиране.

— Какво правиш?! — извика Глор.

Колата се пързаляше по пътя с обтегнати от усилие лапи. Ник обърна седалката си, притисна лице към купола и се вгледа в шосето зад колата.

— Там… Там има кург. Край пътя — прошепна Ник.

— Мъртъв?

— Жив. Стори ми се…

— Тръгвай веднага — неуверено рече Глор.

— Според мен е ранен.

„Предизвиках съдбата“ — суеверно помисли Глор. Никога не беше виждал див кург — само изображения в учебните пособия, а пък такъв…

— Не бива — колкото можеше по-убедително проговори той. — Трябва да сме като другите.

— Той е ранен.

— В името на Пътя, какво ни влиза в работата?! Ти…

— О, велики Небеса! — с променен глас го прекъсна Ник. — Какви нищожества сме… Добре. Тръгваме. Но Учителя ни заповяда да не пренебрегваме случайностите.

Това вече беше някакъв аргумент. Глор рече:

— Добре, обръщай! Но помни…

Край тях мина дълга осемнадесеткрака кола със знака на Десантниците на борда. Мярнаха се неподвижни като манекени фигури. „Ама те са изкуствени — помисли Глор. — Да се прехвърли човек в някакво изкуствено тяло с Десантник… Те със сигурност знаят инструкцията за прехвърляне като собствената си ръкавица.“

„Скитника“ се бе обърнал и се движеше обратно. Колата на Десантниците стремително се отдалечаваше по блестящото под косата светлина платно на шосето.

— Да беше ги почакала да отминат още…

— Господа Десантниците няма да забележат такава дреболия като полумъртъв кург. О! Ето го…

Кургът лежеше край пътя. Беше покрит с кърваво-червен руден прах и се сливаше със земята. Ник го бе забелязала по някакво чудо. Едва след като притисна лице до стъклото, Глор успя да разгледа голямата глава, тялото, прилично на дълга торба с шест издатини на раменните стави. Прахта засипваше затворените очи на звяра.

— Като минавахме, той се обърна. Тогава го видях — рече Ник.

Колата слезе от платното в канавката, като едва не настъпи животното. То даже не помръдна.

— Дано да е мъртъв — промърмори Глор. Свали неска от коленете си, наведе се и извади от багажното отделение „ръката“ — универсален ремонтен инструмент. Все пак някакво оръжие.

Ник го спря:

— Няма нужда. От другата страна има рана. Юмрукът ти може да мине.

— Тогава вземи лепилото.

Докато Ник изваждаше тубата с лепило за първа помощ, Глор разгледа курга отблизо. Широката му хищна муцуна с полепнала по нея руда лежеше върху мускулестата му лапа. Прахта не се задържаше по ноктите му и те блестяха ярко на фона на тъмната земя.

Скочиха в канавката. И в този момент в кабината истерично запищя Любимеца на Пътя — полусляпото зверче най-после бе подушило исконния си враг. Глор бързо затвори покрива, но пискливите оплаквания на неска се чуваха и отвън. Стори му се, че ще събудят всичко наоколо. Ник високо попита:

— Чувате ли ме?

Глор огледа пътя със смътна тъга. Колко неподвижно е всичко! Спрялата кола, недвижимите гънки на комбинезоните и кървавочервените хълмове. Прашният стълб над стартовата кула изглеждаше застинал във въздуха.

— Чувате ли ме? Покажете си раната!

По тялото на курга премина едва забележима тръпка. Глор разбра: чува всичко, но не желае да гледа балозите. Допълзял е тук, за да умре. Тогава, кой знае защо, Глор изтърси ръкавиците си, взе курга за предните и задните лапи и го обърна през гърба на другата страна.

Раната беше огромна. По-голяма от юмрук. През нея се виждаше дихателната торбичка и цялата му страна беше покрита със засъхнали струпеи черна кръв. Ник, като пощракваше съсредоточено с челюсти, заля раната с лепило и прошепна:

— Лъчемет… почти от упор…

— От осемнайсетина крачки — потвърди Глор. Ник попипа рамото на курга, намери кръвоносния съд и допря до него ампулата с универсалното лекарство.

— Това може да му подействува като отрова — рече Глор.

Ник не отговори. Пък и какво ли можеше да каже? От момента, когато Десантниците стъпиха на планетата, непрекъснато ловяха или унищожаваха кургите. На кого би му хрумнало да лекува кург?

Когато ампулата се изпразни, Ник не я хвърли, а я скри в маншета на ръкавицата си. „Браво“ — помисли Глор. Изхвърлената ампула би могла да се окаже улика.

Кургът безсилно се понадигна. Оброни муцуна в прахта. Черните, със зеленикав оттенък очи се завъртяха надясно, после наляво. Спряха. Ник високо каза:

— Вие трябва да се борите с болестта! Защо не се борите? Постарайте се да заздравявате раната си, моля ви. По-добре ли ви е сега?

Кургът потръпна и запълзя, опирайки се на предните си лапи. Двете двойки задни крака се влачеха по земята. Той пълзеше съвсем като животно — равнодушно. Беше равнодушен към балозите, към страданието си, към себе си. За него всичко бе свършено и той отиваше по-далеч от шосето.

— Той иска да умре — промърмори Глор. — Невероятно… Все едно ще умре, ако… — Махна с ръка.

— Може ли да говори?

— Нали нямат речеви апарат. Гласова мембрана и прочее…

Монтажниците бавно вървяха след курга. Върху елегантните им комбинезони се наслояваше прах. На около двадесет и седем крачки от шосето звярът отново легна. Ник клекна пред муцуната му и рече:

— Ние искаме да ви помогнем. Слушайте. Аз ще говоря. Когато назова това, което ви е нужно, кимнете така. Разбрахте ли ме?

Кургът повдигна ципата от очите си и излая:

— Традотаскитър!

Ужасна псувня — „търговци с телата на собствените си майки“. Глор подскочи, а Ник отстъпи една крачка, но мъжествено продължи:

— Защо ни оскърбявате? Ние искаме да ви помогнем.

— Ах, извинете, мила госпожо — издевателски излая кургът и изпсува още по-засукано.

Май беше попрекалил. Като изплю ругатнята, пак премаля и се отпусна.

Кафяв от злоба, Глор изхриптя:

— Сега вече ще знаеш как се помага на държавни престъпници! Благотворителка! Да вървим! — Ник бавно и мълчаливо тръгна към колата.

— Няма да е лошо да се изясни и как се е научил да говори! — кипеше Глор. — Простак!

— Ако ти беше на неговото място…

— Неблагодарна твар, това е той — рече Глор. Ник поглеждаше през рамо, без да спори. И изведнъж спря — кургът пълзеше след тях. Излая:

— Ей, господа!…

— Какво искаш? — осведоми се Глор.

— Не ми говори на ти, господарска муцуно…

— В името на тримата Велики, да те разпрашат дано, тъпанар такъв! Какво искаш?!

— Ър-р-р… Щях да пукна. Ясно ли е? Ако не бяхте вие.

— Продължавайте — подкани го Ник.

— Ър-р-р-оу! Не съм ви молил да се навирате. Ясно ли е?

— Да…

— Сега ще се домъкнат стражниците — яростно ръмжеше кургът. — Ще ме помъкнат към ямата и пак ще ме изгорят. Ър-р-р!

— Прав е — рече Ник.

Неочаквано за себе си Глор изтърси:

— Ние ще ви откараме.

— Р-р-р…

— Ще докарам колата.

Пътят все още беше празен. Глор скочи в кабината, пъхна треперещия Любимец на Пътя в джоба с дъвката, плътно го закопча. С два скока докара „Скитника“, спря го над курга и отвори долния люк на багажника. Кургът, треперейки от слабост, се покатери върху капака на люка. Ник го побутна и махна: „Вдигай!“.

— Погледни дали не е паднало нещо! — нареди Глор. И „Скитника“ затича по пътя. Хълмовете се поклащаха и се обръщаха зад стъклото. Вечерният вятър се усилваше — прахта се кълбеше и наслояваше на купчинки. Няма да останат следи, поне това е добре…

Кургът лежеше в багажника и мълчеше. Мълчеше толкова упорито, сякаш въпреки всичко се бе изхитрил да умре.