Александър Мирер
Домът на скитащите (82)

Втората възможност

Механичният портиер вдигна капака на люка в кабинета на командора на Пътя. Отстъпи две крачки и замря. Иззад високия праг се подаде синя качулка, ръка в синя ръкавица се хвана за перваза. Безстрастните очи на монтажничката от висш разряд Тачч погледнаха към Сьовка. Тя се качи в кабинета, застана в безупречна уставна стойка, направи две уставни крачки напред, козирува с небрежна точност. След нея чинно се измъкна Нурра. Отритна робота с обувка и сам затвори люка. И се захили, подскачайки.

— Ър-роу! Ето ни и нас! Какво стоите като счупени питове?

Сьовка попита, като от вълнение едва мърдаше челюсти:

— Ти коя си?

— Монтажничката от висш разряд Тачч, ваша предвидливост — бе спокойният отговор. — Вашият инженер за поръчения.

— Коя си ти?

— Не ви разбирам добре, вашвидливост…

— Нали ти казах, че е чуждопланетянин! — превивайки се от смях, изхриптя Нурра. — Кажи й нещо по вашему, благодетелю!…

„Машка не вярва, че съм командор на Пътя“ — разбра Сьовка. Трябваше да седне. Краката не го държаха. Не можеше да говори „по вашему“. Трябваше да измисли нещо. Измърмори:

— Аз съм Шьоуа. Разбираш ли ме?

— Не, ваша предвидливост.

Наистина беше трудно да се разбере, че „Шьоуа“ означава „Сьова“… Но у Сьовка, не, у командора на Пътя се появи гадно подозрение. Че Нурра го е предал и сега му разиграва някакъв фарс. Уж, че Машка не може да го познае, а в действителност това си е предишната Тачч… Прекалено дълго се забавиха… Гадна мисъл.

Обаче реална. Попита:

— Помниш ли общото животно, което имаше дупка до кладенеца?

Лицето на Тачч моментално се промени.

— Да. Да! Помня!

— Каква му беше козината?

— То беше с бодли… — отвърна Машка.

Това беше тя, честна дума! Кой друг можеше да знае, че таралежът има бодли? И че под „общо животно“ командорът на Пътя разбира таралежа Тимофей Иванович?

После си говориха някакви глупости. Нещо като:

„Много ли те беше страх?“, „Не, сякаш бях заспала. Дойдох на себе си и гледам тебе. А ти ми казваш: «Аз съм Нурра».“

Ето защо толкова са се забавили. За последен път Машка бе видяла Сьовка в тялото на горкия Глор и съвсем се е объркала, когато Нурра й е обяснявал, че не е Сьовка и така нататък. Сега той се мотаеше из кабинета, от време на време се хилеше и подвикваше: „У-уа, изтрийте ми илюминаторите, загивам!“

Предстартовото отброяване на времето вече бе започнало. Швартовите бригади бяха пристигнали на пристаните. Укрепиха буксировача в кърмовата ниша на кораба и късметлията Тафа започна да капризничи. Мрънкането му се чуваше из целия Близък Космос: „Единадесети болт луфти“, тоест не е затегнат добре. Специалистът от низш разряд Тафа искаше да направи някой и друг фасон на господата от висшите касти — днес бе негов ден. И правеше. Извика втория си пилот, командора на Пътя, и се осведоми дали негова предвидливост ще успее да свикне с пилотското кресло… Този дързък въпрос върна Сьовка към действителността. Той е Джал Осми и засега е командор на Пътя на тази проклета планета. Този път избоботи вече с истинско добродушие:

— Без фасони, момче… Не от първо поколение съм пилот.

Обаче според разписанието вторият пилот на буксировача би трябвало да пристигне на кораба всеки момент.

Откъсна се от Машка. Бързо, поглеждайки към бушуващите екрани, обясни положението. Първата възможност — да излезе в открит Космос и да извика Учителя. На Земята ги чакат и задачата е изпълнена. Но има и втора възможност — да тръгне с кораба към Студения и да изпълни замисленото. Обясни какво именно.

Като го гледаше с непроницаемите очи на Тачч, Машка му каза:

— Трябва да чуя регламента на зареждането и да помисля.

Нурра започна възторжено да се чеше и да вие:

— Тафа ли? Онова мекотело, на което му луфтят болтовете? Пречукай го, ър-роу!

— А после?

— После ще се бием! Ще изтрепем Стражата и ще изчезнем с кораба!

— Ама че го рече, дръвник!… Бригадата за зареждането е повече от двадесет и седем души. Всички ли ще избиеш? — измърмори командорът на Пътя.

Дори не му обясни, че Космическата Стража е предвидила и опити за отвличане на корабите. Затова са вдигнати и „Ратите“. По екрана на планетната програма точно в момента минаваше звено бързи ракети — странни, гъвкави стрели с етажерки, съпроводени от дълги езици безцветни пламъци. „Ратите“ се носеха над дневната страна на планетата и двете Слънца светеха по плоскостите на „етажерките“ — радиатори за свръхдълбоко охлаждане. В ефира разговаряха пилотите на патрулните и спасителните кораби, пищяха сигналните маяци, караха се дежурните екипи от спътниците. Някой викаше „ракетата на негова смелост Великия Десантник“. Значи Нул е изоставил продължителната си вахта на маяка и желае според силите си да вземе участие… Моля, скъпи, заповядайте… В кабинета се разнесе гласът на Първия ходов Диспечер:

— Ваша предвидливост, след две девети очакват втория пилот в кабината.

— Е, какво ще кажеш? — Командорът се обърна към госпожа Тачч, като избягваше да я нарича по име. — Време е.

Тя се приближи — елегантна, стегната, като придържаше лъчемета си, окачен на лъскав портупей.

— Видях регламента. Предполагам, че трябва да се отиде на кораба и да се действува съобразно обстановката. По най-незабележимия и безопасен начин. — Усмихна се. — И ще си приготвим бодлите…

— Ще ги приготвим, кълна се в белите мълнии! — рече Нурра.

За успокоение на съвестта Сьовка възрази:

— А ако не ни пуснат да излезем от кораба? Учителя предупреди, че трябва да се намираме в безтегловност и извън бронята.

— Слушай — каза Машка, — ти прекалено си се вживял в ролята. Я се огледай! Освен нас тримата всички останали са оловни войничета. Роби. Кой от тях ще посмее да се усъмни във Великия командор?

— Ър-роу, кой? — подхвана и Нурра.

— Добре. Проверете лъчеметите — рече Сьовка.

И тръгнаха към кораба.

Сьовка крачеше по коридорите и стълбищата — за последен път, както преди три дни на планетата, — крачеше, снизходително козируваше, махаше с ръка в парадна командорска ръкавица и не се обръщаше назад, не поглеждаше към Машка. Вървеше сякаш плуваше. Беше напълно щастлив. Машка вървеше зад него — на две крачки отдясно. Сега всичко беше лесно. Фокусът при Студения ли? А, дреболия… Ще свърши работата си чисто и майсторски. Непременно трябва да провери повратливостта на кораба. Трябва да го усети с ръцете си. После — нацелване на оста на буксировача към оста на кораба. После — регулиране на ходовите екрани. Тънка работа! Тафа не един час е летял на буксировача и може да отчита неизбежните неточности на екраните, гравитометрите и прочее. Е, добре. „Ще поработим“ — мислеше Джал, докато намъкваше скафандъра и проверяваше автоматите за дишане, отопление, охлаждане, халката на лъчемета, челната лампа и разбира се, пластинката с неска, който черпи хитрия кург. Пластинката — в джоба на скафандъра… Дванадесет минути преди старта негова предвидливост прекрачи прага на дока и се озова на кораба. След още една минута люкът на буксировача се отвори. Джал се гмурна в дупката и люкът се затвори. Машка, Нурра и Клагг останаха отвън — в кораба, но извън буксирната ракета. Те ще охраняват люка вместо тримата офицери. Това го нагласи Клагг по заповед на Джал.

Командорът се промъкна до мястото на втория пилот и потупа Тафа по хилавото рамо. Пилотът се ухили и измрънка:

— Е, сега всичко е наред, вашвидливост!

Лъчеметът висеше на гърдите му — портупеят беше прекалено дълъг за него. Не се беше намерил подходящ за такова мъниче. Ръкохватката със спусъците беше под мишницата на скафандъра и му пречеше да работи.

— Свали си лъчемета — посъветва го командорът на Пътя. — Може да тресне и с нас е свършено.

На пилота никак не му се искаше да се раздели с лъчемета. Според длъжността си той нямаше право на оръжие, получаваше го само в особени случаи като днешния.

— Слушам — неохотно рече Тафа, изхлузвайки портупея.

Нямаше къде да сложи оръжието. Единствено зад седалката, откъдето не можеше да го измъкне дори и заради спасението на живота си… Говорителите изхриптяха — включи се връзката. Хиляди балози видяха на екраните си първия пилот, плебея Тафа, и втория пилот — Великия командор на Пътя Джал… Сладникавият глас на кореспондента от планетния предавател замърка:

— Връзката вече е включена — до тържествения момент остава една девета часа… Виждате мъжественото лице на негова Предвидливост Джал Осми редом с обикновения пилот, специалист от трети разряд. Ето ви пример, плебеи! Работете честно и ще заслужите похвала и — неведом е Пътя! — планетата може да ви види редом с Великия!…

Тафа възхитено се усмихваше. Джал козирува на невидимите зрители. Благословен да е Пътя, поне звукът не се предаваше на цялата планета, човек можеше да изругае…

— … Негова предвидливост днес вдига своя сто седемдесет и седми кораб! Пилотът Тафа буксира вече трети кораб на Пътя за най-отговорната операция, зареждането. Всички ние се надяваме, че още преди Големия залез той ще бъде вече господин Тафа, пилот от втори разряд! — Кореспондентът леко се задъха от възторг. — Хубавата традиция негова предвидливост лично да придружава корабите се зароди…

Командорът изключи планетното предаване.

— Ей, момче… Я дай да видим как са регулирани осите ти. Къде е сега маякът?

Вертикалната ос, хоризонталната ос, плоскостта на еклиптиката, радиусът на маяка, радиусът на Големия Блестящ. Векторите на тягата. Осите на гравитацията. Никакви странични мисли.

Знаеше, че господа Великия Диспечер и Великия Десантник следят всяко негово движение и ще го следят до край. И знаеше, че трябва да се върне в къщи и да отведе със себе си и Машка.