Александър Мирер
Домът на скитащите (16)

Старата кула

Движението по пътя ставаше все по-оживено. Срещу тях, разхвърляйки с краката си разноцветни светлинни искри, откъм града се носеха коли. Смяната в Монтажната бе свършила. В небето се завъртяха маячетата на гравитолетното трасе. Тежки, широки товарни гравитолети браздяха небето с неуморната постоянност на часовниковата стрелка. Иззад хоризонта пояс след пояс се извисяваше градът, надвисваше над пътя. „Скитника“ вече бе пресякъл границата на горската зона, която опасваше Монтажната. Като поглеждаше към госпожа Ник, Глор забелязваше как главата й все по-дълбоко и по-дълбоко хлътна между раменете. Това е то, миличка Ник… Не е трудно да проявиш благородство… Но в името на Пътя, сложното е да скриеш кург или дори да го пуснеш! За вечерната проверка трябва да си бъдат в къщи. Няма да имат време да откарат курга в горите, по-далеч от Монтажната. Както не могат и да го оставят в колата — роботите, които обслужват гаража, непременно ще надзърнат в багажника… Глор измъчено се загледа в гъсталака на крайградската гора. Гъсто, тъмно… Изглеждаше идеално убежище за звяра… Но крайградската зона се претърсва от колите на Стражата и още преди настъпването на тъмнината ще заловят курга. А след това ще дойде ред и на господа монтажниците. Те ще останат на свобода точно толкова време, колкото е необходимо на Стражата за разпита на каторжника в Изчислителя. А там не можеш да излъжеш, дори много да искаш. Там кургът ще каже всичко.

Като съобрази това, Глор се хвана за пътната карта — включи я и бързо я изгаси. Безнадеждно… Пътуване на юг плюс връщане — не, не… Не само ще закъснеят за проверката, ще пропуснат и половината от работното време!

Изход нямаше. Господа монтажниците от висш разряд сами пъхнаха главите си в капана, а той безотказно се затвори. Глор се вцепени от ужас като заловено насекомо.

Сьовка остана сам. Приличаше на конник, чийто кон е паднал по средата на пътя. „Ей ти, ставай!“ — рече Сьовка. — „Не…“ — отвърна Глор.

„Защо се изплаши? Я виж каква гора! А кургът не е едро животно, като средно голямо куче. Как ще го открият в гъсталака?“ Глор изстена: „Всъдеходите на Стражата са снабдени с инфрачервени търсачи… Откриват всичко живо по топлинните излъчвания.“

„Ама че живот!… Няма ли при вас местенце, където Стражата да не се пъха? Отговаряй де!“ Господин Глор изхленчи: „Ах и ах, вездесъща е…“ „Мисли — рече Сьовка. — Мисли, страхливецо… Вие тук просто не можете да мислите… Какво е това, дето стърчи там отляво?“

На около четири километра от шосето над гората блестеше нещо непонятно. Син титанов блясък, неправилни очертания. „Развалините. Старата Кула на МПМ — бързо преценяваше Глор. — Много стара постройка. При по-миналото поколение — май именно при по-миналото — спрял генераторът на антигравитацията и Кулата наполовина се разрушила. Опасно място. Гората е затрупана с титанови листове и гнезда — и досега падат отгоре като лаби-лаби. Ако някой титанов лист рухне като острие върху колата, кабината ще се счупи като гнил орех. Опасно място. Забранено място…“

— Открих! — извика той и затвори уста, защото гривните бяха включени.

Тикна с пръст в стъклото към Кулата. Лицето на Ник бавно просветна.

— Забраненото място! Правилно, давай!…

Колата подскочи напред. „На този завой или на следващия? — чудеше се Глор. — Забраненото място, това се казва находка, кълна се в шлема и ръкавиците си! Хиляди Мислещи се търкалят из храсталаците. Когато Кулата падаше, те се посипаха като грах — почтени Мислещи, не някакви си каторжници! Затова конструкциите не се разглобяват за вторични суровини — кой би посмял да тъпче Мислещите с машини? Да успеем да се промъкнем, само да се промъкнем, пък там…“

„Скитника“ хлътна в завоя и на пълен ход се понесе по изоставения път. „Не се бой — с очи каза Глор, като обърна глава. — Само да се промъкнем, разбираш ли?“

Ник пак кимна.

Стана им весело от неочакваната простота на решението. Нямаше никаква забрана за Старата Кула. Там просто не бе прието да се ходи, както на Земята не е прието да се правят танцови забави на гробищата. Стражата не си пъхаше носа там. Неписаният закон пазеше Кулата по-добре, отколкото пет реда бодлива тел…

Дойде време да свият — пред тях имаше пост на Стражата. „Скитника“ скочи в гъсталака, наведе се и се понесе, лавирайки между дърветата. Глор даде маршрута на автоматичния пилот и остави управлението. При такава скорост „Скитника“ не би могъл да бъде управляван ръчно.

— А какво, ако… — попита Ник, като показваше към екрана на контрола: искаше да каже, ако ни извикат.

— Проверяваме колата си преди пътешествието до Тауринжи — отчетливо каза Глор. За да чуе Стражата.

Отвън се чуваше трясък и хлипане. В неистов бяг профучаваха белите стъбла. Балозите едва се задържаха в креслата си, а как ли се чувствуваше нещастният кург в багажника!… Екранът на контрола танцуваше върху амортисьорите си. По таблото му блестеше верига от импулси — сигнал, че както обикновено колата е включена към мрежата за контрол. Но страшният сигнал: „Стой! Яви се при поста на Стражата!“ не светваше. Значи не са ги засекли. Няколко скока през туфа млади дръвчета и шестокракът се озова на открито пространство. Пристигнаха! Спирачките… Глор изключи автопилота и даде команда на „Скитника“: „външни опасности“. Колата започна да следи околността. Ако отгоре започне да пада парче от обшивката, „Скитника“ ще отскочи настрани. А ако се появи гравитолет, ще се скрие по-надълбоко в гъсталака.

— Да вървим да се огледаме, приятелче — рече Глор на колата и я изпрати в обход на Кулата.

Бетонът на бившата площадка за кацане се ронеше и съскаше под механичните крака. Някога тук е свършвала гравитолетната линия. Сега кладенецът на гравигенератора беше празен, в дълбочината блестеше мръсна вода. Лаби-лаби си почиваха върху бетона и падналите отгоре листове обшивка. Някои листове бяха отнесени на голямо разстояние от Кулата — от време на време титанът трещеше под кабината. А ето и изоставената казарма на Стражата.

Дулото на стационарния лъчемет нелепо стърчеше от бойницата. Изглежда, са започнали да го измъкват и са го изоставили — не е излизал. Младо дърво се бе закачило с двата си корена за него.

— Няма никой — прошепна Ник. — Много отдавна. Виж дърветата.

Те бяха отвикнали от движещи се предмети и когато колата минаваше край тях, прибираха корените си.

— Да, няма никой — рече Глор и изключи гривната си.

— Да видим как е той…

Вътрешният люк на багажника се отвори и кургът подаде глава. Очите му гледаха живо — стрелкаше балозите и душеше. Гледай го ти, тоя кург. Излая:

— Ще заповядате ли да изляза? Къде сме?

— При Старата кула на МПМ — отговори Глор. — Чували ли сте?

Кургът мрачно изръмжа. И той се изплаши и прибра главата си в багажника. Пак се показа. На муцуната му сякаш беше написано: „Ох, ще се откажат, няма да ме пуснат“…

— Нека ви закриля благостта на Пътя, мили господа — пожела им кургът с раболепно ръмжене. И като не се сдържа, добави: — Ър-ррр…

— Дръжте се достойно! — разсърди се Ник. — Вие сте разумно същество! Как смеете да се унижавате?

— Тр-рябва, р-р-оу…

— Стига приказки — рече Глор. — Харесва ли ви мястото?

— Ще се пр-рехраня.

— Какво ще правите по-нататък?

— Ще измисля — обеща кургът.

В този момент нескът, Любимеца на Пътя, прецени обстановката и запищя в джоба с дъвката. Кургът внимателно погледна към джоба и се обърна. Любимеца пищеше и се мяташе като Червената шапчица в търбуха на вълка. Ник се наведе към багажника и рече:

— Стойте наблизо… Не си отивайте оттук. Ще се опитаме да се сдобием с „посредник“.

— Защо ви е? — попита кургът.

— За собствената ни безопасност. Ако ви хванат, ще си изпатим.

— Мен — в Мислещ?

— Струва ми се, че това е единственият изход.

— Р-роу! Не искам да бъда Мислещ. Ще издър-ржа. Елате. Казвам се Нурра.

— Помислете си, Нурра. Желая ви плавен Път!

Багажникът се отвори. Нурра изскочи навън и изръмжа:

— Плавен Път, господа чхаги! — След него от багажника излетя облаче червена прах, дърветата се заклатиха и кургът изчезна.

— Защо ни нарече чхаги?… — с леко смущение попита Ник.

— А кой друг освен чхагите има „посредник“? — подсмихна се Глор, измъквайки Любимеца на Пътя от купчината разкъсани парчета дъвка.

— Командорите.

— Той да не е глупак? Нали вижда, че сме монтажници, а не командори?

— Той не е глупак… — рече Ник. — „Посредникът“ ни трябва.

— Тихо… — прекъсна я Глор, макар че гривните им бяха изключени.

С преувеличено внимание се зае с неска. Не му се мислеше за „посредника“. Тази мисъл водеше след себе си нещо гадно, мътно — не самото търсене на „посредника“, а това, което щеше да последва.

Включиха гривните и се умълчаха. „Скитника“ изскочи на големия път — сред синия здрач и сините звезди на сигналните фарове на насрещните коли. Постепенно се запалваха светлинните панели по банкетите — наближаваше нощта. Само градът все още ловеше последните лъчи на Голямото Слънце. В късния залез те изглеждаха виолетови, а Монтажната се издигаше над хоризонта като огромна обърната чепка лилаво грозде. Или като грозд въздушни балони — около двеста хиляди парчета. Всяко балонче представляваше отделното жилище-апартамент. Даже отблизо градът изглеждаше като играчка, каприз на весел архитект, детска закачка.

В този град живееха строителите на големите кораби. Металурзите, инженерите-физици, химиците и монтажниците. Специалистите по ядрени двигатели, антигравитация, заваряване на металите и пластмасите, кибернетика, втечняване на газовете. Централният ствол на града беше Монтажната — елинг, в който се монтират транспортните кораби. Сега в Монтажната висеше кораб с дължина километър и половина. Най-големият кораб за превозване на Мислещи от началото на Пътя.