Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (57)

56

Джеруша стоеше на пристанищния залив под огромния чадър на висящия във въздуха дисковиден кораб. Последният кораб, който отвеждаше последните чуждоземци, напускащи Тийумат. В трескавия завършек на последните няколко дни корабите на Съвета вече бяха на планетарна орбита в компанията на други дисковидни кораби, които бяха там, за да прехвърлят товарите от совалките на твърдоглави търговци и изтощени посетители на Фестивала.

Тя стоически изтърпя инвентаризацията, проверките и справките на дати, рапорти и записи, стараейки се да провери дали нещо не е забравено, дали нещо жизнено важно не е останало несвършено, неспасено, неотпратено. Тя чувстваше вътрешно задължение да изпълни задачата цялостно и докрай. Джеруша направи всичко възможно, погрижи се нейните хора да не оставят нито един енергиен блок, нито една система несвалена, нито един контакт достъпен. И всичко това тя вършеше с ясното съзнание, че на другия ден ще се опитва обратно да възстанови всичко онова, което днес унищожаваше.

Но, в името на боговете, няма да допусна нещо да остане несвършено! Знаеше, че ако завърши кариерата си, която имаше толкова голямо значение за нея с един акт на предателство, впоследствие никога нямаше да може да изгради нов живот, който да има някакво значение за нея. Нищо, което се получава лесно, няма стойност. Корабът, товарният док зад него, пулсиращият комплекс на космическото пристанище — тя се отказваше от всичко това. За по-малко от час всичко това ще остане зад нея. Тя се отказваше от всичко това… срещу Карбънкъл! И преди последният звезден кораб да напусне пространството на Тийумат, нейните офицери ще изпратят долу високочестотен сигнал, който ще разруши всички крехки микропроцесори, заложени във всяка една апаратура, оставена по една или друга причина на планетата. Онези, които се запасяваха с техника щяха да се окажат излъгани, Тийумат щеше да се върне към точката на техническата нула. Тя си спомни с неочаквана нелепост гледката на вятърната мелница на един самотен хълм в плантацията на Енгенит Мироу. Няма никой толкова сляп, колкото онзи, който не ще да вижда. Усмихна се.

— Командир? — повика я някой.

Тя се обърна назад — очакваше още едно запитване или потвърждение относно товаренето.

— Аз съм… Гъндалийну! — Той поздрави. Усмивката му озари измършавялото му лице. Униформата му висеше като взета назаем.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да ти кажа довиждане, командир.

Тя млъкна, остави дистанционното управление на компютъра на временния док върху един празен корабен контейнер.

— О!

— Керла Тиндж ми каза… че подаваш оставка и че искаш да останеш на Тийумат. — Гласът му звучеше скептично, като че ли очакваше тя да отрече.

— Вярно е. — Тя кимна. — Оставам тук.

— Защо? И с какво преназначение? — Гласът му стана безжизнен от гняв. — От нашите хора никой не харесва това, командир.

Мога да се сетя за един или двама от държавния сектор, които са много доволни. Тя се намръщи при мисълта за клюките сред полицията относно измислената й оставка поради възраст. Но Джеруша беше отказала да я обсъжда с когото и да е — било от страх, че могат да се опитат да я разубедят, било пак от страх, че няма да могат; не можеше да каже кое от двете беше по-вярно.

— Защо не ми каза?

Смръщеното й лице се разведри.

— О, богове, Б.З.! Ти и без мен си имаше достатъчно неприятности, за да те товаря с още една.

— Щях да се натоваря с удоволствие, стига да не беше скрила от мен, командир. — Краят на брадичката му се изостри. — Аз зная, че ако не беше ти нямаше да имам право да нося тази униформа. А сега ти се отказваш. — Той наведе очи. — Ако можех, щях да направя всичко, за да променя това назначение. — Той гледаше ръцете си. — Аз повече не съм син на баша си. Единственото, което остана, е инспектор Гъндалийну. Безкрайно съм ти благодарен, че и това ми остана. — Той отново я погледна. — Но единственото, което мога да направя за теб, е да те запитам защо оставаш тук. Защо на Тийумат? Не те обвинявам за оставката, но, по дяволите, всеки друг свят на Хийгемъни е по-добър, ако искаш да започнеш нов живот.

Тя поклати глава със слаба, но решителна усмивка.

— Аз не съм малодушна, Б.З. Не бих направила това, ако имах нещо по-добро, което да избера. Но смятам, че го намерих тук, колкото и това да звучи невероятно. — Тя вдигна поглед към линията от високи прозорци, откъдето Енгенит Мироу тайно следеше отпътуването на Хийгемъни, очаквайки момента, когато най-после тя ще стане неделима част от този свят.

Гъндалийну озадачено проследи погледа й.

— Ти винаги си мразила този свят, дори повече от мен. Какво откри изведнъж в него?

— Може би открих себе си. — Тя поклати глава. — И затова именно ще работя за този свят.

Той изглеждаше смутен. В очите му се долови разбиране.

— Искаш да кажеш… Лятната кралица? Искаш да кажеш Муун… ти и Муун?

— Вярно е. — Тя кимна. — Как позна, Б.З., че тя ще спечели?

— Тя дойде при мен в болницата и ми каза. — Гласът му изгуби своята изразителност. — Аз видях маската на Лятната кралица. Беше като сън. — Ръцете му се движеха във въздуха, докосваха нещо в паметта му, очите му бяха затворени. — С нея беше Спаркс.

— Б.З., добре ли си?

— Тя също ме попита за това. — Той отвори очи. — Човек без броня е беззащитен, командир. — Той се усмихна смело и тъжно. — Но може би поради това той е по-свободен човек. Този свят… този свят щеше да ме унищожи. Муун ми показа, че мога да се огъна. Бях по-силен, униформата ми даваше повече, отколкото предполагах. — Той изкриви уста в стеснителна усмивка. Джеруша слушаше с мълчаливо недоверие. — За мен животът заприлича на срязан кристал, командир — остър, ясен, съвършен. Фантазиите ми останаха в джоба, където им беше мястото. Но сега… — Той вдигна рамене. — Онези ясни, твърди ръбове пречупиха светлината в дъги и всичко стана деликатно и неясно. Не зная дали някога ще започна да гледам ясно. — В гласа му отново се чу тъжна нотка.

Джеруша видя очите му да се реят в безкрая на бездната, като че ли очакваше, че с този последен поглед ще може да зърне Муун.

— Не, Б.З. Тя не е тук. Звездното летище е забранена територия за нея.

Погледът му изведнъж стана по-остър и ясен.

— Да, мадам. Зная закона.

— Ще направя всичко, за да се грижа за нея вместо теб, Б.З.

Той свенливо се засмя, като ехо от милувка.

— Зная, командир. Но коя сила в галактиката е по-голяма от нея?

— Безразличието! — Джеруша се изненада от отговора си. — Безразличието, Гъндалийну, е най-голямата сила във вселената. Тя превръща всичко в безсмислица. Любовта и омразата нямат никакъв шанс пред нея. Безразличието не действува, то позволява. И това му дава огромна сила.

Той бавно кимна.

— И може би за това хората желаят да повярват в Муун. Защото за нея нещата имат значение. И когато тя се докосва до тях, знаят, че самите те имат значение. — Той отпусна ръце пред себе си, погледна белезите, които още не бяха напълно заздравели.

— Ти също можеш да останеш, Б.З.

Той поклати глава и отпусна надолу ръце.

— Имаше време… но не сега. Моят живот се промени. Аз вече не принадлежа на този свят. Не! — и той въздъхна. — Има два свята, които съвсем не очаквам отново да видя. Този и моят.

— Няма ли да се качиш на борда, за да предадеш последния си доклад?

Тя поклати глава и почувства сърцето си неочаквано притиснато от мекушавата ръка на раздвоението.

— Не. Не мога да издържа това. Ако сега стъпя на последния кораб, не съм сигурна, че ще мога отново да го напусна. — Тя му подаде дистанционното управление на компютъра. — Ти можеш да сториш това вместо мен, инспектор Гъндалийну. И вземи това — Джеруша се пресегна до яката си и свали отличителните си знаци на командир. Подаде му ги. — Гледай да не ги изгубиш. Един ден ще ти потрябват.

— Благодаря ти, командир. — Луничавото му лице се изчерви, тя се усмихна. Той стисна парчетата метал като рядко богатство. — Надявам се да ги нося със същата чест, с която ги носи ти. — Той вдигна ръка в кареумовски поздрав. Джеруша притисна ръката си към неговата за сбогом.

— Довиждане, Б.З. Боговете да те закрилят, където и да си.

— И теб също, Джеруша. Нека твоите пра-правнуци тачат паметта ти.

Тя погледна към далечните, притъмнени прозорци, където чакаше Енгенит. Скришом се усмихна. Джеруша се чудеше какво биха й казали тези праправнуци в деня на тяхното завръщане.

Гъндалийну се надигна с мъка и поздрави според устава. Джеруша му отговори — последният уставен поздрав в нейната кариера, сбогуване с един живот и с една галактика.

— Не забравяй да изгасиш лампите. — Той тръгна към другите чакащи полицаи, които задържаха асансьора заради него. Джеруша обърна гръб и тръгна колкото може по-бързо към най-близкия изход на звездното летище.

Когато влезе в празната зала, тя намери Енгенит да я чака на входа. Отиде при него до армираното стъкло, погледна надолу към неподвижната маса на самотния дискообразен кораб, останал сам сред огромното звездно летище, така както оставаха самотни и те двамата.

— Готови ли сте, гражданино Палу Тийон? — Гласът на капитана се обърна към нея директно.

— Да. Да, готова съм. — Гражданин. Някакво неясно разочарование се породи у нея. — Всичко е готово, капитан.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук?

Мироу я погледна напрегнато.

Тя пое дълбоко дъх, кимна и отговори:

— Да, сигурна съм, капитан. Благодаря за грижата.

Животът и шумът продължиха да бучат и пукат в другия край на звездното летище още няколко секунди. После радиотелефонът замлъкна. Тя остана съвсем неподвижна един много дълъг миг, преди да свали от главата си слушалките.

Под тях холограмните светлини на старта пробягнаха по корпуса на кораба. Джеруша гледаше втренчено, докато я заболяха очите.

— Виж. Издигат се.

Енергийните решетки на изтласквачите на звездното летище се включиха към захранването и корабът започна да се издига. Той се издигаше все по-високо и по-високо към защитния купол на звездното летище, който се отвори като цвете над дълбоката, кървавочервена повърхност на звездната нощ. Корабът премина през него и се присъедини към колония от кораби, която чакаше на орбита. След няколко мига техните ядрени двигатели щяха да ги отведат до Черната порта, щяха да преминат през нея и никога повече през нейния живот нямаше да се върнат отново на този свят.

Далеч нагоре куполът отново се затвори и скри звездите.

Джеруша погледна към светещата енергийна решетка, надолу под себе си. Беше останала сама в тази тъмна, празна зала като захвърлена мебел.

О-о, богове мои… Тя сложи ръце на лицето си и се олюля.

— Джеруша! — Мироу я успокои колебливо. — Аз ти обещах, ти няма да съжаляваш.

Тя кимна и стисна устни.

— Добре съм. Или по-точно, ще бъда. — Тя пусна ръка надолу, опипа ръба на якето си. Усмихна се неуверено. Той също й се усмихна.

— Ти принадлежиш на Тийумат. Знаех го още щом те видях. Но трябваше да чакам, докато и ти го научиш… Мислех, че никога няма да го разбереш. — Изведнъж той се смути.

— Защо не ми помогна да го разбера? — Гласът й беше остър, почти гневен.

— Опитах се! Боговете са ми свидетели, че се опитах. — Той поклати глава. — Но се страхувах да не ме отхвърлиш.

— Аз пък се страхувах, че може ти да ме отхвърлиш. — Тя отново погледна през прозореца. — Но аз принадлежах също и на звездното летище. Ти също… — Въздъхна и погледна назад. — Сега никой от нас не ще принадлежи на него, Мироу. По-добре да се махаме оттук, преди да ни затворят като в гроб.

Той се усмихна успокояващо.

— Това е стъпка в правилна посока. Ще приемем останалото постепенно, стъпка по стъпка. — Той тържествено се обърна към нея. — Когато станеш готова.

— Готова съм, Мироу. Каквото и да става, ще бъде интересно!

Той се усмихна, а после се разсмя с глас. Двамата погледнаха назад към изоставените зали — връщаха се в Карбънкъл, отиваха у дома.