Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (25)

24

— Б.З., не ми се щеше да ти възлагам тази задача, но повече не мога да я отлагам. — Джеруша гледаше бялата стена, единственото, което се изправяше пред погледа й. Затворено в контейнер. Затворено в контейнер…

— Няма нищо, командир. — Гъндалийну седеше чинно на стола за посетители. Деликатността в гласа му сгряваше гърба й. — Ако трябва да съм искрен, напускането за малко на Карбънкъл дори ми е приятно. Някои залагат твърде много на „кръшкачите“… ще бъде истинска отмора да подишам чист въздух, дори ако белите ми дробове малко ме позаболят. — Той се усмихна, когато Джеруша се обърна към него. — Те не ме тревожат, командир. Зная, че изпълнявам задължението си… пък и зная кой използува личната некомпетентност като извинение, за да уронва престижа ви. — Той се намръщи в знак на неодобрение. — Трябва обаче да призная, че общуването с изостанали особи се отразява лошо.

Тя се усмихна.

— Ти заслужаваш почивка, Б.З. Боговете са ми свидетели, че е чисто губене на време да се гонят крадци из космоса. — Тя се облегна на бюрото, като внимаваше да не бутне някоя от натрупаните купчинки с документи. — Не ми се ще да те пращам да провериш безопасността на звездното летище, защото разбирам колко трудно ще ми бъде да се справя тук без твоята помощ. — Тя сведе поглед, малко засрамена от направеното признание, но нейната благодарност към неговата непоклатима лоялност не трябваше да остане неизказана.

Той се засмя и поклати глава.

— На вас не ви трябва никой, командир. Докато имате този чин, никой не може да ви пипне.

О-о, но те се опитват… опитват се всеки ден. Имам нужда да чувам твоя ободряващ глас, така както животът има нужда от слънце. Аз всъщност никога не съм разбирала това. Защото не бе родена с чувство за превъзходство, с което изглежда са закърмени кареумовците. О, богове, сигурно е чудесно никога да не изпитваш нужда някой винаги да потвърждава, че това, което вършиш, е правилно! Дори когато го повиши в инспектор, той никога не попита дали за това няма някоя друга причина освен неговата компетентност като офицер.

— Е, във всеки случай ще е само за няколко месеца.

— Само за няколко месеца, докато се приключи, командир.

Ела, хилядолетие! Остават само месеци до настъпване на Промяната и ние ще можем да се отървем от тази сантиментална глупост и да забравим за нея до края на живота си.

— Аз не се опитвам да мисля толкова напред. Само един ден напред. Така успявам да се оправя. — Тя разсеяно пренареди една купчинка от жалби.

Гъндалийну стана, а в очите му се появи загриженост.

— Командир… ако ви трябва някой, който да ви подкрепи докато ме няма, обърнете се към Кре Вьо. Малко е твърдоглав, но смята, че вие се опитвате честно да си вършите работата.

— Така ли? — възкликна изненадано тя. Кре Вьо беше офицер-ветеран и един от последните, от когото тя очакваше да прояви и най-малка готовност да я приеме. — Благодаря ти, Б.З. Това ще помогне. — Тя отново се усмихна, макар и малко напрегната.

Той кимна.

— Е, мисля, че е най-добре да си приготвя дрехите, командир. Грижете се за себе си, мадам.

— И ти се грижи, Б.З. — Тя вдигна ръка в отговор на неговия поздрав и го проследи с поглед. Изведнъж я обхвана болезнено предчувствие, че го вижда за последен път. Спри го! Нима искаш да му се случи нещо? Тя бръкна в джоба си за йеста, докато се връщаше към бюрото си. Апаратът за локална връзка зазвъня и тя вдигна слушалката с трепереща ръка.