Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (22)

21

— Гражданино, какво правиш в кабинета ми? — Джеруша погледна купищата официални откази, натрупани до нейния терминал върху бюрото, чак до ъглите на стаята.

— Казаха ми да дойда тук. За моите разрешителни. — Собственикът на магазин говореше с тон, изразяващ нещо средно между несигурност и грубост. — Казват, че вие ще ми обясните защо не съм чул нищо…

— Да, зная това. Моят сержант би могъл да ти направи такава справка, всеки полунормален полицай от патрула би могъл да свърши тази работа! — О, богове, ако можех поне един ден да не повишавам глас… дори един час. Тя подръпна червено-черните си къдрици. — Кой, по дяволите, те изпрати тук?

— Инспектор Ман…

— … тагнийс — допълни като ехо тя. — Е, изпратил те е не където трябва. Кажи на дежурния офицер да ти направи справката.

— Но той каза…

— Този път не приемай отказа за отговор! — Тя го отпрати към вратата и погледна към недочетения отчет на екрана. После се пресегна към копчето за вътрешна комуникация.

— Сержант, размърдай си мозъка и направи справката за онези идиоти! За какво смяташ, че си тук?

— Адски подходящ начин за управляване на един свят, дявол… — Ругатнята беше прекъсната, когато вратата се затвори зад търговеца.

— Извинете, командир — каза мрачно сержантът. — Да пусна ли следващия?

— Да. — Не. Повече не. — И ми дай Мантагнийс — Не, недей. — Джеруша отпусна бутона на говорителя. Тя можеше веднага да уволни Мантагнийс от полицията за създаденото безпокойство, но ако го направеше, щеше да му развърже ръцете да протестира, вместо само да предизвика негодуванието му. И той знае това. Той знае това, копелето… Тя отправи към отчета невиждащ поглед. Главният им компютър се беше повредил сериозно преди един месец и в цялата регистрационна система настъпи хаос. Сега системата едва работеше с половината от нормалния си капацитет, дори кареумовските експерти не можеха да я оправят, защото им липсваха важни елементи. Тя се опитваше да подреди документацията от последните месеци, опитваше се да прегледа този отчет вече цял час и все още не беше стигнала доникъде. Написа „ОДОБРЕНО“ и го пусна непрочетен. Не отива никъде. Тя разрови празните пакети в чекмеджето на бюрото си с надеждата да намери поне една йеста. По дяволите, почти са се свършили — как ще изкарам деня?

Вратата се отвори и капитан — О, богове, как се казваше? — влезе и поздрави:

— Докладва капитан Керла Тинд, командир. — Сякаш не бе очаквал тя да помни името му. Вече бе свикнала със студенината и арогантния тон. Полицейските сили я ненавиждаха до смърт и тази омраза беше започнала да става взаимна. Дисциплината бе отишла по дяволите, но тя не можеше да накаже всички. Те не й се подчиняваха, понеже беше жена, но също и защото бе заела мястото, което по право се падаше на Мантагнийс. И защото това назначение беше идея на кралицата. Те смятаха, че е марионетка в ръцете на кралицата, и как можеше тя да докаже, че грешат, когато Еъриенрод я държеше като оплетена в паяжина, провесена между небето и ада, и й отнемаше волята да продължи.

— Какво има, Керла Тинд? — попита тя, неспособна да прикрие лошото си настроение.

— Другите офицери ме помолиха да говоря от тяхно име, мадам. — Обръщението беше изпълнено с противоречие. — Ние искаме да се сложи край на задължението офицери да патрулират в града. Смятаме, че това е задължение на патрулното отделение. Също така сме на мнение, че задължението ни да поддържаме реда по улиците уронва престижа на офицерите.

— И предпочитате да оставите гражданите да се саморазправят? — Тя се намръщи и се наклони напред. — Какво важно задължение смятате, че трябва да изпълнявате вместо това?

— Определените ни служебни задължения! Дори без тези патрулни задължения времето не ни стига да свършим цялата си работа с досиетата. — Широкото му лице беше също толкова намръщено, колкото и нейното. Той гледаше многозначително купищата кутии с ленти върху бюрото й.

— Зная, Керла Тинд — каза тя, като проследи погледа му. — Отмених всички формалности, които имам право да отменя. — И ако можеше да знаеш проблемите, които Хованес ми създаде заради това. — Зная, че повредата на компютъра направи работата десет пъти по-трудна, но, дявол да го вземе, главната ни задача тук е да защитаваме престижа на гражданите на Хедж и ние трябва да я изпълняваме.

— Тогава поне веднъж ни дайте да свършим нещо полезно! — Керла Тинд махна с ръка към несъществуващата гледка от липсващия прозорец. — Не да измъкваме пияници от канавките. Искаме да преследваме големите престъпници, да видим осъдени хора, които заслужават това.

— Никога няма да можете да ги осъдите. Само ще си загубите времето. О, богове, аз ли съм тази, която им казвам това? Аз ли съм тази, истинската, която стоеше там, където е той сега и говореше същото, което той сега ми казва? Тя смачка на топка една празна кутия от йеста под бюрото си. Не… аз не съм същата. Но това, което тя току-що му каза, беше вярно…

Щом стана командир тя се опита да „насоли“ големите мошеници, за които знаеше, че контролират мрежите на междупланетарния поток направо от Карбънкъл. Но те й се изплъзнаха като пясък в разтворени шепи. Цялата престъпна дейност се оказа, че технически се контролира от Зимните хора. А Зимните хора бяха подчинени на законите на кралицата. Джеруша не можеше да ги пипне без нейно разрешение.

— Командир Лускед не разсъждаваше така.

По дяволите, така е. Но нямаше никакъв смисъл да казва това. Беше ли видял Лускед същото вбесяващо безизходно положение или Еъриенрод беше преустроила обществото на Карбънкъл специално за нея? Във всеки случай тя не можеше да обясни това на Керла Тинд или на някого от останалите. Те вече знаеха, че кралицата я държи в джоба си, и нищо, което би казала, нямаше да промени отношението им.

— Има съвсем сериозно основание да патрулирате по булеварда, Керла Тинд. Добре знаеш, че насилията рязко нараснаха… — Тя знаеше, че зад това стои Еъриенрод. По очите на Керла Тинд разбра, че той вижда вината за това положение в нея — … с наближаване на окончателното заминаване. А ние няма да получим никакви подкрепления. Така че ще носите патрулната служба, докато не ви кажа да спрете, докато и последният кораб не отлети от тази планета.

— Главният инспектор Мантагнийс не е…

— Мантагнийс не е командир, дявол да го вземе! Аз съм командир! — изпусна се тя. — Моите заповеди са в сила. А сега заминавай, капитан, преди да съм те понижила в лейтенант.

Керла Тинд излезе. Маслиненозелената му кожа потъмня от възмущение. Вратата се затвори зад него и Джеруша си даде сметка, че остави нерешен още един конфликт, че направи още една глупава грешка.

Нищо чудно, че ме мразят. Недоволна от себе си, тя съзерцаваше непрозрачните поляризирани стъкла, единствената й преграда срещу радиацията на враждебност отвъд полицейския участък. Прозорците отразяваха слабо собственото й изображение като холографска снимка на дух, невярно отражение на една фалшива реалност. Нямаше никаква Джеруша, никаква жена, никакъв човек от плът и кръв, а само един изнервен, измъчен, с остър като бръснач език грубиянин с параноидни илюзии. С кого, по дяволите, си правеше тя шега? Нейна беше грешката, че не можеше да се справи със службата, че беше претърпяла неуспех… Едно малоценно същество, слаба, свръхемоционална жена. Тя се наклони и погледна тялото си, знаеща истината, която дори дебелата униформа никога не можа напълно да скрие. Дори нямаше куража да си признае, че грешката беше нейна, а не беше някакъв налудничав заговор на кралицата. Нищо чудно, че я вземаха на присмех.

И все пак — тя беше видяла лицето на кралицата в онова Лятно момиче. Тя беше видяла как кралицата бе побесняла при изчезването на момичето. Тя беше видяла Лускед да се въргаля в собствените си нечистотии — нямаше други обясними причини освен отмъщение на Еъриенрод. Джеруша не губеше ума си, кралицата систематично й го отнемаше!

Но нищо не можеше да се направи, нищо. Беше опитала всичко, но нямаше спасение. Отлично разбираше, че кариерата й, бъдещето й, вярата й в собствените способности неумолимо вървят надолу. Кариерата й беше провалена, резултатът от нейните команди ще представлява един дълъг списък от провали и оплаквания. Краят на тяхното пребиваване на Тийумат ще бъде край на всичко, за което е работила или което е желала. Еъриенрод унищожаваше и нея, не бързо, не като Лускед, но по начин, който ще я принуди да изживее цялата агония на това унищожение.

Но преди всичко Еъриенрод сигурно бе разбрала, че тя ще остане, че ще продължава да защитава нейната собствена съдба. Защото да подаде сега оставка и да напусне Тийумат, да се откаже от своя пост, това ще означава да признае, че всичко е било напразно. Все пак всичко ще бъде напразно, когато те свършат с този свят.

Джеруша не можеше да отговори на удара на кралицата, не беше в състояние да й отвърне дори с най-малкото неудобство. Случайно беше осуетила един заговор на Еъриенрод да задържи Зимата на власт. Но боговете са свидетели, че това не й бе дало никакво удовлетворение — и оттогава нямаше ни най-малка представа какви нови ходове гласи Кралицата. Тя не се съмняваше, че има друг план. Беше повече от сигурно, че този път Хийгемъни, и в частност тя, няма да е в състояние да я спре. И този неуспех ще бъде венец на нейната гибел.

Но имаше още време. Състезанието още не бе завършило, тя трябваше да се опита…

— Слушаш ли ме, кучко? Все пак ще те спипам. Чрез Бастард Боутман, кълна ти се! Няма да се откажа, ти не ще можеш да ме унищожиш преди аз…

Вратата отново се отвори и отхвърли думите към нея. Влезе полицай от патрула, който бързо огледа кабинета и разбра, че е сама. Той сложи на бюрото й запечатан контейнер с данни и погледна под очи.

— Е, какво зяпаш? Той поздрави и излезе.

С друга възможност, доловена от дворцовите клюки. Решимостта й се разколеба. Откъде наистина си сигурна, как можеш да докажеш дали наистина не си загубила ума си…? Джеруша протегна ръка покрай терминала по посока на новия контейнер, но ръката й напипа един лист с печатен текст, полупритиснат от контейнера. Измъкна го и прочете един ред от написаното: „СПИСЪК НА ОПЛАКВАНИЯТА“. Тя смачка листа. Кой ли може да го е поставил тук? Кой?

Радиотелефонът зазвъня. Натисна копчето, без да продума, не посмя да се довери на своя глас.

— Радиотелефонно повикване от затънтен район, командир. Някой на име Кегенит или нещо подобно. Да ви свържа ли?

Енгенит? О, богове, тя не може да говори сега с него, не и по радиотелефона.

Защо, по дяволите, избира винаги най-неподходящото време, защо въобще ме безпокои повече?

— И инспектор Мантагнийс е тук, иска да го приемете.

— Прехвърли разговора на моята линия. — Но какво ще кажа? Какво? — И кажи на Мантагнийс да… — Джеруша стисна зъби. — Кажи му да почака.

Тя чу от високоговорителя пукане и познатия й глас.

— Ало? Ало, Джеруша…

— Да, Мироу! — Тя си спомни с внезапен изблик на удоволствие какво чувство изпитва човек при разговор с някого, на когото държи… неочаквано разбра колко много й дава неговата дружба. — О, богове, колко хубаво е, че мога отново да те чуя. — Тя се усмихваше, наистина се усмихваше.

— Не мога да те чуя… връзката е лоша! Кога ще… дойдеш отново на плантацията… за един-два дена?… Толкова отдавна не си идвала?

— Не мога, Мироу. — Кога беше? Месеци, откакто бе приела една покана, дори беше говорила с него. Месеци, откакто бе прекарала един ден или един час в егоистично бездействие, което я накара да се усмихне. Не можеше, не можеше да си го позволи.

— Какво?

— Казах, че аз… аз… — Тя видя отражението си в стената, видя лицето на един лъжец, на един затворник в килия. Паниката я докосна с мрачния си пръст. — Да! Да, ще дойда. Ще дойда тази вечер.