Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (42)

41

— По-добре ме почакай тук, Б.З. — Муун спря пред входа на кралския двор, откъдето започваше булеварда. Зад защитните стени на града отново беше нощ, но дори и тук имаше гуляйджии, които се смееха и танцуваха: музиканти, които свиреха. Хората в този аристократичен край на булеварда бяха повече впечатляващи и екзотични, отрупани със скъпоценни камъни, напудрени със златна пудра. Наоколо беше струпан разкош, внесен от половин дузина светове. Нейната имитация на царственост изглеждаше почти безцветна, както и лицето й. Овехтелите дрехи на Б.З. му стояха гротескно, но той държеше на своето униформено палто с ирационална упоритост.

— Няма да те пусна да влезеш без мен там. — Той поклати глава, задъхан от трудното изкачване по дългата спирала до края на булеварда. — Кралицата…

— Аз съм кралицата. — Тя го погледна с подправена надменност. — Ти се забравяш, инспектор… — Тя поклати глава, като се опитваше да имитира кралски каприз. — Б.З., как бих могла да ти обясня… — Тя погледна към охранявания вход на двореца и почувства как гърдите й се стягат от страх.

— Виж какво съм взел. — Той й показа неговите лични документи и парализиращия револвер. — Те ще ме направят да изглеждам значително по-униформен. — Той закопча отворената яка на куртката си.

— Не. — Тя почувства как напрегнатостта й се превръща в болка. — Аз ще отида там да намеря Спаркс, Б.З. — Тя задържа с поглед кафявите му очи, които се опитаха да я отбегнат. — Каквото и да се окаже, аз трябва да го свърша сама. Не мога да сторя това… — пред очите на друг любовник. Гласът й трепна.

— Зная. — Сега той отмести поглед. — И аз… и аз не мога да гледам да става това, Муун. Желая ти доброто, повярвай ми. Искам онова, което ще те направи щастлива.

— Трудно е. — Тя кимна. — Ще бъде трудно.

— Входът… нека да те заведа дотам. Охраната ще те разпитва, ако нямаш някакъв ескорт. А аз ще стоя тук, в края на булеварда, докато излезеш… или докато не науча причината, поради която не излизаш.

Муун кимна, без да отговори. Те оставиха зад себе си водовъртежа на танцуващите. Муун почувства своите надежди и съжаления, изпълнени с агония и очакване… Ти си кралицата, престани да трепериш! Дъхът и спря, когато охраната при масивната врата обърна поглед към тях. Бяха въоръжени с парализиращи револвери, както Гъндалийну беше предположил. О, Богиньо, чуваш ли ме? Тя си спомни, че сега не богиня щеше да я води, а машина; сибилската машина, която й бе казала да дойде.

В момента, когато разбра, че охраната се готви да я провери, тя отметна назад качулката и изправи високо глава.

— Ваше величество! Как вие… — Мъжът отляво се опомни, вдигна ръка до гърди и наведе глава. Жената отдясно го последва, чуждоземният й шлем блестеше. Огромната, потъмняла от времето дървена врата бавно започна да се отваря.

Лицето й започна да не издържа напрежението и Муун се обърна към Гъндалийну.

— Благодаря ти за твоето… сътрудничество, инспектор Гъндалийну.

Той наведе вдървено глава.

— Удоволствието беше мое… ваше величество. Ако отново ви потрябвам, повикайте ме — отговори той, като наблегна на всяка дума. После сви неуверено ръце пред себе си, поздрави и се изгуби в тълпата.

Б.З.! Тя едва не извика след него. Като уви пелерината около себе си, Муун влезе в двореца.

Тя се движеше като призрак в празния коридор. Леките й стъпки скриваха нейното присъствие. Муун изключи сетивата си, несмееща да спре, да не се изгуби сред кристалната хипнотична пустош, която ограждаше безкрайните стени на коридора. Постепенно нейните напрегнати сетива доловиха шума от Залата на Ветровете. Ръката й стисна контролната кутия. Дланта й беше влажна и студена.

Хеън се бе изпотил, докато й разказваше какво ще намери там: хванатия вятър, издигащите се облаци, блестящия сводест бряг на пътеката над Бездната. Бездната, която той едва не превърна в гроб за Спаркс, неговия конкурент. Бездната, която вместо това унищожи него чрез Еъриенрод. Еъриенрод бе нарушила собствените си закони за ненамеса, за да спаси Спаркс и да остави Хеън пленник на едно съсипано тяло.

Муун достигна края на коридора, който водеше на открито сред огромни стенещи простори с неспокоен въздух над тях и бледи облаци-духове, издуващи се и треперещи под милувката на неземен любовник. Тя почувства как се смалява и изчезва, когато студеният поток на външния въздух откъм гърба й откри нейното самотно нахлуване, профуча алчно около нея, задърпа пелерината й. През проломите в стените стотици хиляди звезди лежаха бели в червената ковачница на нощта. Но вътре нямаше никаква топлина, никаква светлина освен обитаваното от духове зелено зарево на зеещата сервизна шахта.

Тя направи една стъпка напред, после следваща към този простор от пълна тъмнина, който се издигаше над Бездната. Той не ми каза, че ще бъде тъмно! От страх започна да залита, пръстите й натискаха поредицата от бутони на контролната кутия на кръста й; поредицата, която според Хеън ще отключи пред нея безопасен тунел във въздуха. Дали не лъжеше за всичко? Ако нейното присъствие тук имаше някакво значение за него, то беше само като средство за отмъщение.

Муун направи още една стъпка и още една, докато стигна трепереща до края на Бездната. Неочакваният влажен възходящ въздушен поток от шахтата я изненада, изтласка я обратно на платформата. И с него дойде миризмата на море, сладко-киселата миризма на риба и на сол, на гниещи сметища. Муун извика от изненада, вятърът погълна гласа й. „Богиньо!“ Диханието на морето я отхвърли назад, препъна я в непривичните й дрехи. Тя възстанови равновесие инстинктивно, като моряк на люлееща се палуба.

Издигащият се нагоре поток отново я отхвърли назад, като последно предупреждение.

— Ще вървя… — Тя натисна първото копче, чу първия тон от поредицата, почувства как вятърът около нея утихна. И с умението на стотици поколения преди нея, които преди това са излизали на среща с морето и звездите, тя пристъпи по моста без парапети и започна да ходи. На всяка трета стъпка тя включваше нова нота. Внимаваше стъпките й да не са нито много къси, нито много дълги, съсредоточила вниманието си в поредицата от ноти и в ритъма.

И когато премина през средата на моста, зеленото зарево се усили и тя почувства едно безименно присъствие, един беззвучен глас, едно ехо от далечно място и време; дочу песента, която сибилата й пя в пещерата. Тя пристъпваше все по-бавно, докато накрая въобще спря да се движи, хипнотизирана от божествената красота. Пръстите й си почиваха върху контролната кутия, а нейният натрапчив, пронизителен тон стана по-слаб и накрая заглъхна съвсем. Внезапен порив на вятър я събори на колене, звукът от нейния писък я накара да се осъзнае. Тя отново се изправи и с треперещи ръце възстанови контролната нота. После забърза, обхваната от паника, все още чуваше зовът на Морето още да звучи в ума й, макар и по-слабо.

Муун достигна далечния край, замаяна и неразбираща. Чувстваше тялото си като чуждо; отдалечи се от моста, отвърна поглед от Бездната, напусна Залата на Ветровете.

Муун избра друг коридор, възстановявайки в ума си схемата, дадена й от Хеън. Отново започна да чува музика, този път земна, звуците на мелодичното кареумовско песенно изкуство. В ума й изникнаха градините на Аспунд, блестящото великолепие на зората, танцуваща по кадифеното небе. Достигна до широки, постлани с килим стълби, водещи до огромна зала, която заемаше половината от втория етаж на двореца. Срещна двама учудени прислужници, които й се поклониха и бързо отминаха.

Тя също се забърза и се изкачи на една площадка, от която се влизаше в голямата зала, където тази нощ кралицата даваше прием на премиер-министъра и на членовете на Съвета. Най-сетне се качи на третия етаж, където Хеън й бе казал, че са стаите на Старбък. Знаеше, че вероятно той ще бъде всред препълнената зала долу, но не можеше да влезе там, където център на вниманието беше Еъриенрод.

Не след дълго откри една малка ниша, от която се виждаше долната зала. Тя пристъпи внимателно към парапета и погледна надолу. Кожата й настръхна от моментното чувство, че всички очи, като прожектори, бяха насочени към нея.

Докато оглеждаше залата Муун забрави за себе си. Бледолики Зимни царедворци и тъмнокожи кареумовци свободно разговаряха помежду си. Заслепяващият спектър на техните дрехи скриваше контраста на произхода им. Те се гощаваха на масите, отрупани с най-новото от кулинарното изкуство на Зимата — механично съчетание на местни и вносни деликатеси. Муун преглътна, като си спомни оскъдната храна, която бе получила преди около час в казиното. Огледални кълба висяха във въздуха и бавно се въртяха, изпращайки надолу снежен водопад от пулсираща светлина.

Муун забеляза охраната от чуждоземна полиция, разположена дискретно в краищата на залата. Тя се чудеше дали е тук и командирът на полицията, прокле я на ум заради жестокото й правосъдие, което извърши над Б.З. Докато си мислеше това, зърна Първия секретар Сирас, но отново го изгуби, когато гостите се скупчиха, за да вдигнат тост.

Никъде в огромната зала не можа да види жена, която да изглежда като кралицата или да прилича на нея. И никъде не видя мъж в черно и маска на екзекутор или червенокосо момче, чието лице би познала навсякъде, колкото и да се е променило. Нима не беше тук? Беше ли напуснал вече залата? Ще го намери ли в неговите стаи? Тя се отдалечи от нишата, а сърцето й биеше тревожно.

— Значи си тук — каза един мъжки глас точно зад нея. — Не можеш ли да устоиш на желанието да шпионираш гостите си поне тази вечер? — Думите бяха заредени с дразнеща враждебност.

Муун замръзна, усети лицето й да почервенява от чувство за вина. Тя стисна зъби, надявайки се изчервяването й да изглежда като гняв. Обърна се, като приповдигна поли и изправи високо глава.

— Как си позволяваш да говориш на… — Роклята й се изхлузи от безчувствените й пръсти. — Спаркс? — Тя се олюля.

— Кой друг? — Той вдигна рамене и захълца. — Твоята вярна сянка на мъж — каза той едва-едва.

— Спаркс. — Тя вдигна ръце, стисна ги, за да се въздържи, да не ги протегне. — Това съм аз.

Той се намръщи, сякаш чуваше безвкусна шега.

— Надявам се, дявол да го вземе, че е така, Еъриенрод. Иначе ще си помисля, че не съм достатъчно пиян, за да се спася от кошмари в будно състояние… — Той я погледна със сълзливи очи, почесвайки ръце през цепнатите ръкави на ризата си.

— Не съм Еъриенрод. — Тя с усилие изговаряше думите. — Муун! Аз съм Муун, Спарки… — Най-после го докосна, почувства как усещането за допир плъзна по ръката й като шок.

Той се изви и се освободи, сякаш докосването го изгори.

— По дяволите, Еъриенрод! Остави ме на мира. Никак не е забавно. Никога не е било. — Той тръгна надолу към залата.

— Спаркс! — Тя го последва в светлото, като се бореше със закопчалката на нейната огърлица. — Погледни ме!

Той рязко се извърна. Муун посегна към шията си и изправи глава. Той се обърна към нея и тя видя как изведнъж кръвта се отдръпна от лицето му.

— Не! О, богове, не… тя е мъртва. Ти си мъртва. Аз те убих!

— Не, Спаркс, жива съм. — Сега тя хвана здраво ръката му и го притегли към себе си въпреки неговата съпротива. — Аз съм жива! Пипни ме, повярвай ми. Ти никога не си ме наранявал. — Даже и да си ме наранявал, сега не мога да си спомня.

Мускулите му престанаха да се съпротивляват на нейната прегръдка, ръката му бавно обхвана рамото й, плъзна се надолу до кръста. Главата му се наклони напред.

— О, хиляди мои богове… защо дойде тук, Муун? Защо? — питаше той с глас, изпълнен с мъка.

— За да те намеря. Защото съм ти нужна. Защото ти си ми нужен… защото те обичам. О, аз те обичам… — Тя го притисна до себе си и зарови глава в гърдите му.

— Не ме докосвай! — Той грубо я отблъсна. — Не ме докосвай!

Муун се препъна.

— Спаркс, аз… Защото съм сибила ли? Но това няма значение! Спаркс, аз бях на друг свят. Научих истината за сибилите. Няма да те заразя. Ти не трябва да се страхуваш. Ние можем да бъдем заедно, както винаги сме били.

Той я погледна.

— Както сме били? — повтори той колебливо и невярващо. — Просто двама обикновени Летни хора, миришещи на риба, опънали мрежи да се сушат на слънцето? — Тя кимна несигурно. — И аз не трябва да се страхувам, че ще ме заразиш? — Муун искрено поклати глава — Е, ами ако аз те заразя? — Той се удари но гърдите, принуждавайки я да го види такъв, какъвто беше. Ризата му от кървавочервен сатен се разкъса.

— Ти си… ти си дори по-красив, отколкото те помня. — Тя каза истината. Почувства внезапно желание и се изплаши от това.

Той вдигна ръка, закри очи.

— Не знаеш ли? По дяволите, защо не искаш да разбереш! Аз бях този, когото ти видя на брега да убива нимфи! Аз съм Старбък… не знаеш ли какво означава това?

— Зная — прошепна тя с треперещ глас. Убиец… лъжец… чужденец. — Зная какво означава това, Спаркс, но не ме е грижа. — Насили се да каже това, защото цената, която бе платила за този момент, бе твърде висока. — Не можеш ли да разбереш? За мен няма значение какво си видял или направил, какъв си бил… сега, когато те намерих, това вече е без значение.

— Няма значение? За теб е без значение, че съм бил любовник на друга жена Цели пет години? Не те интересува колко свещени нимфи на богинята съм убил само за да мога да остана вечно млад? Не те интересува къде съм бил днес, какво получих срещу последния улов и какво ще се случи на твоите миришещи на риба сродници само след няколко часа? Той я хвана за китката и изви ръката й. — Все още ли няма значение, че съм Старбък?

Тя се дръпна назад от погнуса и гняв, неспособна да отговори, нито пък да се съпротивлява, а той я поведе надолу към залата.

Спаркс стигна до една врата, отвори я с ритник, повлече я в стаята. От ярката светлина вътре я заболяха очите. Във всяка стена Муун видя собствения си образ да гледа към нея. Наведе замаяна очи и залитна в разтворените обятия на Спаркс. Той й се усмихна, но такава усмивка тя никога не беше виждала на лицето му. Почувства хлад от нея.

— Спаркс… какво е това място?

— Какво мислиш, че е, братовчедке? — Той я извъртя, както я държеше, и тя видя широко легло в центъра на стаята. Ръцете му се заключиха около нея. Ръката му сграбчи гръдта й. — Много дълго време ти е липсвало, нали, любима? Разбрах това, когато ме гледаше там. И така, ти си изминала целия този път, за да станеш любовница на Старбък, а? Е, във всеки случай ще ти хареса, мила… — Той отвори ризата си и Муун видя белези като тънки бели червеи по ребрата му.

— О-о, богиньо, не… — Тя закри с ръка очите си.

— Не? Тогава ще го направим бързо и просто, така както са свикнали Летните момичета. — Той я довлече до леглото и я хвърли на него, натисна я с тежкото си тяло. Муун стисна устата си срещу грубите му целувки и сподави плача си, когато ръцете му стиснаха до болка гърдите й. — Няма да трае дълго. — Той започна да разкопчава панталоните си, без да отмества поглед от лицето й.

— Спаркс, не прави това! — Тя освободи едната си ръка и замилва лицето му с отчаяна нежност. — Ти не искаш това, аз също не искам…

— Тогава защо не се съпротивляваш, дявол да те вземе? — Той я разтърси с някаква жестокост. — Зарази ме, сибила! Докажи, че си нещо, което аз никога не мога да стана. Ритни ме, ухапи ме, разкървави ме… направи ме да полудея.

— Не искам да те наранявам. — Като гледаше в тавана собственото си лице и неговото тяло, закрило нейното, тя забеляза как лицето на Спаркс стана отпуснато и глупаво, подобно на образа на Тарид Ро… твърде лесно, твърде лесно! Пое задъхана въздух. — Аз мога! Повярвай ми, мога да го направя! Мога да те направя луд. Но не искам да те наранявам. — Затвори очи, обърна глава настрани. Чувстваше как тежестта на задъханото му тяло изкарва въздуха от гърдите й. — Тя достатъчно те нарани заради мен.

Очите му станаха непроницаеми.

— Не си прахосвай съжалението към мен, сибила, защото от мен няма да получиш съжаление. — Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си. — Ти си със Старбък… ти искаше Старбък, а на този свят няма нищо по-долно от него. — Но този път погледът му не издържа и тя изведнъж разбра, че макар той да искаше да продължи, тялото му отказа да се подчинява.

— Аз исках теб, Спаркс! И те намерих. На теб няма корона със шипове, няма черна качулка, но ръцете ти няма кръв. Ти не си Старбък. Ти повече не трябва да бъдеш.

— Аз не съм Спаркс! И ти дори не си Муун… — Той поклати глава и тя почувства как през телата на двамата премина тръпка. — Ние сме призраци, ехо, изгубени души. Изпаднали в забвение, прокълнати в ада. — Той пусна лицето й.

— Спаркс… аз те обичам. Обичам те. Винаги съм те обичала. — Потрепваше, шептеше задъхана непонятни думи, сякаш правеше заклинание да успокои морето. — Зная какво си направил, но аз съм тук, защото те познавам. Зная, че то беше определено да стане. Нямаше да бъда тук, ако не вярвах, че ще можем да го преживеем, както и всички обиди помежду ни. Ако не вярваш, тогава отпрати ме… Но първо погледни себе си, виж се в огледалото! Ще видиш само себе си и само мен до теб. Ние се събуждаме, това не е кошмар.

Той я обърна бавно, вторачи поглед в нея.

— Какво… какво се е случило на бузата ти? Аз ли направих това?

Тя докосна с ръка зарасналия белег и кимна.

Той стана от леглото. Лицето му, бледо и безизразно, се насочи към собственото си отражение. Доближи се до огледалото и притисна чело о собствения си образ. Муун видя как тялото му се напряга като навита пружина.

— Спаркс!

Ръцете му се свиха в юмруци и разбиха огледалото. Той се обърна и тя видя от ръцете му да капе кръв.

Муун стана и отиде при него. Взе ръцете му в своите и спря кръвта от раната.

— Не, недей! Остави я, по-добре да тече! — каза той припряно, почти радостно. Тя го погледна, но той само поклати глава. — Не разбираш ли? Аз съм жив! Жив съм, Муун… — Спаркс издаде звук, подобен на смях, но не беше смях. Тя видя как очите му придобиха цвета на изумруди, когато сълзи заблестяха в миглите му. Той вдигна окървавена ръка до мокрото си лице. — Муун! Моя Муун! — Отново я прегърна. Но този път в прегръдката му имаше само болка от повторното раждане и облекчение. — Жив! Отново жив!

Тя почувства как неговата топлина премина през кожата и, как лумна в тялото й. Муун се пресегна да разкопчее пелерината си, свали я, притисна се по-близо до него. Ръцете й се мушнаха под ризата му. Тя почувства неговата плът, топла и гладка, почувства мускулите му да се движат при всяко нейно докосване. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, после се издигнаха нагоре, милвайки гърба й. Той я поведе към леглото, притегли я до себе си върху хладните чаршафи, този път с безкрайна нежност.

— Не, позволи ми… само ми позволи… — Той я целуна нежно. Смъкна роклята от раменете й с ръце, които пееха по нейната кожа. Инстинктивно свали и своите дрехи. Тя се постара да не вижда белезите по тялото му.

Лежаха заедно и се докосваха почти свенливо, преоткривайки тайни радости, забравени в Лятото. Времето започна да се движи по спирала от безкрайност и нейното тяло стана център на вселената, докато той накара всяка частица от своето да съпреживее нейното удоволствие. С умение, което никога по-рано не бе притежавал, той я доведе до екстаз отвъд пределите на нейното очакване. Изгубена във времето, тя му отговаряше, шепнеше задъхана любовни думи, които изпълваха неговата инстинктивна реакция с отприщената енергия и страст на освободения й копнеж. И най-после те се сляха, изгоряха в огъня. Лежаха прегърнати, спокойни. Доволни от любовта, доволни един от друг, заспаха.