Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (29)

28

Джеруша напусна празните стаи на градската си къща, остави на масата недоядени хляба и плодовете от вечерята и отиде в Лабиринта. Здрачът зад стените на уличката отбелязваше края на още един непоносим ден, който някак си бе успяла да преживее. Животът за нея беше работата й, а сега тя се бе превърнала в ад. Сънят бе единственото й спасение, но той само ускоряваше идването на новата утрин. Тя се разхождаше безцелно сред тълпите, край магазините — половината от тях сега празни, а другата половина, вкопчени за живота и печалбата, продължаваха да работят до горчивия край.

Горчив край… Защо? Защо да се безпокои? Какъв е смисълът? Тя нахлупи качулката на грубия си кафтан и закри лицето си, щом навлезе в уличката „Цитронена“. По средата се намираше ботанерията: лечебни билки и подправки по полиците, пълни с домашни светци и амулети срещу нещастие; всичко беше внос от Ню Хейвън. Беше дошла чак дотук за най-силния амулет — тя, която се подиграваше на по-старите от нея за сляпата им вяра. До това я бе докарала работата. От нищо не бе видяла добро, нищо не бе оправдало очакванията й.

А сега единственият човек, който я подкрепваше, който я беше спасил от пълен и окончателен провал, си беше отишъл. Б.З… Проклет да си, Б.З. Как можа да ми сториш това? Как можа… да умреш? Тя отново бе дошла тук и си казваше, че не знае защо…

Когато се приближи до магазина, Джеруша съгледа познато лице… позната грива от огненочервена коса. Спаркс Даунтрейдър идваше към нея. През последните няколко години рядко го бе срещала, само при малкото официални посещения в двореца. Сега, когато отново го видя, се изненада, че не изглежда нито с един ден по-стар от времето, когато го бе видяла за първи път, преди почти пет години, проснат на земята на същата тази уличка. Тогава тя се учуди, че Еъриенрод го прие в двореца, а сега виждаше, че го бе запазила толкова млад, колкото бе и тя самата.

Нейният интерес се превърна в безпокойство, когато пътищата им се пресякоха. Разтревожена, Джеруша разбра, че въпреки тази маскировка той ще я познае и ще прочете скритите мотиви в неспокойните й очи. Тя тръгна по-бавно, като се опитваше да прикрие целта на своето посещение, докато Спаркс отмине. О, богове не се ли спотайвам сега като престъпник?

— Здравей, Даунтрейдър. — Тя дръзко поздрави първа. От начина, по който трепна, тя разбра, че той не бе я познал.

Изражението, което се изписа на лицето му, беше неочаквано за нея — усмивка, която отразяваше неговата съвършена младост като огледало, в което можеше да се види колко болезнено старееше самата тя. Очите му бяха смущаващо ехо наочите на кралицата, прекалено знаещи, прекалено цинични за неговото лице. Спаркс огледа изложените фигури на богове и амулети на витрината и спря поглед върху амулета, окачен на шията й. После придърпа смутено яката на ризата си. Жестът му идваше да каже: „Не си хвърляй напразно парите, командир Палу Тийон. Боговете не могат да достигнат дотук. Дори всичките богове на Хийгемъни не ще могат да спрат онова, което има да ти се случи… даже и да искаха“.

Джеруша изостана с една крачка, когато неизречените думи я удариха като камшик, отровиха я с жлъчта на собствените й най-потайни страхове. И той ли иска това? Дори той? Защо?

— Защо, Даунтрейдър? Защо и ти? — пошепна тя.

Изведнъж омраза изпълни очите му.

— Аз я обичах. И тя си отиде. — Той наведе надолу очи, погледна настрани.

Джеруша спря. Мина един безкрайно дълъг момент, преди да разбере, че той бе отговорил на въпроса й. И тогава тя влезе в ботанерията като омагьосана.

Застана на пътеката между прашните лавици, на които се намираше онова, за което бе дошла, но беше вече сляпа за горчиво-сладката носталгия на мястото. Отмина равнодушно драконовите нокти, нанизите сушени билки, силните аромати, които дразнеха нейните сетива. Остана глуха за…

— На мен ли говориш? — Възмутена, тя неочаквано разбра, че вече не беше сама.

— Да. Изглежда лавицата с прахове е преместена. Знаете ли къде…? — Тъмнокоса, бледолика жена на средна възраст. Сляпа… Джеруша видя лентата със светлинен сензор, препасана през челото й.

Тя погледна над лавиците и видя продавачката да клюкарства оживено, погледна назад.

— Мисля, че е до задната страна. — Тя отстъпи настрани, за да пусне сляпата жена да мине.

Но жената стоеше заинтригувана на пътеката с леко наклонена глава, като че ли все още слушаше.

— Инспектор… Палу Тийон, нали?

— Командир Палу Тийон. — Тя отвърна с неприкрито раздразнение.

— Разбира се. Прости ми.

Когато слънцето стане черно. Джеруша погледна настрани.

— Последния път, когато чух гласа ти, беше все още инспектор Палу Тийон. Никога няма да забравя твоя глас. Но понякога забравям доброто си държане. — Тя се усмихна добродушно, лъчезарно, докато Джеруша не изостави обичайното си строго изражение. — Беше преди почти пет години. Моят магазин е следващият… веднъж дойдох до участъка със Спаркс Даунтрейдър.

— Майсторката на маски. — Джеруша най-после си спомни коя е тази жена. — Да, спомням си. — Добре си спомням всичко. Спасяването на онова малко копеле беше втората най-голяма грешка в живота ми.

— Видях те да говориш с него отвън. — (Видяла? Джеруша почувства моментно объркване; опита се да прикрие обхваналото я раздразнение.) — Все още ме посещава от време на време. Мисля, че са малко хората, с които може все още да разговаря. Радвам се, че говори с теб.

Джеруша продължи да мълчи.

— Кажи ми, командир… и ти ли съжаляваш за настъпилите в него промени, както и аз? — Тя пренебрегна мълчанието на Джеруша.

Джеруша не отговори на въпроса. Само докосна с пръсти бръчките на собственото ся нездраво лице.

— Доколкото мога да преценя, изглежда не е остарял дори с един ден. — И може би не е, дявол да го вземе.

— Но той е, той… — каза мрачно майсторката. — Той е остарял със сто години, откакто дойде в Карбънкъл.

— Не сме ли острели всички ние? — Джеруша се протегна и колебливо взе от полицата едно малко пластмасово шише със сънотворно лекарство. После взе още едно. Неочаквано се сети за майка си.

— Капки за сън, нали?

— Да. — Джеруша кимна.

— Усещам по миризмата. — Жената се намръщи. — Взимала съм ги. Страдах от ужасно безсъние, преди да ми сложат зрителни сензори. Какво ли не опитах. Без зрение губех представа за ден и нощ… а и не съм добре настроена на ритъма на Тийумат. Всъщност предполагам, че никой от нас не е. Всички ние сме чужденци тук.

Джеруша вдигна поглед.

— Предполагам, че е така. Никога не съм разглеждала нещата от тази гледна точка. Може би в това се състои и моят проблем. Където и да отида, навсякъде съм чужда. — Тя се чу да казва високо онова, което трябваше да таи дълбоко в себе си. Поклати глава и престана да се безпокои. — Колкото повече искам да спя, толкова по-малко ми се отдава. Спането е единственото ми удоволствие в живота. Бих могла вечно да спя. — Тя се обърна, опита се да мине покрай жената и да отиде до продавачката при вратата.

— Така няма да решиш проблема си, командир Палу Тийон. — Майсторката на маски застана на пътя й. Джеруша я погледна и усети как краката й омекнаха.

— Какво?

— Капките за сън. Те само утежняват проблема. Те те лишават от сънища. Всеки понякога трябва да има сънища, иначе ще страда. — Тя протегна ръка към шишетата, взе ги. — Намери по-добро решение. Това ще премине. След време всичко преминава.

— Това ще трае цяла вечност. — Почувства как ръката й отстъпи и върна шишетата на рафта.

— Умно решение. — Майсторката на маски се усмихна и сякаш надникна в нея.

Джеруша не отговори, дори не беше сигурна какво трябва да отговори.

Жената най-после се отмести и отстъпи назад към рафтовете. Джеруша излезе, без да купи нищо, без да продума на продавачката.

Защо я послушах? Джеруша седеше неподвижна, подпряна на лакът върху ниската кушетка. Имаше усещането, че обвити в памук вейки пълзят неумолимо от дланта й към китката, от китката към рамото. Винаги, когато влезеше тук, сякаш я обземаше някаква парализа, която унищожаваше способността й да действа, да реагира, да съществува, да мисли. Тя гледаше как се движи секундната стрелка по стерилния циферблат на часовника, вграден в кристала на стерилната геометрична форма от празни полици, обхванали като паяжина далечната стена на стаята. О-о, богове, как й беше опротивяла гледката на тази стая, всеки безжизнен сантиметър от нея… Беше точно такава, както при заминаването на Лускед, същата фасада, отделяща нейните обитатели от вечната реалност на града, който ги заобикаляше.

Бяха променили начина на живот на кареумовци с угнетяващо старание; една превзета, префинена и бездушна имитация на начин на живот, който тя намираше за непонятен и непривлекателен. Патината на нейните собствени ценности почти не я променяха.

Тази стая беше свързана с мрачни спомени… част от нейното бреме, от нейното наказание. Тя би могла да отвърне на удара, да изчисти този мавзолей от болезнени реликви и да ги замени с нови и живи неща… можеше дори напълно да се отърве от него, да се върне в нейния стар, тесен апартамент в Лабиринта. Но винаги, когато свършваше дневната си работа, се връщаше тук и отново не правеше нищо. Защото какъв беше смисълът? Беше безполезно, безнадеждно… безнадеждно… Тя вдигна сключените си ръце до устата и стисна силно устни. Те те наблюдават, престани…

Джеруша се изправи и отпусна надолу ръце. Наклони глава, така че качулката на кафтана да падне върху лицето й. Шпионите на кралицата, очите на кралицата бяха навсякъде, тя беше сигурна в това. Чувстваше техните нечисти ръце навсякъде, където отидеше; във всичко, което вършеше. В стария си апартамент беше свободна да бъде човек, свободна да бъде личност, да живее според наследените традиции, свободна, ако иска дори да се съблече гола, така както можеше да върши това на нейния собствен свят, така както правеха хората от нейния свят от столетия. Но тук тя винаги беше изложена на присмех от страна на кралицата, не смееше да изложи себе си, физически или душевно, на невидимото презрение на бялата вещица.

Тя вдигна падналия на пода диктофон, погледна с невиждащ поглед наръчника по спектрален анализ, който се мъчеше да изучи от цяла седмица… две седмици… вечно. Никога не бе обичала фантастиката. Всеки ден чуваше твърде много лъжи на улицата, не можеше да търпи хора, които преживяваха от това. Вече не можеше да се концентрира върху фактите, но все още не можеше да си позволи да ги захвърли и да се отдаде на фантазии… така както правеше Б.З.; така лесно, без чувство на вина. Но да бъдеш кареумовец-техник, означаваше все пак да живееш в света на фантазията, там, където всеки знаеше мястото си. Там, където животът беше подчинен на съвършен ред… само че този път редът беше нарушен, а хаосът, който чакаше отвън, напираше да го разруши.

Тя си представи как патрулният летателен апарат се изпарява, как две души се отделят от тази белоснежна равнина в… какво? Вечност, предверие към ада, безкраен цикъл на прераждане? Кой би могъл да вярва в някаква религия, след като имаше толкова много и всички претендираха, че представят единствената истина, а всяка истина бе различна? Имаше един единствен път, по който тя би могла някога да опознае себе си… и една част от нейния собствен дух вече бе преминала по него, беше заминала с Боутман, с нейния единствен приятел в целия този свят на врагове. Нейния единствен приятел… Защо, по дяволите, я послушах? Защо оставих онези шишета на рафта? Тя стана, диктофонът отново падна незабелязано от скута й на пода. Направи една стъпка към вратата, после спря, а тялото й настръхна от нерешителност. Мотивация, Джеруша, мислеше си тя отчаяно. Аз бях тази, която искаше да остави шишетата. Иначе тя никога нямаше да ме накара да променя решението си. Мускулите й се отпуснаха и тя се свлече там, където стоеше. От умора чувстваше цялото си тяло като обвито в памук. Но аз не мога да спя тук! Нямаше спасение, не беше останало убежище, никой…

Енгенит… О-о, богове, още ли си ми приятел? Спокойствието на къщата при плантацията изпълни вътрешното й зрение. За последен път беше там преди една година. И двамата съзнателно се бяха отделили от нестабилните и изкуствени връзки на редките посещения, когато нейната депресия се задълбочи, когато светът й се ограничи само в нея и около нея. Тя си каза, че не желае той да вижда каква злобна кучка бе станала… и въпреки това, в същото време незаслужено бе започнала да го мрази за това, че той не може да види колко много се нуждае тя от неговата закрила.

А сега? Да… сега. Какъв беше този мазохизъм, който я накара да се зазида в собствен гроб? Тя отиде до радиотелефона, набра кода, извика от паметта си един номер, после още един и още един и включи радиото за връзка. Джеруша отмерваше секундите, като почукваше с върховете на пръстите си по бялата, твърда повърхност на стената, докато най-после един глас, изкривен от радиоинтерференции, отговори на нейното повикване. Дявол да го вземе, това място! Атмосферни смущения. Винаги атмосферни смущения.

— Ало? Ало? — Дори и през смущенията тя разбра, че гласът не беше онзи, който искаше да чуе.

— Ало! — Тя наведе глава до говорителя, гласът й прогърмя през стаята. — Тук командир Палу Тийон. Обаждам се от Кареумов. Искам да говоря с Енгенит.

— Какво?… Не, не е тук, командир… излезе с кораба си.

— Кога ще се върне?

— Не зная. Не каза… ще оставите ли съобщение?

Тя затвори телефона с юмрук. Отдалечи се от стената разярена. Никакво съобщение.

Джеруша мина през стаята, отиде до масичката, взе любимата си раковина и опипа с пръсти сатенено-рубинените й извивки. Пръстите й се събраха над едно рогче и го счупиха. После счупиха и друго, и трето. Рогчетата падаха без шум върху килима. Джеруша тихо хленчеше, като че ли чупеше собствените си пръсти.