Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (39)

38

Неочаквано Муун се оказа в нечия топла прегръдка.

Спарки, сънувах такъв странен сън… Тя отвори очи, разтърсена от непознатата реалност на стаята, в която се намираше. Погледна встрани и видя една топла, кафява, обсипана с лунички ръка до своята. За момент я обхвана болка. Но после се усмихна без срам и съжаление, сплитайки Пръсти в неговите. Тя се помести внимателно на тесния диван, за да наблюдава спящото лице на Б.З., спомняйки си как той я бе наблюдавал през тихите утрини, спомняйки си поемите на неговото сърце, който бе шепнал пред учудените й очи и как накрая й се бе отдал, моя звезда, бяла птичка, градина с диво цвете… докато тя бе извикала думите, които нямаше право да казва и нямаше право да не казва: обичам те, обичам те…

Тя го помилва но бузата, но той не се разбуди. Сложи глава на рамото му. Тук, в тази стая, независимо от техните отделни животи, те бяха правили любов и си бяха дали един на друг нещо ценно — потвърждение на тяхната собствена стойност.

Звуците на Фестивала все още достигаха до нея, приглушени, но непроменящи се. Потокът светлина, който навлизаше през прозореца, също не се бе променил. („Никога не го бях правил на светло“ беше промърморил той. „Бяхме толкова хубави… Защо се срамувах?“) Тя бе загубила представа дали бе нощ или ден, или колко дълго бяха спали. Тялото й бе отпуснато и без думи й говореше, казващо й че има нужда от още сън. Но тя не можеше да си позволи да спи повече. Б.З. не се събуди, когато се измъкна изпод ръката му. Беше сигурна, че ще може сама да намери пътя до майсторката на маски. Бързо се облече и излезе навън.

Тълпите бяха все така жизнени и безкрайни, сякаш една смяна от гуляйджии се сливаше в следващата в едно безкрайно колело. Тя се придържаше близо до стените на сградите. Както вървеше взе от една маса парче месо с подправки, налапа го, докато умът й отразяваше бликащата енергия около, нея.

Най-после откри уличка „Цитронена“, където човешкият поток ставаше по-бавен и разреден. Лесно намери пътя до ботанерията. Следващият магазин бе за маски. Жълтата двойна врата се оказа здраво затворена. Тя заудря по нея с юмрук, влагайки цялото си разочарование и настойчивост.

— Отвори! Отвори! Моля те!

За нейна изненада вратата се отвори, когато тя почти щеше да заплаче. Въздъхна с облекчение. Една жена на средна възраст с тъмни коси, сплетени на дебела плитка, погледна към нея със зачервени от безсъние очи и сякаш въобще не я видя.

— Да, кой е? — попита жената уморено и малко нетърпеливо.

— Вие ли сте… вие ли сте Фейт Равенглас, майсторката на маски?

— Да. — Жената потри лице. — Но всичките ми маски се свършиха. Ще трябва да отидеш на някое от изложенията да ги видиш. Из целия град има складове и магазини, пълни с маски.

— Не, не искам маска. Искам да говорим за… Спаркс. Спаркс Даунтрейдър.

— Спаркс? — Реакцията, която очакваше, за която се молеше се изписа на лицето на жената. Тя разтвори докрай вратата. — Тогава влизай. Заповядай.

Муун влезе в магазина и замига на оскъдната светлина. Когато очите й свикнаха различи кашони и кошници, натрупани в безпорядък в четирите ъгли на стаята, остатъци от плат, калъпи на лица, пера, гривни, мъниста. Като минаваше, настъпи на едно мънисто. Тя грижливо го взе и го стисна в ръка. Стените на стаята бяха голи, а по тях блестяха куки, където допреди ден-два са били окачени стотици маски. Последната кукичка на една от стените не беше празна. На нея висеше маска, пронизана от блещукащото видение на летния ден.

— Това… Лятната кралица ли е? — попита Муун с благоговейна почит.

Жената обърна глава нататък.

— Това е нейната маска. Коя ще бъде тя, това е тайна, известна само на боговете.

— На богинята — каза Муун, без да се замисля.

— Да, разбира се. — Майсторката на маски се усмихна малко тъжно. Муун разбра какво означаваха тези маски за Зимата.

— Да, направила сте я така хубава. А тя ще дойде да ви вземе живота.

— Благодаря. — Жената отново се усмихна, този път с гордост. — Това е цената, която плаща всеки художник… всеки път, когато създава нещо, което се надява да остане след него.

— Сигурно — промърмори Муун.

— А сега, кажи ми, Лятно момиче, защо си дошла да питаш за Спаркс Даунтрейдър.

— Аз съм му братовчедка, казвам се Муун Даунтрейдър.

— Муун! — Майсторката на маски се намръщи. — Почакай, само една минутка почакай. — Тя отиде в друга стая и се върна, като носеше една странна лента за глава. — Той ми е разказвал толкова много за теб, за двамата. Ела до вратата, където мога да те видя по-добре с третото си око.

Муун се подчини. Жената я обърна с лице към светлината и постепенно придоби строг вид.

— Спаркс казваше, че си като нея… като нея… — Тя изведнъж като че ли потрепери.

— Като коя? — Муун с труд изрече думите през скованите си уста.

— Като Еъриенрод, като Снежната кралица. Но аз съм те виждала и друг път някъде, на друго място. — Тя вдигна ръка да опипа лицето на Муун с чувствителните си пръсти, без да задава повече въпроси. Муун влече навътре към една кръгла маса, оплескана с лепило. Тя и столът представляваха единствената мебелировка. — Къде съм те виждала, Муун? — На масата се появи незнайно откъде голяма сива котка и започна да души ръцете на Муун. Муун я погали по муцуната.

— Аз… аз не мисля, че сте ме виждали. — Муун седна в отговор на поканата на Фейт, отвори юмрук и постави червеното мънисто на масата.

Дъхът на Фейт спря.

— Да! Ти си сибила.

Муун тури ръце на гърлото си.

— Не…

— Твоят братовчед ми каза. Няма никой. — Фейт поклати глава успокоително. — Тайната ти е сигурна. И това означава, че мога да ти доверя моята. — Тя смъкна високата яка на нощницата си и показа своята шия.

Муун почувства как сиря дъхът й.

— Вие сте сибила, тук? Но как? Как се решавате? — Тя си спомни Данаукий Лу и белезите, които носеше като предупреждение.

— Аз имам много добре подбрана клиентела. — Фейт обърна настрани глава. — Може би е егоистично от моя страна, може би не правя всичко, което мога с моя дар… но аз чувствам, че тук по някакъв начин имат нужда от мен. Като… контакт, ако не за друго. — Ръцете й намериха върху масата едно останало перце. Тя го взе, завъртя го между пръстите си. Котката я наблюдаваше, свила назад уши. — Знаеш ли, аз имам странни идеи за сибилите. Възможно е да са абсурдни, но… — Тя сви рамене.

Муун се наведе напред.

— Искате да кажете, че може би има сибили на други светове, не само на този?

Перцето падна долу и котката се хвърли да го улови.

— Да! О-о, слава на боговете, и ти ли го почувства? — Фейт протегна ръка за потвърждение.

— Виждала съм! — Муун докосна ръката й. — Срещнах една сибила на друг свят. Навсякъде има сибили. Те са част от информационната мрежа, която старата империя ни е оставила, за да ни помогне. Хийгемъни разчита на нас.

— И аз така мисля… знаех, че трябва да има нещо повече! Да, това е толкова разумно. — Усмивката й беше като свещ, трептяща в тъмнина. — Дали там не съм те видяла? На друг свят. Да питаш за него…

— Аз наистина питах за него! Затова се върнах. Излиза, че вие сте била тази, която ми каза за него… Че той обича друга. Че още не е свършено, че той има нужда от мен. — Тя повиши глас, за да потисне съмненията си. — Но откъде знаете това? Можем ли да помним онова, което казваме и виждаме? Мен никога не са ме питали.

— Да, можем да го запомним. Съвсем ясно. — Тя се усмихна при споменава една ясна гледка. — На мен ми се случва доста често, затова чувствам, че съм нужна тук. Аз може би съм единствената, на която могат да се задават въпроси за Карбънкъл. Затова започнах да подозирам, че сме нещо повече, отколкото се твърди. Как може Хедж да не знае, че онова, което нравим, е истина?

— Има много неща, за които те лъжат. — Нимфите… истинската причина, поради която не ни искат в Карбънкъл, така че никой да не може да провери, че те лъжат за нимфите. И за много други неща. Но ние можем да променим това сега, когато знаем истината. Когато чуждоземците си отидат…

Муун почувства погледа си притеглен от маската на стената. Ще приемат ли световете една сибила за кралица? Тръпка на възбуда мина по нервите от гръбнака до края на пръстите. — Фейт, при транса вие казахте… вие казахте, че мога да стане кралица. Какво означава това?

— Това беше преди години… — Фейт притисна ръка към сензорното си око. — Предполагам, че съм искала да кажа, че приличаш на Еъриенрод. — Тя свали ръка и погледна към маската на стената. — А… може би не. Аз те извиках да се върнеш. Спомням си чувството, че трябва да те извикам. Не разбирах защо. Ако ти участваш в надбягването с другите в деня на избора… кой може да каже? Може и да бъдеш избрана за кралица.

— Колко време има до избора?

— Той е в деня преди Маскената нощ… вдругиден.

Муун хвана треперещите си ръце и почувства приток на сигурност да нахлува в нея. Това е причината. Затова дойдох. Да направя истинската Промяна, да разкъсам този порочен кръг… Когато възможността запали у нея огъня на надеждата, тя се взря в маската на Лятната кралица.

Но това няма да спаси Спаркс. Огънят на откровението угасна в студените води на истината. Не може да има прераждане без смърт. Тя няма да има никаква власт, докато не умре Снежната кралица… Но нали затова дойдох! Тя гневно поклати глава. Фейт я погледна скептично.

— Аз дойдох да намеря Спаркс, да го спася, ако мога. Ако все още има нужда от мен, ако ме иска… — Тя заекна.

— Знаеш ли… какъв е станал?

— Да. Зная. Всичко зная. — Тя почувства как се изпълва със злоба. — Старбък.

Фейт кимна, лицето й помръкна. Тя притегли котката в скута си.

— Той вече не е момчето, което познаваш. Но и ти не си момичето, което той е оставил в Лятото. Той наистина се нуждае от теб, Муун, ужасно се нуждае. Той винаги се е нуждаел, иначе нямаше да се обърне към Еъриенрод. Намери го, спаси го, ако можеш. За мен това има голямо значение.

— И за мен. — Муун се отблъсна от масата. — Но не зная как да го намеря. Затова съм дошла при вас. Можете ли да ми помогнете, можете ли да го доведете тук? Почти не остана време. Днес и още два дни, докато той умре… три дни за търсене из целия град.

— Зная. — Фейт поклати глава и погледна надолу. Но той идва тук по свое желание, не по мое. А аз не зная… Почакай. Има друга, която го вижда по-често от мен. Казва се Тор Стархайкър. Държи казиното „Персийпион“. Тя самата също се нарича Персийпион. Потърси я. Самичка ли си тук?

— Не. — Муун се усмихна. — Имам си някой. — Сети се, че го беше оставила самичък повече време, отколкото възнамеряваше. — Трябва да се връщам и да му кажа какво научих. — Муун стана, изпълнена със съмнения. — Благодаря ви за помощта. Благодаря ви, че сте била приятел на Спаркс, когато аз бях далеч. — Тя желаеше да има повече време, за да пита за още много неща. — Нека богинята те благослови — каза тя свенливо.

— Нека благослови всички нас. Но теб специално. — Фейт също се усмихна.

Муун погледна за последен път маската на Лятната кралица и излезе.

 

 

Муун най-после достигна мебелираната къща, където бе оставила Б.З. и се втурна през остъклената врата, задъхана от вълнение и облекчение.

— Муун! — Б.З. стоеше в тясното коридорче с изпокъсана риза, наполовина измъкната от панталона. До него стоеше хазайката му. Б.З. се промъкна покрай нея, за да посрещне Муун. Прегърна я, целуна я.

— О-о, богове! Къде по дяволите беше? Помислих си…

— Бях при майсторката на маски. — Тя се засмя, когато той отново я пусна на пода.

— При майсторката на маски? Сама?! Защо? — Той се намръщи неодобрително, но Муун оцени неговата загриженост.

— Ти трябваше да почиваш. — Тя продължи да се усмихва. — Намерих я. И Б.З., няма да повярваш… — Тя млъкна, като си спомни, че хазайката все още е там. Б.З. погледна през рамо, окашля се.

— Добре, добре, инспектор. — Жената вдигна добродушно ръце. — Разбирам от намеци. — Тя мина покрай тях и се отправи към вратата на собствения си апартамент. — Той се разтревожи за теб. — Тя намигна доста явно на Муун. — Дръж го в напрежение и той няма да замине на друг свят без теб, дете! — допълни тя, после отвори вратата и изчезна.

Б.З. погледна смутен към тавана.

— Сега разказвай. Намери ли го?

— Да! И Б.З.… когато К.Р. Аспунд изпадна в транс, тя е била тази, която ми е казала да се върна.

Трябваше му една секунда да го възприеме.

— Тя е сибила? Тук?

Муун кимна, загубила своята недоверчивост. — Единствената, за цялата галактика…

— Какво й каза? — Изведнъж той се бе ядосал.

Сега тя разбра. Негодувание и разочарование размътиха погледа й. Тя отстъпи назад от него.

— Казах й, че искам да намеря Спаркс. — Това е всичко, което имаш право да знаеш.

— Нямах предвид това. — Той потисна кашлицата си и обузда лошото си настроение. — Аз… аз се страхувах, че ще ме изоставиш — промърмори той, засрамено и неловко, — без дори да ми кажеш едно сбогом.

— Б.З., никога не бих… не на теб. Не на теб. — Тя взе ръцете му в своите — като обещание и ги целуна с тиха тъга.

Той я пусна неохотно, неочаквано смутен от размъкнатия си вид.

— Какво научи? Виждала ли го е тя?

— Фейт не знае как да се свърже с него. — Муун видя, че той вдигна глава. — Но тя ми каза за някого, който може да стори това. Казва се Персийпион. Има казино.

Тя мислеше, че е разочарован. Но той кимна.

— Вярно. Зная това място. Ще отидем там. — Той погледна към тънката стълба, която се извиваше към по-горните етажи, после към стаята, която бе тяхна за една нощ. — Само да… си взема палтото.