Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (17)

16

Черната порта изпълни екранираното предно стъкло в центъра на стената с огнен водовъртеж на фона на кехлибарената тъмнина на далечното звездно поле. В сърцето на този звезден куп някога е имало пресищане от космически отпадъци, които са заситили глада на черната дупка. През космическите ери по-голяма част от тези отпадъци са изконсумирани и светлината на смъртоносния екскремент на гравитационната радиация на дупката е намаляла. Но тя е хванала и звездата, наричана от тийуматанци Лятна звезда. Държи я вързана като с късо въже и изсмуква нейната хромосфера^[1]. Дреболиите от прах и молекули горяха, отдаваха своята потенциална енергия, засмукани към унищожението, както бе засмукан и този кораб…

Елзевир почувства как гладът на Портата я облиза, почувства първото изтръпване от физическото усещане — бавното, принудително движение на безтегловното тяло към образа на стената… почувства го в дълбините на своя ум, където се таеше скрит ужас от осакатяването. Здравата еластична възглавница на прозрачния пашкул, който я обгърна, поддържаше гърба й.

Тя погледна надолу покрай неконтролируемо размаханите си крака към центъра на кораба, където Муун висеше сред други кристали, привличащи светлината. Муун непрекъснато мърдаше като молец, който бърза да се излюпи. Нейният ярък розов летателен костюм хващаше отраженията от конзолата, окачена до нея. Корона от сребърна мрежа висеше във въздуха над сребърно-златната й коса — короната, която трябваше да носи Крес, символичният шлем на астронавт. Муун погледна нагоре и срещна погледа на Елзевир.

— Муун, готова ли си?

— Не…

Елзевир настръхна при мисълта какво би им струвал един отказ от страна на момичето. Тя мислеше, че е успяла да убеди Муун, че това пътуване не беше нищо повече от едно малко отклонение от маршрута, който водеше към нейния братовчед. Но ако сега тя откаже един транс.

— Не зная какво да правя. Нищо не разбирам, аз не разбирам как…

Елзевир леко се усмихна, когато разбра, че лицето на Муун изразява само съмнение, а не отказ. Тя бе видяла върху него своята гузна съвест.

— Не е необходимо, Муун. Остави това на мен. Повярвай ми, аз още не съм готова да понеса отплатата. Само въведи всички данни, както ти показах.

Муун погледна безмълвно към екрана. Нейното страхопочитание бе вдъхновено от осъзнаването на страхотната сила на Портата. Бяха над нейния полюс на въртене, вече хванати от подводното течение на гравитационния й център: тази сила е толкова непреодолима, че дори и светлината не може да се откъсне от нея. Черната дупка, с маса колкото двайсет хиляди слънца, е толкова голяма, че дори специално конструиран кораб би изчезнал, без да успее да преодолее притегателната сила на тази маса. Само астронавт, владеещ добре специалната физика и с помощта на корабните компютри, би могъл да поддържа критичното равновесие на корабните стабилизатори. Само астронавт може да осигури влизането в Портата точно в онази точка, която ще ги вкара в канала, водещ към избраната от тях област. Само астронавт или непорочно момиче от една изостанала планета, чийто ум е в симбиоза28 с най-голямата база данни в известното пространство и време.

— Да започна ли транса? Елзевир… — Муун отново вдигна глава. Лицето й беше пребледняло.

Елзевир пое дълбоко дъх, отлагайки неизбежния момент. Но неизбежният момент вече бе отминал и сега тя трябваше да действа.

— Да, Муун. Гледай в екрана и започни транса. — О-о, богове, простете ми, така както бдите над момичето. Защото тя никога няма да види отново своя дом.

Муун затвори очи за момент, сякаш се молеше на своята богиня, а после погледна блестящата вихрушка пред тях.

Вход.

Когато слабичкото тяло на момичето потрепери, изпаднало в транс, Елзевир натисна бутона за дистанционно управление, закачено на колана и. Данните за тяхното влизане в канала се появиха на екрана и отново изчезнаха. Ако беше права — а тя не можеше да си позволи да не е — това бе достатъчно, за да започне подаването на информация в насочващата система на кораба. Без участието на човек, в когото са имплантирани качествата на астронавт, никой не би могъл пълно да използва схемите за симбиоза с корабните компютри. Но в своя Транс една сибила може да достави информацията, която компютрите не притежават.

— Готово — гласът на Силки, на развален сандхи, достигна до нея като шепот всред тишината на стаята за управление. — Изпитва ли момичето болки?

— Откъде да зная? — отговори тя, а в гласа й се долови съмнение. Тя се намръщи. Тялото му на амфибия лъщеше от маслото, с което се беше намазал, за да се предпази от обезводняване. Гласът му прозвуча необичайно несигурно. Мина й през ума, че той трябва да изпитва съчувствие към тази беззащитна непорочност, откъсната от познатия й свят, оставена на милостта на непознати, които я предават.

— Може ли да умре?

— По дяволите, Силки! — Елзевир прехапа устни. — Ти знаеш, че аз не мога да отговоря, че… но ти знаеше, че не бих го направила, ако допусках такава възможност. Ти знаеш, че… Но какво друго ни остава освен да опитаме? Казах й, че трансът ще бъде продължителен; тя го прие.

— Но тя е толкова млада. Тя не знае. Ти я лъжеш — продължи той укорително. Никога по-рано не бе го чувала така да говори.

Елзевир затвори очи.

— Ще компенсирам всичко. Ще се погрижа на Кареумов да има всичко, което желае, за да бъде щастлива. — Тя отново отвори очи и погледна към Муун. Сега тялото на момичето, облечено в розов костюм, беше отпуснато, притиснато леко към стените на пашкула. Нима бяха изминали само четири космически дни от онова проклето приземяване на Тийумат, когато побягнаха обратно с кораба, без да направят нищо освен това, че Крес беше пред умиране и трябваше да прибегнат към помощта на един чужд човек?

А времето течеше: полицията вече претърсваше пространството над Тийумат, а те не можеха да допуснат да бъдат хванати с отвлечен гражданин на борда. Момичето искаше да върви у дома си… но нямаше начин да бъде върната. Крес трябваше, да бъде заведен в болница… а единствените болници, които можеха да го спасят, бяха на Кареумов, отвъд Портата.

Но само Крес можеше да ги преведе.

И тогава тя си спомни: Муун беше сибила, а някога Т. Дж. й беше казал, че е видял една сибила в транс да управлява поляризатор на поле и с това е спасила пет души при една промишлена авария. Тази сибила не била обучавана за работа със сложни машини. Нямало значение, че тя почти не знаела каква била машината. Нейно задължение било да служи на всички, които имали нужда от нея — тя би могла да ги преведе сигурно през Портата.

Но когато се опита да обясни това на Муун, тя се натъкна на толкова непреодолима бариера, колкото беше и самата Порта. Муун стоеше на седалката си в ЛБ, отказваше да влезе в по-големия кораб.

— Върнете ме обратно. Аз трябва да отида в Карбънкъл! — Лицето й бе като стиснат юмрук и тя отговаряше на всеки възможен аргумент с горните две изречения — непоклатима и недосегаема.

— Но, Муун, чуждоземците никога няма да ти позволят да се върнеш, ако разберат, че си била с нас. Ти вече си обявена извън закона. Всички ние ще бъдем осъдени на заточение в лагерите на Биг Блю и, повярвай ми, мила моя, по-добре е човек да умре, отколкото да живее в тези лагери.

— За мен няма значение, ако не мога да се върна. Без него нищо няма значение.

О-о, дете, колко си щастливо да вярваш, че е толкова просто… и колко си наивна. И все пак нещо у нея й говореше, че е така; след смъртта на Т. Дж. животът й не беше пълен…

— Аз наистина зная. Зная, че сега ти изглежда така. Но ако не мислиш за себе си, тогава помисли за Крес — тя повдигна ръка покрай хладната полупрозрачна обвивка до нея, в която мъждукаха последните угасващи въгленчета на неговия живот. — Той ще умре, Муун. Ако не отидем на Кареумов, той ще умре. Ти си сибила. Това е твое задължение.

— Не мога да направя това, което искаш от мен — Муун поклати глава и плитките й се развяха. — Не мога, не зная как да го направя. Не мога да управлявам звезден кораб… — гласът й се повиши — А и не мога да изоставя Спаркс!

— Това ще е само за няколко седмици! — избухна Елзевир в отчаяние. Думите сами се изплъзнаха от устата й. Преди тя да успее да каже нещо, видя как момичето изправи глава, а очите й я гледаха скептично.

— Кол… колко дълго?

— Около месец, в едната посока. — Космическо време. И щяха да минат повече от две години но времето на Тийумат. Но Елзевир не й каза това — нуждата надделя. — Само два месеца във всяка посока. Муун, ако вземеш кораб от залива Шотоува до Карбънкъл, ще загубиш толкова време. Помогни ни да преведем Крес през Портата, помогни на Крес… и ако все още желаеш да се върнеш, щом стигнем до Кареумов, ще те върна обратно, обещавам ти.

— Но как да го направя? Аз не мога да управлявам звезден кораб.

— Ти можеш да правиш всичко, да бъдеш всичко, да отговаряш на всякакъв въпрос, освен на един. Ти си сибила Време е да разбереш какво значи това, скъпа моя. Повярвай ми.

Когато се пресегна да освободи Муун от коланите, които я придържаха към седалката, думите я задушиха.

Силен трясък прозвуча в кораба и върна Елзевир към действителността.

— Силки! Какво беше това? Нещо се развърза… — Защитната противотежест на пашкула я направи неподвижна. Тя не можеше да премести пръст, не можеше на милиметър да повдигне глава; не можеше да направи нищо, освен да гледа право пред себе си към блестящия рак, ширнал се на екрана пред тях.

„Ръчен часовник“.

Тя въздъхна с раздразнение и облекчение като видя, че той се удари в двойната звезда на долната половина на екрана.

— Беше ми съвсем нов! — образите на звездите отплуваха към центъра на екрана, Черната дупка беше звездна корона, символ на нейната власт над самата светлина… Небрежност! Нещо по-голямо от часовника, оставено незавързано, можеше да пробие корпуса. — Много пъти съм минавала по този маршрут; очевидно годините си казват думата. Т. Дж. ми беше опора, Силки… а него го няма. — Тя усети леко разтърсване. Погледна отново и видя пред тях звездното поле. Пътят им към гибелта се осветяваше само от слой червеникава адска светлина.

— Тя контролира полевите стабилизатори, Силки, иначе досега да сме направили салто. Знаех, че ще ни преведе.

Ами ако това повреди ума й? Ако се случи нещо на момичето, тя никога няма да ни прости. Никога. За няколкото дни момичето потвърди онова, в което Т. Дж. винаги бе вярвал. Гъвкава и независима, Муун бе започнала да се възстановява от бързото преселение и започна да достига възможностите, които й предлагаха за изкупление. В семпъл, привличащ окото летателен костюм, вместо в дрехи от сив домашнотъкан плат не можеше да се разбере, че това е обикновен гражданин от долните класи на Хийгемъни, смятан за недостоен поради ограничените си знания. Но сибилската организация на цивилизацията, далеч по-съвършена от тяхната, я бе намерила за достойна.

Мечтата на Т. Дж. беше някой ден всички интелигентни същества да имат равен шанс за реализация на възможностите си-. По тази причина той бе започнал да извършва контрабандни доставки на Тийумат, въпреки безплодните протести на Елзевир, че се превръща в обикновен контрабандист.

— Има контрабандисти и контрабандисти, любов моя — беше й казал той усмихнат. Оттогава тя знаеше, че никакъв човешки протест не може да заглуши вътрешния глас, който го насочваше… дори и нейният.

Хийгемъни спираше развитието на собствената техническа база на Тийумат, като налагаше ограничения и ембарго (тя все още си спомняше как звучаха неговите лекции в препълнения им апартамент); поддържаха жителите на ниво на пеленачета, даваха им избрани играчки, които по-късно техните родители господари могат да направят безвредни. И всичко това заради тази ценна гадост, водата на живота, която съблазняваше привилегированата Хийгемъни с надеждата за вечен живот.

Ако Тийумат бе развил собствена технологическа база, ако бе оставен през столетието след откъсването му от Хийгемъни самостоятелно да се модернизира, кой знае какво биха намерили, когато се завърнеха? Може би един свят, който би могъл да им се противопостави, свят, който не би мечтал за техните технически играчки, защото ще може сам да си изработва такива — свят, който е решил, че предпочита да поддържа своята безсмъртност, който е уморен да бъде експлоатиран! А може би свят, който е решил, че неговата собствена експлоатация на нимфи е неморална… и дори свят, който се е превърнал в радиоактивна сгур по начина, но който бе сторил това Сийду. Тийумат имаше нещо, което не можеше да предложи никой друг свят, и това нещо се бе превърнало повече в проклятие, отколкото в благодат.

Беше ситуация, която Т. Дж. намираше за непоносима. Като знаеше, че не може да го спре, тя отново бе отишла с него, както бе правила винаги, безсилна да му откаже каквото и да било. И както винаги на края тя също бе обзета от страст… и след неговата смърт тя и Силки продължиха кръстоносния поход — единственото нещо, даващо смисъл на живота й, след като той си бе отишъл.

А сега случайността й бе изпратила момичето Муун — образът на детето, което те с Т. Дж. никога не бяха имали. Той щеше да е горд. Грижата за новия живот за Муун нямаше да бъде бреме, щеше да бъде привилегия…

Елзевир почувства отвратително виене на свят, когато непреодолимата сила на притегляне засмука неподвижното й тяло. Дори и при работа на защитните полета корабът не беше изцяло защитен. Тя отново погледна към тлеещото сърце на черната дупка. О-о, небеса, не съм готова; това става много бързо и трае прекалено дълго. Добре, че поне Муун, чийто ум беше пленен някъде по средата на галактиката, не чувстваше топлината и болката… Аз не бих го направила, ако не беше за Крес… Това нямаше да се случи, ако не беше за Крес… О-о, богове, запазете го! Той продължаваше да лежи в аварийния звънец; не се решаваха да го преместят на по-сигурно място. Но целият кораб и всичката апаратура бяха конструирани да издържат на такова натоварване. Сигурно и той ще издържи… ако изобщо някой от тях издържи…

Тя почувства как мускулите й се отпускат и костите й се раздвижват; почувства по-малко остра, но нарастваща болка от повишаването на температурата вътре в кораба. Тя си представи как при неудържимия полет към хоризонта на черната дупка външният корпус се нажежава до бяло. Корабът беше направен от най-здравия и най-издръжливия материал, познат на човечеството и оборудван с противостоящи полета за защита и стабилизиране при неговото спускане във вихрушки. Имаше минимално допустимите размери и форма на диск; стабилизаторите поддържаха при спускане неговата плоска и широка страна винаги в една ос на гравитационните градиенти. Тъй като стените на гравитационния кладенец на черната дупка бяха много стръмни, ако стабилността на кораба се наруши, за броени секунди той ще бъде разкъсан от гравитационните вълни. В един миг всички щяха да бъдат мъртви, а предсмъртният им вик щеше вечно да ехти в този кладенец. Преминаването през Черната порта поставяше на изпитание издръжливостта и на хора, и на техника, и на възможностите на кареумовската технология. Само единството между компютъра и ума на човека астронавт можеше да ги води уверено към точното място на влизане в хоризонта.

Ами ако Муун ги водеше прецизно, но те пропуснеха малкия отвор в канала на хиперпространството и се отклоняха на две светлинни години от Кареумов? Като се използваха знанията на Старата империя, дадени от сибилите преди хиляда години на Кареумов беше отново разработен принципът на пътуване през Черната порта. На Старата империя са имали свръхлек звезден двигател, който им е позволявал да разширят своя контрол над пространството, какъвто Хийгемъни все още не успява да постигне. Но даже и Старата империя е трябвало да използва черни порти. Техните космически кратки пътища позволяват на Хийгемъни да възстанови тази малка част от мрежата от светове на империята и те използват своята примитивна мъдрост, за да пътуват безопасно до тях. Но те все още не разбират напълно силите, които управляват… Ако този кораб не премине хоризонта на подходящо място, той може да се окаже на напълно неизследван участък от космоса без никаква система наблизо и никакви координати за тяхното завръщане… или пък никога няма отново да се появи в известната вселена. Кораби се бяха губили по-рано. И те са загубени завинаги.

Елзевир почувства как очите й напират срещу спуснатите клепачи, безсилна да гледа повече как искрящият огън на черната дупка поглъща нейната вселена. Тя чу стенанието на кораба и своето стенание, когато усети, че се пука по шевовете. Ромолящата ярка чернота се отразяваше в нея — съзнанието й не издържа. Тя пусна всичките си съмнения и страхове да се разпилеят като рояк искри и най-после с радост се отдаде на забравата.

Черната порта се отвори.