Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (28)

27

Муун гледаше над тапицираната седалка на Елзевир и като се опираше на страничното й облегало, се мъчеше да надникне през челното стъкло на ЛБ. Пред погледа й Тийумат приличаше на изгряваща луна, но беше безкрайно по-красив в нейните очи. У дома… пристигаше у дома. Трудно й беше да повярва, че времето не се е променило, че ще намери всичко, каквото е било преди. Но дори да не окажеше в същия свят, който бе загубила, тя знаеше, че ще намери своя път.

— Екраните зелени ли са?

— Да.

Муун слушаше тихите въпроси на Елзевир и монотонните отговори на Силки. Навлизането в атмосферата на Тийумат не беше нито толкова болезнено, нито толкова ужасяващо, както излизането от нея. Това пътуване извън Тийумат сега й изглеждаше като че ли извършено от някой друг. Сега нищо не можеше да тръгне в погрешна посока, нищо не би могло да се обърка. Тя беше минала през Черната порта. Беше предопределена да стори това.

Елзевир се свърза по радиото с недоверчивия Енгенит, преди да излязат от орбита, и научи, че той не може да ги посрещне в залива Шотоувър. Беше загубил летателния си апарат преди пет години, след тяхното последно неуспешно приземяване. Този път ще трябва да поемат по-голям риск и да се насочат към неговата плантация на брега, южно от Карбънкъл. Нямаше друг, на който Елзевир би могла да повери тяхното тайно приземяване.

Елзевир бе започнала… да повяхва. Това бе единствената дума, която Муун можеше да използува за едва забележимата промяна у Елзевир след преминаването им през портата. Опита се да разбере какво й е, но Елзевир отказа да й отговори и с очарователна нежност се затвори в себе си, без да допусне Муун.

Муун се чувстваше наранена и озадачена, докато в екраните на кораба не започнаха да доминират Близнаците. И тогава най-после тя разбра, че Елзевир очакваше това: готвеше се за края, който ще дойде с новото начало на Муун.

Пелена от облаци закриваше от погледа им морето, докато слизаха все по-надолу и по-надолу, гмуркайки се през сапфирените горни слоеве на атмосферата. Скоро… скоро ще се измъкнат от облаците, скоро ще видят целта, дългата начупена линия на западния бряг, където се намираше плантацията на Енгенит… ще видят Карбънкъл.

Светкавица от синьо-бяла светлина раздра небето пред тях и ослепи Муун. Металният търбух се разтърси, зъбите й затракаха. Тя изхленчи в почуда: бяха атакувани!

— Богове! — Извика Елзевир с глас, който изразяваше по-скоро гняв, отколкото отчаяние. — Засечени сме. Никога няма да…

Около тях се чу друга експлозия, последвана от миг тишина. Наруши я радиотелефона:

— Предайте се или ще бъдете унищожени. Държим ви на прицел. Нямате никакви шансове. Загубвате… — Третата експлозия не позволи да се чуе какво бяха загубили, както и въпроса, който изкрещя Муун. Четвъртият взрив показа, че не им остава много време. Таблото с контролни уреди изпращя и този звук отекна във вцепенените им сетива.

— Прекъсване на енергията! — Тя чу гласа на Елзевир. Думите едва достигнаха до съзнанието й през алармения сигнал, който чуваше. Кабината потъна в мрак. Мигащите очи на Муун различиха светлината на въздуха отвън. Безкрайното синьо и бяло на небето бяха заличени, когато се гмурнаха през облаците. Тя се хвана за седалката, броеше всеки удар на сърцето си и разбираше все по-ясно, че е жива.

Изскочиха от облаците така рязко, както бяха навлезли. Най-после тя видя морето да се вълнува под тях. Върху широкото стъкло падаха дъждовни капки и като сълзи размазваха образа на вълните и небето. Все още бяха живи. ЛБ се промуши през електрическата дъга като камък, плъзнал се в безкраен вир. Елзевир и Силки работеха мълчаливо на пулта за управление. Муун също мълчеше — единственото, с което можеше да помогне.

— Сега, Силки, включвай аварийната система…

Опушено-сивият конус над Муун неочаквано отхвръкна и заглуши тревожния глас на Елзевир. Пред тях се откри величествената гледка на издигащата се морска повърхност, ледено-бяла и стоманено-сива. Муун се оказа притисната към седалката като от балон, изпълващ се с въздух, лежеше неспокойна, неспособна да се съпротивлява. След цяла вечност от очакване падащата метална сфера се вряза в стоманеносивата повърхност на морето.

След една друга кратка вечност конусът се сви и опушеният търбух се повдигна. Муун свали предпазните колани, измъкна се напред и застана между седалките. Сивият екран все още проблясваше над седалката на Силки. Той тръсна глава и се огледа объркан. Далече пред тях морето се разбиваше в пристанището с яростен грохот. Под краката им се олюляваше корпусът на ЛБ, а воят на разярената вода ехтеше около тях.

Муун изведнъж погледна лицето на Елзевир. Изплашена до смърт, тя нямаше сили да отмести погледа си от него.

По бледата горна устна на Елзевир се стичаше струйка кръв. Елзевир погледна нагоре и опря глава на облегалката.

— Няма нищо, мила моя… само малко кръв от носа… трябва да предам своето съобщение. Енгенит идва. — Тя затвори очи и задиша учестено, сякаш тежките ръце на гравитацията още не я бяха пуснали. Седеше неподвижна, не правеше опит дори пръста си да повдигне, сякаш разполагаше с всичкото време на света.

Муун я докосна нежно по рамото.

— Приземихме се, Елзевир. Ти ни спаси. Всичко свърши.

— Да? — Изненада изпълни виолетово-сините й очи. Елзевир погледна учудено нагоре към нещо, което се виждаше. — Толкова ми е студено. — Спазъм сви мускулите на лицето й.

И изведнъж очите й застинаха безизразни.

— Елзи! Елзи! — Муун я хвана за рамото и я разтърси, но тя не реагира. — Силки!… — Муун се обърна назад… — Тя не е… Елзи! — извика тя умоляващо.

Силки я отмести в тясното пространство между седалките. Той пресегна студените си като змия пръсти на сиво-зелената му ръка и докосна още топлото лице на Елзевир. Но тя не реагира на това докосване, само продължи да гледа втренчено, докато плоските сиви пипала на Силки не затвориха завинаги очите й.

— Мъртва.

ЛБ се надигаше и спускаше и така нарушаваше тяхното равновесие. Муун гледаше смутено как водата се плискаше в краката й, защитени от летателен костюм. Морската вода нахлуваше в кабината.

— Мъртва? — Тя поклати глава. — Не, не е! Тя не е мъртва. Елзи! Елзи, водата ни залива! Събуди се! — Тя разтърси отпуснатото й, безжизнено тяло. Пипалата на Силки обгърнаха ръцете й и я отместиха безцеремонно.

— Мъртва! — Никога не бе виждала очите на Силки толкова бистри и дълбоки. Той натисна една поредица от светлинни символи на пулта, после каза:

— Люкът се отвори. Потъваме. Излизай, върви… — Той я тласна към изхода. Муун нагази до колене във вода по пътеката между седалките.

— Не! Тя не е мъртва. Не може да е мъртва. Ние не можем да я оставим. — Муун се хвана за една седалка.

— Върви! — Силки я бутна и тя отново тръгна към изхода. Препъна се, падна: заля я вълна. Изправи се задъхана, солта изгаряше очите й. Отвори входната врата, спря се на прага, обърна се да хвърли последен поглед. Видя Силки, коленичил до Елзевир да скланя глава на рамото й в знак на почит и последно сбогом.

После се изправи и настигна Муун.

— Навън! — Пипалата отново се обвиха около ръката й я задърпаха навън.

Тя пусна дръжката на вратата, неспособна да се съпротивлява и закрачи след него. Видя люкът да зее, да поглъща морето като удавник…

— Шлемът ми! Ще потъна… — Тя се върна във вътрешната кабина, но дълбоката вече до кръста вода притисна ръцете й към тялото и я повдигна. Направи опит да се изправи, да изплува. Задави се, когато студената отичаща се вода я заля до шия. ЛБ се наклони, повдигнат от вълните на мъртвото течение, наклони водните потоци назад към люка и я понесе заедно с тях. Тя блъсна главата си в ръба на люка, а в следващия миг ЛБ я изхвърли в морето.

Викът на Муун угасна, щом водата я покри. Тя риташе с крака да излезе на повърхността, където, едва поела въздух, носените от вятъра дъжд и сняг я притиснаха отново към водата. Горещи и студени тръпки я раздираха под грубите й дрехи.

— Силки! — Изкрещя тя името му, но то бе отнесено от вятъра като вик на нимфа.

И изведнъж покритото с пяна туловище на Силки се появи до нея. Той й помогна да се задържи над водата. Муун усети, че се опитва да свали летателния й костюм.

— Не! — Тя сграбчи с нокти хлъзгавите му пипала, но те се измъкнаха като змиорки. — Не! Ще замръзна! — Главата й изчезна под водата, после отново се показа. — Аз не мога да живея… без това! — извика тя, макар да знаеше добре, че и с костюма няма да оцелее.

Най-после Силки свали костюма й, придържайки я над водата. В далечината между издигащите се водни талази тя виждаше потъващия ЛБ. Елзевир. Жертва поднесена на Морето…

След неопределено време тя забеляза, че вихрушката отминава. Небето изсуши своите сълзи и загуби своя гняв. Бушуващата ярост изчезна от лицето на морето. Слънцето приветливо се показа през разкъсаните облаци. Силки все още я придържаше здраво отзад. Тялото й се сгърчи от конвулсии. Нямаше сили да приказва, но Силки я подкрепяше с безмълвната сигурност на собственото си присъствие. Тя почувства неговия чуждоземен произход повече от когато и да било, но това вече нямаше никакво значение.

Трябваше да му каже да я пусне, да пести силите си, нямаше никаква надежда, че Енгенит ще ги открие навреме. Беше толкова уморена, толкова болезнено уморена. Последните няколко седмици, прекарани в чуждия свят, бяха само един сън. Тя беше тийуматанка, Летен човек, и си спомняше със смътно отчаяние онова, което всеки Летен човек знаеше от рождение: в неговия по-голям промисъл, животът, на мъжа или на жената, не бе по-важен от живота на най-малкото раче, което пълзеше по морското дъно…

Нещо изскочи от морската повърхност под тях и изпрати пръски студена вода в лицето на Муун. Тя изстена, когато ръцете на Силки я стегнаха през гърдите, после погледна през покритите си с ледени висулки мигли и видя едно блестящо лице на ивици. Две, после още три нечовешки лица се показаха на повърхността, най-напред зад нея, после до нея и застинали на повърхността шамандури. Мозъкът й бавно се размърда като мехурче, идващо от глъбините: нимфи…

Те я заобиколиха и настойчиво я подбутваха с ципестите си плавници. Умът й не можеше да проумее какво искаха от нея. Но тя знаеше с едно безусловно доверие, наследено още от детските й години, че те бяха деца на богинята, които идваха да я спасят.

— С-с-с-Силки — тя накъсваше думите между тракащите си зъби, — пусни ме…

Той я пусна и тя потъна под морската повърхност. Но преди да успее да реагира, нимфите отново я издигнаха нагоре. Обвити в ципа плавници я обхванаха като венчелистчета на цвете и я повдигнаха във въздуха. Положиха я по корем върху меките, широки гърди на една нимфа, която почиваше върху водата. Муун лежеше слисана, поддържана малко над плискащата се повърхност на морето. Нимфата я обгърна в плавниците си като мъничко дете и я затопли с тялото си. После започна монотонно да пее с ритъма морето. Прекалено изтощена, за да се чуди, Муун положи глава на сребърните гърди, сложи ръце под тялото си и чувстваше как тази безсловесна песен прониква в нейното изтръпнало тяло. Силки и две други нимфи бяха някъде наблизо, но сега тя не мислеше за тях, не си спомняше нищо за миналото или бъдещето. Цялото й същество беше концентрирано върху настоящия момент.

Колко дълго продължи това плуване в прегръдките на нимфата, тя никога не узна, нито пък имаше желание да узнае. Слънцето пресече небосвода и се претърколи надолу за среща с морето. Дълга сянка на кораб се появи преди далечното буботене на неговите двигатели да достигне до тях.

— Муун! Муун! Муун! — Силки произнасяше нейното име и обвиваше мокри пипала около шията й, като се мъчеше да я накара да чуе.

— Муун… чуваш ли ме?

— Не… — Беше повече протест срещу нарушаването на спокойствието на забравата, отколкото отговор на повикване. Светът представляваше безформен плуващ акварел…

Нещо разтвори устните й и топла, гъста течност се изля в устата й, потече по гърлото й като огнено масло. Тя изскимтя от удоволствие и отрицание, почувства как акварелът замръзва, придобива очертания, каквито нямаше в избледнялата й памет — освен лицето, надвесено над нея, лицето от миналото и настоящето в един единствен образ.

— М… М… Мироу?

— Да — отговори образът с безкрайно облекчение. — Тя идва на себе си, Силки. Тя ме позна. — Зад него тя видя Силки, търпеливо приведен, да я наблюдава с кръглото си немигащо око като корабен илюминатор.

— К… къде? — Тя преглътна конвулсивно лютиво-сладкия сироп, който Енгенит отново поднесе до устните й. Нейното треперещо тяло бе увито в топли одеяла.

— На моя кораб. Най-после сте в безопасност, благодарение на боговете.

— У до… дома? — Миналото и настоящето отново се сляха в едно.

— На моята плантация, в сигурно пристанище. Ти прекара достатъчно време в ходене по звездния път, достатъчно време в ръцете на Морето-Майка, дете на нимфа… почти цял човешки живот. — Той отметна мократа коса от челото й. — Сега е време да се радваш на твърдата земя.

— Ел… Елзи. — Думата преряза гърлото й като бръснач.

— Зная. Сега не можеш нищо да направиш за нея. Трябва само да почиваш, за да се възстановиш. — Гласът му отново се загуби в безкрайността.