Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (44)

43

— Е, командир, надявам се, че сте доволна от банкета, даден от кралицата. — Главният инспектор Мантагнийс прекъсна своя разговор с дежурния сержант, когато Джеруша влезе в тихото полицейско управление. Почти всички от полицията бяха навън или да охраняват премиер-министъра, или да поддържат реда сред празнуващите. Двамата мъже я поздравиха. Тя им отговори според устава. Мантагнийс гледаше завистливо нейната униформа. Джеруша знаеше, че той е прекарал вечерта особено мрачен, защото не беше на приема вместо нея, за да се перчи пред другарите си кареумовци с пост, който по право беше негов.

— Не обичам да ми се губи времето, когато има толкова много несвършена работа. — Тя ги погледна строго, после свали червената си пелерина, разкопча яка.

Прекрасно знаеше, че кариерата й щеше да приключи с този пост, а нейното старшинство и ранг Ще изчезнат под миндера на официалното порицание. Тя никога повече нямаше да има шанса отново да командва. Ще бъде изпратена на някое забравено от бога място, от другата страна на нищото. И там щеше да гние до края на естествения си живот.

О-о, богове, как ми е омръзнала кареумовската арогантност! Тя мачкаше кепето си в ръце, когато тръгна към свето бюро. Ако трябва да видя още едно проклето високомерно технократско лице… Неочаквано тя си представи лицето на Б.З.Гъндалийну и се спря. Още едно лице. Какво ли не би дала да види това лице точно сега, точно тук! Трябваше да се досети, по дяволите, че Гъндалийну ще избяга с онова момиче. Защото това беше очевидно! Тя беше казала в своя доклад, че е болен, че не може да бъде държан отговорен за постъпките си.

А тази вечер тя беше видяла Спаркс Даунтрейдър, открито да се перчи в своето светилище там, на банкета, да ние сам до вцепеняване. И Еъриенрод, спокойна и красива, както винаги, спокойна и незаинтересована от приближаващата съдба, се движеше между своите поданици и предполагаемите й господари… прекалено безгрижно. По дяволите! Какво замисля?

— По дяволите, какво прави това тук? — Тя се спря, гледаше встрани от Мантагнийс, към полицейския робот, който стоеше неподвижен като дърво пред нейното бюро. — Защо не си на пост? — каза тя, обръщайки се към него директно. Роботът не отговори и Джеруша разбра, че захранването му не беше включено.

— Повреден е — каза Мантагнийс раздразнен. — Преди малко дойде тук с някаква тенденциозна история за това как неговият Зимен стопанин бил нападнат в гърба от хора на кралицата. Вероятно синдром на сантиментална грешка на езика. Нуждае се от пълна подмяна на системите, щом се позволява на невежите местни хора да извършват макар и частична поддръжка на една такава сложна техника.

— Дори „невежите местни хора“ ще се чудят, ако трябва да донасят своите тъпи сервомеханизми в полицията за всеки разхлабен винт. — Тя завъртя ключа на захранването на гърдите на полицейския робот повече от раздразнение, отколкото от интерес и видя как оживяха светлинните сензори в черепа от стомана и пластмаса. После погледна идентификационната му плоча. Робот „Полакс“. — Кой ти е стопанин?

— Благодаря ти, командир!

Тя отстъпи стресната.

— Моля изслушай ме, командир. Спешно е, а аз не мога да…

— Да, да… само отговаряй на въпросите. — Никога не можа да свикне с техните гласове.

— Моят стопанин е Тор Стархайкер Уинтър, тийуматанска жена, титуляр и собственик на игралния дом „Персийпион“. — Той излъчваше нетърпение.

— Ти каза, че тя е нападната от охраната на кралицата, така ли? Това не е наша работа.

— Не, командир. От чуждоземни. От нейния годеник…

— Любовен скандал?

— … някой си Оийрезубол, работник в казиното и неговите другари. Тя ме извика за помощ, но те я парализираха с револвер. Не можах да отида при нея, защото вратата беше заключена. Затова дойдох тук за помощ.

— Знаеш ли защо са я нападнали? — Джеруша почувства как интересът й се възбуди.

— Не е ясно, командир. Може би се е намесила в някаква незаконна дейност.

— Кой контролира казиното?

— Някой си Танин Джаакола, мъж, роден на Биг Блю.

— Сорс? — Тя почувства, че дори Мантагнийс зад нея започна да слуша.

— Да, командир.

— Повтори всичко, което си чул да говорят.

„ОИЙРЕЗУБОЛ: Само Летните хора, дявол да те вземе, Перс. Зимните хора не, те ще бъдат спасени. Кралицата иска така да стане. СТАРХАЙКЕР: Не, лъжеш. Ще убиете и Зимните хора. Ти си луд, Оийр, пусни ме да изляза. Полакс, помогни ми, Полакс!“

Джеруша слушаше, кожата й настръхна от носовото погребално пеене на робота, докато осмисляше чутото. Кралицата.

— Велики богове… намерих го! Аз го намерих! Сержант! — Тя се обърна и видя, че двамата вече стояха до нея. — Веднага намерете дузина мъже в близост до заведението… нека веднага да го изпразнят, а заведението заключете! Мантагнийс…

— За какво е всичко това, командир? — Тя не можеше да реши дали той беше възмутен или изплашен.

— Това е въпрос на живот и смърт. — Тя пусна пелерината си на пода и се зае да провери парализиращия си револвер. — Еъриенрод се готви да откупи своя живот със смъртта на половината град. Ако не е така, да не съм командир на полицията. — Тя видя как Мантагнийс провеси устни. — Робот Полакс… Боговете отговориха на молитвите ни. — Тя го потупа по металното рамо. — О, богове, само дано не е късно!

— Моля те, помогни на Тор, командир — каза той. — Аз… свикнах с нея.

Тя кимна, без да може да повярва на онова, което чу.

— Мантагнийс, ти винаги се оплакваш, че искаш повече дейност. Хайде да отидем да видим какво става.

— И ти ли ще отидеш, командир? — попита той повече учуден, отколкото критичен.

Като се ухили, тя отговори:

— Не мога да пропусна това.