Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (13)

12

— Вие ли сте собственик на този летателен апарат? — Джеруша стоеше до летателния апарат на кея, а дъхът й замръзваше в студения нощен въздух. Тя се намръщи на големия мъж, облегнал се със същото фалшиво самообладание, което показваха в бара контрабандистите на техника Гъндалийну стоеше до нея и се повдигаше на пръсти със зле прикрито разочарование.

— Аз, тъй като имам всички права да бъда — гласът му хриптеше като при ходене по чакъл. Мъжът енергично жестикулираше пред лицето й; светлината беше слаба, но очевидно той беше чуждоземен. „От Тсие-пун, предположи тя, или може би от Номер Четири.“ — Нима сте изминали целия път от Карбънкъл, за да ми вземете такса за паркиране, инспектор?

Джеруша изкриви лице в гримаса, за да прикрие отвращението си. Тя бе скръстила ръце върху дебелото палто. Отгоре бе положила ударената си ръка. Десният й лакът беше побелял като звезда. От болка й се гадеше и само поради огромния си гняв все още успяваше да се владее. Една стара жена и няколко души некадърници я бяха направили за смях. Измъчваше я съмнението, че сама си бе виновна за това. По дяволите! Тя беше длъжна да прилага закона, а не да го променя, както на нея й харесва. Добре, че този поне не успя да избяга.

— Не, гражданино Енгенит, ние дойдохме да те хванем на местопрестъплението и сега няма да можеш да отречеш, че се занимаваш с контрабанда на стоки под ембарго.

На лицето му бе изписана едновременно и изненада, и възмущение.

Богове, какво не бих дала да ги видя поне веднъж да вдигнат ръце и да кажат: „Признаваме!“

— Бих желал да зная въз основа на какви доказателства ме обвинявате. Вие не ще намерите…

— Зная. Ти не успя да извършиш сделката, нямаше време. Но си бил видян в компанията на чуждоземните, които ни се изплъзнаха.

— За какви чуждоземци говорите?

Беше почти готова да повярва, че наистина не знае.

— Жена на възраст около седемнайсет стандартни години с бяла коса и кожа на лицето.

— Тя не е контрабандистка! — Енгенит се отмести от колата разгневен.

— Беше с тях, когато отидохме да ги арестуваме — обади се Гъндалийну. — Удари инспектора и избяга с останалите.

— Тя е Лятно момиче от Уиндуърд. Казва се Муун Даунтрейдър. Докарах я и я оставих в странноприемницата, защото… — той млъкна. Джеруша се зачуди какво се страхуваше да каже. — Тя не знае нищо за това.

— Тогава защо им помогна да избягат?

— Какво, по дяволите, бихте направили вие, ако току-що бяхте пристигнали от Лятното царство и към вас се спуснат двама с извадени парализиращи револвери? — Възбуден, той направи две крачки. — В името на хилядите богове, бихте ли имали време за размисъл, ако бяхте на нейно място?

Джеруша направи гримаса, а после се помъчи да се усмихне.

— Можеш да разгледаш нещата и обратно — не можеше да разбере защо той защитава момичето. Дали пък не му е любовница?

— Според вас всички са избягали, така ли?

Гъндалийну кисело се засмя.

— За човек, който нищо не знае, проявяваш адски интерес към станалото тази нощ.

Енгенит не му обърна внимание и продължи да очаква отговор.

— Избягаха всички. Техният кораб напусна Тийумат безпрепятствено — Джеруша видя как лицето му промени изражението си, но това не беше облекчение.

— Всичките? Искате да кажете, че тя е заминала с тях? — думите прозвучаха така, сякаш устата му се бе вдървила.

— Точно така — тя кимна и притисна здравата си ръка върху болния лакът, за да намали болката. — Взеха я със себе си. Да не би да искаш да ни убедиш, че е била случаен наблюдател, местен човек?

Енгенит се обърна и удари с юмрук предното стъкло на машината.

— Грешката е моя…

И моя. Ако я бяхме хванали, всичко щеше да е наред. Така става, когато се опитвате да нарушавате законите. Джеруша тихо изруга.

— Каква ти беше тя, гражданино Енгенит? — попита Гъндалийну. — Изглежда не е случаен непознат.

— Тя е сибила — той отново ги погледна. — Сега, и да ви кажа, е без значение.

Джеруша вдигна учудено вежди.

— Сибила? — Студеният вятър от залива я захапа с острите си ледени зъби. — Нима… това трябва да има някакво значение за нас?

— Хайде сега, инспектор, не се правете на наивна — отговори хладно Енгенит.

— Ние се подчиняваме на закона, прилагаме закона — лъжец, — а законът защитава сибилите, дори на Тийумат.

— Така както защитава и нимфите ли? Така както защитава този свят От прогреса ли?

Тя видя как Гъндалийну настръхна като ловец, подушил плячката.

— От колко време живееш на това отдалечено място, гражданино Енгенит?

— През целия си живот — отговори той с нескривана гордост. — Тук по-рано е живял баща ми, тук е живял неговият баща… Това е моето родно място.

— И не ти харесва начина, по който управляваме това място? — Въпросът на Гъндалийну беше явно предизвикателство.

— Никак не ми харесва! Вие се опитвате да лишите този свят от неговото бъдеще, вие позволявате на Старбък да ви прави на маймуни и да избива невинни същества срещу благодарността на шепа въшливи с пари негодници, които искат да живеят вечно. Вие се подигравате със закона и с правосъдието…

— Ти също, гражданино Енгенит — Гъндалийну пристъпи напред. Джеруша разбра какво се върти в главата му. — Инспектор, струва ми се, че този мъж е замесен в по-сериозни престъпления от обикновена контрабанда. Мисля, че трябва да го закараме в града…

— И в какво да го обвиним? За глупаво и арогантно държане? — тя поклати глава. — Нямаме доказателства, с които да потвърдим това.

— Но той… — Гъндалийну размаха ръце и неволно докосна болната й ръка.

— По дяволите, сержант, казах, че ще го пуснем! — Пред очите й от болка проблеснаха звезди и тя не можа да види учуденото му лице. Като примигна, обърна глава към Енгенит: — Но това не означава, че напълно те оневинявам, Енгенит. Твоето присъствие тук и твоето отношение са достатъчно основание да отменя разрешителното ти да ремонтираш машината. Аз я конфискувам. Ще я закараме в града — по лицето й пропълзя капчица пот, пареща от студа.

— Нямате право! — Енгенит се отмести от вратата на летателния апарат и се наведе към нея. — Аз съм гражданин на Хийгемъни…

— И си задължен да ми се подчиняваш — тя повдигна глава и го погледна. — Та си гражданин на Тийумат но своя воля. Щом си избрал да живееш тук, трябва да спазваш законите.

— И според тези закони как трябва да експлоатирам плантацията си?

— Както всеки друг Зимен човек. Можеш да използваш кораб, да сключваш сделки с търговците. Ще преживяваш съвсем добре, ако наистина това е целта, поради която си създал тази плантация… А може би предпочиташ да дойдеш с нас в Карбънкъл и да претърсим плантацията ти с електронна апаратура за контрабанда? — тя разбираше, че той едва се владее и беше доволна.

— Добре. Вземете апарата. Само ми позволете да си взема нещата от него.

— Няма да е необходимо.

Той отново я погледна.

— Ще те закарам до плантацията ти, преди да закарам машината в Карбънкъл… Б.З., ще закараш ли патрулната кола обратно.

Гъндалийну кимна. Тя видя как част от разочарованието му изчезна.

— Заедно ли ще пътуваме, инспектор?

— Не. Мисля, че гражданинът Енгенит няма да направи някоя глупост. Няма да ме удари, както би сторил някой глупак.

Енгенит издаде звук, който не приличаше много на смях.

— Вие също можете да тръгвате — тя посочи с глава патрулната кола. Ще бъде дълго пътуване.

— Да, мадам. Ще се видим в Карбънкъл — Гъндалийну отдаде чест и се отдалечи.

Джеруша го видя да се качва в патрулния летателен апарат, видя как той се отдели от каменната тераса и напусна кея. Небето пак се беше заоблачило. Тя потрепери още по-силно. Добре, че Карбънкъл имаше централно отопление… Изведнъж закопня за топлия, изпълнен с аромати полъх, за безкрайния летен следобед от детството й в Ню Хейвън.

— Е, гражданино Енгенит…

Енгенит се пресегна и хвана внимателно, но здраво болната й ръка. Тя ахна от изненада и настръхна от някаква неочаквана тревога.

— Ох!

Той направи с другата си ръка предупредителен жест, а после я пусна и каза:

— Исках просто да съм сигурен. Лятното момиче ви е наранило, инспектор. Може би ще бъде по-добре, ако ми разрешите да прегледам раната.

— Дребна работа. Влизай вътре — тя отмести поглед от него и стисна зъби.

Той вдигна рамене.

— Щом искате, останете си мъченик. Но това няма да ме впечатли. Както казахте, аз не съм глупак.

Тя се обърна към него.

— Предпочитам да почакам и да отида на лекар в звездното летище.

— Аз съм дипломиран лекар — той се обърна и натисна една дръжка отстрани на летателния апарат. Отвори се една секция, но поради оскъдната светлина тя не можа да види какво има вътре. Той извади една тъмна чанта, постави я на земята и я отвори. — Разбира се — той погледна с язвителна усмивка, — вероятно ще отбележите, че съм ветеринарен лекар. Но средствата за диагностика са същите, каквито се използват и в хуманитарната медицина.

Тя леко се намръщи в недоумение, но му позволи да прекара скенера по ръката й.

— Хм — той пусна ръката й. — Счупена лъчева кост. Ще я шинирам временно и ще ви дам нещо успокояващо.

Тя стоеше мълчаливо, докато Енгенит прикрепваше шината и я бинтоваше около ръката й. Той притисна една малка гъбичка към дланта на ръката й. Джеруша почувства как блаженото изтръпване угаси огъня в ръката й и въздъхна.

— Благодаря ти! — Изведнъж се зачуди дали не я смята за наивна. — Знаеш, нали, че това няма да промени намерението ми, Енгенит?

Той затвори секцията и отвърна:

— Не съм и очаквал. Аз се чувствам виновен за нараняването ви, а това не ми харесва. Освен това — той отново я погледна — мисля, че съм ви малко задължен.

— Какво имаш предвид?

— Да ми предложите да избера по-малката от двете злини. Ако бяхте ме предали на вашия престараващ се сержант, мисля, че щях да бъда депортиран.

Тя леко се усмихна.

— Не, ако не се опитваш да скриеш нещо.

— Кой всъщност измежду нас има какво да скрие, инспектор Палу Тийон? — Той отвори вратата на летателния апарат и я погледна с лукава усмивка. — Да не би вие?

Тя заобиколи машината, почака го да отключи далечната врата и внимателно се настани.

— Във всеки случай, ти си последният човек, на когото ще кажа, Енгенит — тя закопча с една ръка предпазните колани.

Той не каза нищо и все така усмихнат, завъртя стартерния ключ. Изведнъж тя почувства, че той няма да бъде последният.