Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (9)

8

— Тогава част от богатството на последния Фестивал беше внесено във фонд при мен, така че да мога да започна работа без прекъсване по подготовката на този Фестивал… преди почти осемнайсет години. Как си върви времето сред залисията на ежедневния ритъм! Това е ритъмът на творчество за нас — специален модел, универсален модел. Червено-оранжеви пера, моля — майсторката на маски протегна ръка.

Спаркс се пресегна към една от кутиите, разпръснати по малката веранда и взе шепа пера. Малкин, нейната дългокрака сива котка, скришом пъхна лапа в перата, които беше взел. Спаркс я прогони, върна се да вземе готовите нанизи с мъниста и ги разпредели в съответните чаши. Той въртеше очи нагоре-надолу в желанието си да я гледа как работи и в същото време да върши своята работа.

— Не ми е ясно как го правиш. Как можеш да създаваш толкова много маски и всяка да е различна? При това ти едва… — той спря смутен, въпреки успокоителната й усмивка — можеш да различиш кое перо е червено и кое зелено? — Тя отново се усмихна и вдигна глава с незрящите си очи, за да го погледне със зрителния си сензор на лентата, вързана през челото й.

— Да, знаеш ли, в началото не беше лесно. Но имах голямо желание да се науча… необходимост да създавам нещо красиво. Не мога да рисувам, нито да вая, но всъщност тази работа доста прилича на ваянето, на създаването на скулптури. Виждаш ли, умението е наследствено във фамилията Равенглас. Родена съм сляпа, а след това получих непълноценно зрение… понякога си мисля, че тази комбинация създава силно въображение. Всички форми са замъглени и чудесни… Човек вижда в тях онова, което желае да види. Имам две сестри, също слепи, които имат работилници тук, в града. Имам и други роднини и много от тях се занимават със същото, макар че не са слепи. Изисква се много творческа енергия, за да си сигурен, че си създал подходяща маска за всеки гуляйджия, който ще танцува из тези улици по време на Фестивала. И знаеш ли — тя се усмихна, а лицето й излъчваше нескривана гордост, — моите маски са най-хубави. Аз, Фейт^[1] Равенглас Уинтър ще направя маската на Лятната кралица… Парче червено кадифе, моля.

Спаркс й подаде кадифето и го пусна да се хлъзне между пръстите й.

— И всичко — дело на половин човешки живот — е само за една нощ! И след това край. Как успяваш да понесеш това?

— Но това е много важно за идентификацията на Тийумат като отделен свят — това е нашето наследство. Ритуалите на Промяната са традиция, която датира от мрачните времена преди Хийгемъни, преди стъпването на техните владетели на нашия свят… някои от тях дори от времето, когато самите ние сме били чуждоземци…

— Откъде знаеш? — прекъсна я той. — Откъде знаеш какво е било преди пристигането на първите кораби от Голямата буря? — неусетно той започна да говори с езика на митологията.

— Всичко, което зная, съм чула на троицата — тя се усмихна. — Чуждоземните имат тук археолози, които изучават ръкописи и руини на Старата империя. Те твърдят, че ние сме дошли тук като бегълци от един свят, наречен Триста, след някаква междузвездна война към края на Старата империя. Тези измислени лица, които правя, са били истински същества. Някога те са били обичайни сред семействата, дошли с първите кораби, предци на Летните и на Зимните хора. Може би ти познаваш някои от тях — сред Летните хора те все още имат своето значение. Знаеш ли, че твоето име, Даунтрейдър, е едно от около дузината оригинални имена, донесени от първите заселници? — Спаркс поклати глава. — Но когато дошли Хийгемъни, те ни накарали да се срамуваме от нашите „примитивни“ традиции. Ето защо сега ги носим само по време на Фестивала, като в действителност честваме не посещението на премиер-министъра, а нашето собствено културно наследство.

— О-о — той все още беше объркан и смутен от възгледа на Зимните хора за историята, в която не се отреждаше никаква роля на богинята, макар самият той да не я приемаше.

— Във всеки случай някои неща са по-хубави тъкмо защото са мимолетни. Помисли си за красотата на една разпукваща се пъпка или за мелодиите, които свириш самият ти, или за дъгата… помисли си за акта на любовта.

Какво би било, ако нямаше дъги… — Спаркс се замисли и прехапа устни.

— Предполагам, че би било глупаво да гледаме със съжаление към миналото.

— Вярно, но е човешко — тя иронично наклони назад глава, сякаш слушаше собствените си мисли. — Но за човека на изкуството истинската радост идва от самия процес на творчество — когато чувства, че създава нещо. Тогава и той самият расте, живее, излива своята творческа енергия. Когато произведението бъде завършено, той престава да расте, престава да живее. Творецът живее само за да създаде следващата си творба. Не чувстваш ли и ти същото, когато свириш своята музика?

— Да — Спаркс вдигна флейтата си и пръстите му заиграха по шевовете, които приличаха на белези от зараснали рани върху пострадалата раковина. Майсторката я беше закърняла така добте, че звукът й почти не се бе променил. — Предполагам, че е така. Никога не съм мислил по това. Но предполагам, че и аз изпитвам същото.

— Крилце от синьо-виолетов бръмбар, моля… благодаря. Просто не зная как съм се справяла без теб. — Маклин се промъкна покрай бедрото на Фейт и се настани в скута й, мачкайки края на блузата.

Спаркс се усмихна. От устата му се изтръгна един измъчен, самоосъждащ се звук, който й каза истината. Въпреки надеждата, която тя му вдъхна при първата им среща, конкуренцията между безбройните удоволствия в Лабиринта беше прекалено голяма за неговата нежна островитянска музика. Той изкарваше едва колкото да сложи нещо в уста; вдишваше объркан необичайните аромати от съседната ботанерия и от саматанския ресторант отсреща. Ако не му бе дала подслон в задната стаичка, сега щеше да спи в канавката… ако не и по-лошо.

Той я погледна, благодарен, че го беше заставила да отиде в чуждоземното полицейско управление, за да даде показания срещу търговците на роби. Спомни си изненадата по лицето на полицайката, която го беше спасила, като го видя да пристъпва прага на управлението. Спаркс въздъхна.

— Наистина ли чуждоземците се готвят да си стегнат багажа и да напуснат Тийумат веднага след Фестивала? Да изоставят всичко онова, което имат тук? Трудно е за вярване.

— Да, почти всички от тях ще си заминат — тя усука един пискюл от златни конци. — Те вече започнаха подготовката, така както и ние нашата. Ако си израсъл тук, щеше да усетиш промените, които стават. Ще те натъжи ли това?

Той вдигна учудено глава, защото не очакваше такъв въпрос.

— Не зная. Всички Летни хора казват, че Промяната е нещо, което трябва да се очаква с нетърпение; че ние ще заемем подобаващото ни място. Мразя начина, но който чуждоземците заслепяват Зимата с хвалби и вземат онова, което си искат, и си мислят, че въобще могат да не се интересуват от нас. — Той стисна медала си. — Но…

— Но и ти си бил заслепен от хвалбите, както и всички ние, Зимните хора. — Тя пусна възела и се опита да тупне Маклин по сребърния й гръб.

— Аз…

Тя се усмихна, като го наблюдаваше с третото си око.

— Какво лошо има в това? Нищо. Ти веднъж ме попита не се ли възмущавам от това, че не мога да напусна нашия свят и да отида другаде, където да излекуват моята слепота. Ти смяташе, че аз трябва да съм недоволна, че вместо да ме излекуват, са ми дали тези сензори — върнали са половината ми зрение, вместо да го възстановят напълно. Ако гледах със съвършено зрение, пак това щях да виждам. Но аз виждам със слепите си очи… и за мен те виждат чудесно.

— Чудесно — Спаркс се опря на стената на работилничката и погледна към улицата. — И след Фестивала край на всичко това.

— Да, последния Фестивал. Чуждоземците ще ни изоставят, а Летните хора отново ще отидат на север и животът, който винаги съм водила, ще престане. Този път изборът на Кралица на деня ще бъде сериозен… маската на Лятната кралица ще бъде последното ми творение.

— Какво ще правиш, след като мине Фестивалът? — Той внезапно разбра, че въпросът беше повече от риторичен.

— Ще започна нов живот — тя затегна един последен възел. — Както всеки друг в Карбънкъл. Затова и се нарича Промяна, нали така? — Тя държеше завършената маска, сякаш я предлагаше на хората, които минаваха по уличката. Видя, че някои от тях гледаха и се усмихваха.

— Защо са те нарекли Фейт? Имам предвид твоите родители.

— Моята майка. Не се ли досещаш? Поради същата причина, поради която тебе са нарекли Спаркс^[2]. Родените от радостта носят специални имена.

— Искаш да кажеш, че преди два Фестивала…

Тя поклати глава.

— Тежко бреме е да носиш такова име през целия си живот. Радвай се, че не ти се налага.

Той се засмя.

— Тежко е да се носи и име Самър^[3] в Карбънкъл. Тежи като котва, не ми позволява да отида никъде — той отново взе флейтата и я допре до устните си. После я остави и погледна към входа на уличката, където бе настъпило някакво вълнение.

— Какво е това? — Фейт остави маската и инстинктивно присви очи.

— Някой идва по уличката. Някой богат — той различи първо скъпите дрехи, преди да може ясно да види лицата на непознатите, които идваха. Бяха половин дузина жени и мъже, но погледът му се спря на онзи, който вървеше отпред. Богатството на чуждоземното облекло не представляваше нищо в сравнение с лицето й…

— Спаркс? — ръката на Фейт го хвана за лакътя и го стисна.

Той не отговори. Изправи се с чувството, че светът бе изчезнал и той бе останал сам в празното пространство само с…

— Муун!

Тя се спря и му се усмихна приятелски.

— Муун, какво правиш?

Нейната свита го заобиколи, хвана го и го отведе настрана.

— Какво става с теб, момче? Как си позволяваш да се доближаваш до кралицата?

Тя вдигна ръка и направи знак да го оставят.

— Няма нищо, всичко е наред. Вероятно му приличам на някой друг, това е всичко… Нали Спаркс Даунтрейдър Самър?

Всички погледнаха към нея, но ничие недоумение не беше толкова голямо, колкото неговото. Тя беше Муун, тя беше Муун… но и не беше Муун. Той поклати глава. Не Муун. Кралицата… Тогава това беше Снежната кралица, Кралицата на Зимата стоеше пред него. Смутен, малко изплашен, той падна на крака пред нея.

Тя хвана ръката му и го изправи на крака.

— Не е необходимо.

Спаркс вдигна глава и видя, че тя усърдно изучава лицето му. Той се изчерви и отмести поглед от нея.

— Колко рядко се намира Летен човек, който да проявява такова уважение. На кого ти приличам толкова много, че ме сбърка? — Дори гласът беше същият. И все пак нещо в него го дразнеше.

— На моята братовчедка, ваше величество. Моята братовчедка Муун — той преглътна. — От… откъде знаете кой съм аз?

Тя се засмя.

— Ако беше Зимен човек, нямаше да задаваш такъв въпрос. В този град нищо не остава тайна за мен. Например научих за твоя талант на музикант. Всъщност аз дойдох днес тук, за да те помоля да дойдеш в двореца и ми посвириш.

— Аз? — Спаркс разтри очи, за да се увери, че не сънува. — Но моята музика никой не ще да слуша… — Той си помисли за жалките монети, спечелени през деня.

— Хората, които разбират, слушат — чу той зад себе си гласа на Фейт. — Не ти ли казах, че ще харесат музиката ти?

Кралицата проследи погледа му, когато той се обърна назад.

— Е, майсторке — каза тя. — Как върви работата ти? Започна ли да правиш вече маската на Лятната кралица?

— Ваше величество — Фейт тържествено се поклони. — Благодарение на Спаркс работата ми върви по-добре от обикновено. Но още не е дошло времето на Лятната кралица — тя се усмихна. — Все още царува Зимната кралица. Погрижете са за моя музикант. Виждам, че ще го изгубя.

— Ще положа най-добрите грижи — отвърна тихо кралицата.

Спаркс отиде до верандата, взе флейтата си и я пъхна в чантичката на колана. После, импулсивно, той хвана ръката на Фейт и я целуна по бузата.

— Ще идвам да те виждам.

— Зная, че ще идваш — тя кимна с глава. — А сега, не карай бъдещето ти да те чака.

Спаркс се изправи, обърна се към кралицата и запримига при мисълта, че мечтите му започват да се сбъдват Свитата й го заобиколи като венчелистчета на непознато цвете.