Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (55)

54

Еъриенрод зае мястото си върху дебелата постелка от бели кожи в церемониалната карета, която имаше форма на кораб и беше разположена в двора на двореца. Тя спокойно приемаше своята роля в ритуала със съвършен самоконтрол, с кралска осанка, поддържана почти сто и петдесет години. Подвикванията и подигравките на насъбралите се около нея Летни хора бяха неизбежни като смъртта. Тяхната възторжена погребална песен напомняше стръвното стенание на Бездната, под която лежеше морето и чакаше поредното жертвоприношение. Най-после неговият глад щеше да бъде задоволен.

Старбък вече седеше между посребрените кожи, като фигура, издялана от обсидиан, с маска и с дворцово облекло. Тя беше изненадана, като го видя тук преди нея. Както винаги си нетърпелив, любов моя. Не мислех, че и за това ще бъдеш нетърпелив. Защото аз не съм. Аз не съм.

— Добро утро, Старбък. Надявам се, че си спал добре.

Той обърна очи настрана, когато тя се опита да го погледне, и не каза нищо.

— Значи никога няма да ми простиш? Вечността е безкрайно време, Спаркс. Тя е нашето завинаги, И завинаги е дотогава, докато сме заедно. — Тя постави любовно ръка върху раменете му и почувства как той се разтърси и потрепери. Почувства раменете му през тъканта на дрехата по-широки, отколкото си ги спомняше. Мое момче, с мъжка сила… и слабост. Поне ще бъдем заедно, вечно млади. Някога беше вярвала, че по-скоро ще умре, отколкото да живее в един свят, в който ще трябва да бъде бедна, болна, стара…

Ескортът от Зимни сановници се събра около каретата. Всички бяха облечени в бяло и носеха бели маски, които наподобяваха техните фамилни тотеми. Половин дузина от тях избраха да теглят каретата и застанаха пред нея. Останалите, всеки от които носеше някакъв ценен чуждоземен предмет, образуваха около нея кръг, за да запазят Еъриенрод поне отчасти от погледите и хулите на Летните хора. Тяхното унизително положение, техният робски труд беше едновременно и чест, и самоизтезание.

Тя оправи драперията на своето древно наметало от пера, сливащо се с бялото на кожите. Беше същото наметало, което носеше при всички церемонии, онова, което бе носила при всеки дуел на Старбък цели сто и петдесет години. Под него беше облякла проста бяла рокля. Бяла — цветът на Зимата и на траура, Косата й падаше свободно по раменете като воал, украсена с диаманти и сапфири. Не носеше маска — нека целият свят да бъде сигурен, че тя наистина е Снежната кралица.

Аз съм Снежната кралица. Тя наблюдаваше богато украсените градски къщи на аристокрацията, покрай които минаваше за последен път. Представяше си колко голи ще изглеждат те без чуждоземната елегантност. Спомни си колко много кралски служби беше дала на сервилните аристократи, повечето от които бяха пажове в нейния дворец през годините. Дори и днес. Тя огледа свитата си, която запя погребална песен в нейна чест сред виковете на тълпата. Една малобройна маскирана почетна гвардия, почти толкова стара, колкото самата нея — макар че никой от тях не беше така запазен — вървеше от двете й страни. Тези гвардейци-ветерани многократно бяха доказвали своята лоялност и тя винаги ги беше награждавала. Другите бяха остарели и изгонени извън града. Еъриенрод знаеше, че днес те искрено я съжаляват, като всички плачещи, жалещи Зимни хора, тъгуващи главно за себе си. Но това беше човешко. Между тях нямаше нито един, за когото тя истински да съжалява. Много от тях бе уважавала, но към никого не бе изпитвала истинска човешка топлота. Имаше само един, когото истински обичаше и който не я беше изоставил. Тя постави ръка върху покритото с пелерина коляно на Старбък. Той я отмести, преди Еъриенрод да успее да я задържи. Но миг по-късно, сякаш да се извини, неговата ръка се плъзна по гърба й, под наметалото и обгърна кръста й. Тя се усмихна. В следващия миг в кожите зад нея тупна една рибешка глава, хвърлена от тълпата.

Бяха стигнали до края на Лабиринта. Наистина ли е толкова малък този град? Тя погледна отрупаните с боклуци улички, задръстени от тълпата. Всичко това виждаше за последен път… всичко имаше нещо общо с първия път. Всеки образ бе така съвършен и свеж като разходка по пресен сняг. Първият и последният път бяха еднакви и нямаха нищо общо с безбройните минавания между тях.

Първият и последният път повтаряха нещата в буквален смисъл: фестивалните тълпи, суматохата, изоставените полупразни сгради. Но първия път тя бе видяла Карбънкъл в края на царуването на Лятото, когато дойде тук с нейното семейство на първия Фестивал преди сто години, за да види връщането на чуждоземците и избирането на новата кралица. Макар че произхождаше от благородно Зимно семейство, тя израсна в края на Лятото, което я правеше почти толкова нецивилизована, колкото самите Летни хора. Всички чуждоземни артефакти, с които сега беше свикнала толкова много, тогава изглеждаха странни й чудесни на онова местно момиче.

Тя бе изучила много бързо ползата от подаръците, които чуждоземците бяха донесли на този свят — непознатата магия на техниката, непознатите обичаи, непознатите пороци. Бе научила също какво искаха в замяна покровителствените господари от нейния свят и от самата нея. И тя започна да се учи мъчително как да взема, без да дава, как да отстъпва, без да се предава, как да изстисква кръв от камък. Беше взела първия си Старбък, чиито чуждоземни черти вече не можеше да си спомни, чието истинско име отдавна бе забравила. След него имаше дузина други, докато намери единствения…

И през цялото това време бе наблюдавала как Карбънкъл се превръща в процъфтяващо звездно летище. Година след година продължаваше да научава все повече за вселената и за себе си. Десет човешки живота едва ли биха й стигнали да научи всичко това. А тя го постигна за по-малко от два. И най-после бе разбрала, че този свят беше едно продължение на нея, безсмъртен но начин, който никое човешко тяло не може да постигне. Тя изготви планове да предаде това знание в наследство, когато нейното царуване свърши, да продължи този свят и той да учи и расте и след нея.

Но не успя. Не успя да се задържи като решаващ фактор в бъдещето на Тийумат; не успя да изпълни променения от самата нея план за направляване на бъдещето; не успя да задържи Муун, а Муун беше последната й надежда… И междувременно някак си бе загубила перспективата относно собственото си бъдеще. Някога бе живяла живота на Летните хора, но това беше много отдавна. Дори не можеше да си представи отново да живее като варварка.

Някога беше вярвала, че Муун, нейният клон, ще се превъплъти в нея, че тя ще отиде с готовност на саможертва. Ще изпълни традиционната роля до край и смъртта ще бъде последното изживяване на едно тяло. Тогава нямаше да съжалява, че напуска живота, защото животът, такъв какъвто го знаеше, щеше да престане да я интересува.

Но след като загуби Муун и вместо нея намери Спаркс, започна да гради нови планове, в основата на които лежеше самата тя. Бе забравила, че тя и нейният любовник рано или късно ще остареят и трудно ще могат да поддържат жива Зимата и нейното наследство. Не, не бе забравила — беше пренебрегнала първоначалния план, защото по-голямата цел и по-големият шанс на личното й безсмъртие го бяха изместили.

Но сега… сега тя се беше провалила цялостно, напълно. Краят й беше тук, в тази зора, завинаги. Щеше да стане само още една от безбройните забравени кралици, които са живели и умрели забравени. А тя не беше готова да умре по този начин! Не… не, без да остави своето наследство на бъдещето! По дяволите всички, по дяволите проклетите чуждоземци, които провалиха нейните планове за бъдещето, за да съхранят себе си. По дяволите жалката глупост на Летните хора, тези присмехулни, вонящи, малоумни хора, които весело празнуват своето пречистване… Тя се огледа настрани с безсилна ярост.

— Какво има, Еъриенрод? Разбра ли най-после, че това е краят?

Замръзна, с поглед, втренчен в Старбък.

— Кой си ти? — прошепна тя, а гласът й отекна в главата й, надвил крещенето на тълпата. — Кой си ти? Ти не си Старбък! — Тя се освободи от прегръдката му. Спаркс… О, богове, какво направихте с него?

— Аз съм Старбък! Не ми казвай, че вече си ме забравила, Еъриенрод. — Той хвана ръката й в желязна хватка. — Само пет години са минали. — Той извърна скритата си в черен шлем глава и тя можа да види очите му — безмилостни, земно-кафяви очи с дълги, тъмни мигли.

— Хеън! — промълви тя. — Не може да бъде… богове, не може да сте ми направили това! Ти сакато, мъртво същество — ти не може да си тук, аз не ти разрешавам! — Спаркс… проклет да си, къде си? — Ще кажа на всички, че ти не си този, който трябва да бъде.

— Тях това не ги интересува. — Тя почувства усмивката му. — Те просто искат едно чуждоземно тяло за Бездната в морето. Те не се интересуват чие е това тяло. Защо трябва теб да те интересува?

— Къде е той? — попита тя обезумяла. — Къде е Спаркс? Какво сте му сторили?

— Значи ти наистина много го обичаш. — Прозвуча гласът на Хеън, стържещ като пила. — Толкова много, че желаеш той да сподели гроба с теб? — Той се засмя мрачно. — Но не достатъчно, за да го оставиш да живее без теб… или с твоето второ аз. Користолюбива до края! Аз изтъргувах мястото с него, Еъриенрод, защото той не те обича достатъчно, за да умре с теб… Аз те обичам. — Той сложи ръка на челото си. — Еъриенрод… ти ми принадлежиш, двамата сме еднакви. Спаркс е слаб човек. Той никога не е бил достатъчно мъж, за да те оцени.

Тя несъзнателно зарови ръце под пелерината си.

— Ако имах нож, Хеън, щях да те убия със собствените си ръце! — Бих те удушила с голи ръце…

— Разбра ли какво искам да кажа? — Той отново се засмя. — Кой друг освен мен би пожелал да бъде вечно с теб по този начин? Вече един път се опита да ме убиеш. Но не успя и сега аз ще получа моето желание, както и моето отмъщение. Сега ще те имам завинаги, само за себе си. И ако ти ме мразиш вечно за това, толкова по-добре. Както ти казваше, любов моя „завинаги е дълго време“.

Еъриенрод се уви в наметалото и затвори очи, за да не го гледа. Пеенето на сановниците не беше достатъчно да заглуши риданията и присмеха на тълпата.

— Не искаш ли да знаеш как постигнах това? Не искаш ли да знаеш кой ме посъветва? — Подигравателният смях на Хеън прозвуча като ехо от тълпата. Тя не му отговори, знаеше, че все пак той ще й каже. — Муун. Твоят клон, Еъриенрод, твоето друго аз. Тя го уреди… в края на краищата тя ти го отне. Тя е истински твой клон… никой не постига това, което желае, така както ти го правиш.

— Муун. — Еъриенрод стисна зъби и продължи да държи очите си затворени. За първи път я обхвана страх да не изгуби контрол над себе си на обществено място. Нищо, нищо освен това не би могло да я прекърши… И да знае, че последният удар не е нанесен от нея! Не, по дяволите, това момиче никога не бях аз… тя е чужда, тя е неуспех! Но те и двете бяха го обичали… Спаркс с неговите лятнозелени очи, с неговата червена коса и душа като огън…

И това дефектно копие на нейната собствена душа не само се бе съпротивлявало на нейната воля, не само избягна нейното проклятие, но и си взе Спаркс обратно. И дори го замени с това… това… Тя отново погледна към Хеън. Еъриенрод долови морски полъх във въздуха. Сега бяха в долния град. Вече почти се виждаше краят на тяхната раздяла с живота. Моля те, моля те, не позволявай да свърша по този начин! Тя не знаеше кого моли — дали свещените богове на чуждоземците или Морето-Майка на Летните хора… да, може би Морето, което щеше да вземе в жертва нейния живот, без разлика дали тя вярваше в старата религия или не. Откакто бе станала кралица, тя не беше полагала своята вяра в ничия власт освен в нейната. Но сега, когато тази власт й бе отнета, съзнанието за собствената й безпомощност я обхвана, задушавайки я като студените води на морето…

Процесията достигна до крайния склон в началото на булеварда и тръгна надолу по широкия скат към пристанището. Вездесъщата човешка маса тук беше още по-плътно струпана, стена от тела, стена от гротескни лица на зверове. Наоколо вместо поздрав се надигнаха подигравки и ридания. Нахлу влажен и студен въздух от морето. Еъриенрод скришом потрепери, но гордостта прикриваше страха по лицето й.

В далечния край на кея тя видя трибуна, драпирана в червено, видя столове, наредени в редици, заети от чуждестранни сановници и влиятелни старейшини от Летни родове. На мястото, от което се виждаше най-добре, тя съгледа премиер-министъра и членовете на Съвета. Бяха без маски, като че ли беше под тяхното достойнство да участвуват в този езически ритуал. Видя пред тях надписа „Вече си тук!“. Беше го виждала половин дузина пъти, но едва сега го осмисли напълно.

Даде си сметка, че само тя и членовете на Съвета през всичките тези дълги години, през всичките тези Фестивали бяха останали непроменени като самия ритуал. Но този последен път ще бъде край за нея, край и на всичките й усилия да се освободи от тях, докато те и системата, която символизираха, щяха да продължат вечно. Ръцете й стиснаха меката тъкан на наметалото.

Най-после тя видя Лятната кралица. Стоеше на кея на празното пространство между естрадата, украсена в червено, а под нея се плискаше черната вода. Маската й беше истинско произведение на изкуството, което предизвика неволно възхищение в сърцето на Еъриенрод. Но тя беше направена от Зимен човек. И кой знае какво местно, незначително островитянско лице беше скрито под нея. Коремът я присви, като си помисли, че това лице ще заеме нейното място.

Хеън стоеше мълчалив до нея. Тя се чудеше за какво ли си мисли, като гледа чакащия елит на неговия собствен свят и очакващото море. По дяволите, Хеън. Еъриенрод искаше той да съжалява сега за самоубийствения импулс, да почувства, макар и част от отчаянието и съжалението, което изпитваше тя, застанала тук, в руините на амбициите на нейния живот. Тогава нека смъртта бъде забрава!

Каретата продължи напред, дотам, докъдето бе възможно в откритото пространство покрай кея. Ескортът от нейните сановници започна да се движи по-бавно и накрая спря. Те обиколиха три пъти около нея, хвърляйки чуждестранни жертвоприношения в каретата, като пееха своята последна песен за сбогуване със Зимата. Най-накрая те й се поклониха и тя можа да чуе техните последни вопли и ридания сред виковете на тълпата. После започнаха да се отдалечават в редици покрай каретата. Докато минаваха за последен път някой докосна с устни края на нейното наметало. Други дръзнаха да се докоснат до ръката й — някои от по-старите, по-верните последователи от столетие и половина — и тяхната тъга я докосна внезапно, неочаквано и дълбоко.

Тяхното място беше заето от Летни хора, също маскирани, които пееха хвалебствен химн на идващите златни дни. Те също обиколиха три пъти около нея и хвърлиха в каретата свои жертвоприношения: примитивни огърлици от мидени черупки и камък, оцветени рибешки мехури, вейки от повехнали растения.

Когато завършиха песента си, над чакащата тълпа настана гробна тишина. Еъриенрод можеше ясно да чува скърцането на местещите се съоръжения за акостиране. Видя голямото чуждоземно струпване на кораби, които покриваха водната повърхност. Карбънкъл се мержелееше над тях като приближаваща буря, но тук, в този край на долната структура на града, тя можеше да вижда отвъд неговата сянка, навън през откритото сиво-зелено море. Безкрайно… вечно… това ли е чудото, поради което те боготворим? Тя си спомни, че някога, в далечното минало, дори беше вярвала в Морето.

Пред нея застана маската на Лятната кралица.

— Ваше величество. — Лятната кралица се поклони и Еъриенрод си спомни, че все още беше кралица, до своята смърт. — Вие дойдохте. — Гласът беше несигурен и странно познат.

Тя кимна царствена и надменна, овладяла себе си — единственото нещо, над което все още имаше власт.

— Да — отговори тя, като си спомни отговора според ритуала. — Аз дойдох, за да бъда сменена. Аз съм олицетворение на Морето. Зимата изкара своя сезон… снегът се разтопява върху лицето на Морето и от него се раждат нежни дъждове. — Гласът й прозвуча тайнствено и тържествено. Ритуалът беше записан на скрити камери и се предаваше по екраните в целия град.

— Лятото следва Зимата, както нощта следва деня — отвърна Лятната кралица. — Морето се присъединява към Земята. Половинките, взети заедно, нравят едно цяло. Кой може да ги раздели? Кой може да отрече мястото им и времето им, когато то дойде? Те са родени от сила, по-голяма от всяка сила тук — техният ритуал е универсален! — Лятната кралица вдигна ръце към тълпата.

Еъриенрод леко трепна. Тя никога не беше казвала този последен ред, никога не бе го чувала по-рано. Тълпата промърмори. Почувства как някакво безпокойство премина през нея.

— Кой идва с теб, за да бъде сменен? — попита Лятната кралица.

— Моят възлюбен — отговори тя с равен глас, — чието тяло е като Земята, съчетана с Морето. Заедно под небето ние никога не можем да бъдем разделени. — Студеният вятър изгаряше очите й. Хеън не каза нищо, не направи нищо, чакаше с подобаващ стоицизъм.

— Тогава нека бъде така. — Лятната кралица протегна ръце и двама от свитата на Летните хора поставиха по една купичка във всяка от ръцете й. Тя предложи едната купичка на Хеън. Той я взе с готовност. После предложи другата на Еъриенрод. — Ще изпиете ли милостта на богинята?

Еъриенрод почувства как устата й се схвана. Но успя да каже:

— Да! Купичката съдържаше силен наркотик, който щеше да притъпи нейните чувства към това, което идваше. До нея Хеън повдигна черната си маска и вдигна купичката до устата си намръщен. Еъриенрод повдигна своята. Винаги бе отхвърляла идеята да притъпи своите възприятия в момента на нейния триумф. Но сега тя искаше забрава. Еъриенрод помириса острите ароматни билки и почувства тяхната вцепеняваща жлъч в устата си. Преглътна течността, която умъртви гърлото й. Втората и третата глътка бяха безвкусни като вода.

Когато изпи и върна купичката, тя видя да се приближават Летни хора, носещи въжета. Щяха да ги вържат здраво към каретата един за друг. Ужас стисна гърдите й, паника замъгли погледа й. О, богове, притъпете чувствата ми! Хеън вече се съпротивляваше, когато Летните хора го хванаха. Тя видя мускулите му да треперят и неговата слабост й даде сила. Стоеше съвършено неподвижна и покорна, когато Летните хора вързаха ръцете и краката й, притиснаха тялото й до Хеън и стегнаха въжето към каретата. Каретата имаше формата на тъпоноса лодка, но тя знаеше, че дъното под купищата кожи беше надупчено. Тя не можа да сдържи мускулите на ръцете си да не се напрегнат срещу въжетата, а тялото си да не се отдръпне от на Хеън. Маскираното му лице се обърна към нея, но тя не го погледна.

Лятната кралица застана пред тях. Обърна се към водата и каза последната молитва към Морето. Сега, всеки момент, тя щеше да даде знак. Еъриенрод почувства летаргия, подобна на сън, да пропълзява по крайниците, по гърба й, но умът й оставаше бистър. — Така ли ще действа? Сега поне тялото й беше станало твърде тежко, за да не може да я подведе, а да я дари с достойнство в смъртта, независимо дали тя я желаеше или не.

Но вместо да се отстрани, Лятната кралица отново се върна при нея.

— Ваше величество! — Настойчивостта на притъпения й глас я стресна. — Бихте ли… погледнали лицето на Лятната кралица, преди да умрете?

Еъриенрод я изгледа неразбиращо, почувства, че и Хеън също се взира. Според традицията новата кралица не трябваше да сваля маската си, докато старата не потъне в Морето. Но тази жена вече бе променила ритуала. Нима е толкова глупава? Или пък беше нещо друго?

— Да, ще видя твоето лице — отрони тя, изговаряйки с мъка думите през стиснатите си зъби.

Лятната кралица отиде близко до каретата, където тълпата не можеше ясно да я види. Тя сложи бавно ръце на маската, вдигна я от главата си.

Водопад от сребърна коса се разпиля. Еъриенрод се взря в лицето, което разкри маската. Кръгът от Летни хора, които заобикаляха каретата, също впери поглед. Тя чу стъписаните им гласове, когато всички видяха онова, което тя видя… нейното собствено лице!

— Муун! — едва-едва прошепна тя и това беше единствената слабост, която прояви. Тялото й остана съвършено спокойно, като че ли не се бе случило нищо необичайно, нищо забележително, невероятно и невъзможно. Не беше напразно. Това не беше напразно!

— О, богове! — промълви неясно Хеън. — Как? Как го направи, Еъриенрод?

Тя само се усмихна.

Муун тръсна косата си, посрещайки усмивката й с опрощение и пренебрежение.

— Промяната дойде… заради вас, въпреки вас, ваше величество. — Тя отново сложи маската на главата си.

Летните хора около каретата се отдръпнаха уплашено. — Кралицата! И двете са кралицата… — На гърлото на Муун ясно се виждаше татуировката на сибила. Те я сочеха с пръст втрещени.

Хеън успя с мъка да се изкикоти.

— Тайната е разкрита… най-после е разкрита. Тя е чуждестранец, тя е сибила, и те са такива.

— Какво? Какво, Хеън? — изсъска Еъриенрод, като се опитваше да обърне глава.

— Сибилите са навсякъде! Ти никога не си знаела, нали? Никога не си очаквала. И онези глупави тъпаци… — Той погледна към чуждоземците на естрадата. — И те нищо не подозират. — Задъха се.

Сибилите са навсякъде?… Истина ли е това? Не, не е справедливо, толкова много ли има да се учи! Тя затвори очи, неспособна да фокусира вътрешното си зрение. Но не беше напразно.

Хорът от ридание и ненавист започна да ги притиска така неумолимо, както самата Промяна, нетърпелива за жертва. Тя вече не се отвращаваше от допира на нейното тяло до тялото на Хеън, благодарна все пак, че има някой, който да сподели изпитанието с нея в този последен миг. Тя беше виждала толкова много гледки от небето, толкова много гледки от ада, за да може да избира между тях.

Обърна поглед за последен път, за да види Муун, застанала встрани, до каретата. Стори й се, че тялото й беше опънато и напрегнато, като че ли се канеше да произнесе незабравимо проклятие, такова, което не може никога да се върне. Защо това трябва да я наранява? Аз бих се радвала… Не можа да си спомни защо би се радвала и за какво. Успя да съживи ума си още веднъж, преди да каже последните си думи.

— Хора мои… — Думите й бяха почти заглушени от хилядите гласове. — Зимата си отиде! Покорявайте се на новата кралица… както се покорявахте на мен. Защото отсега тя е вашата кралица. — Еъриенрод отпусна глава и срещна очите на Муун. — Къде… е той?

Муун бавно вдигна глава, почти с нежелание. Изпълняваше последното желание на нейната майка. Еъриенрод последва погледа й и видя Спаркс, изправен на трибуната сред почетните Летни хора до празното място на Лятната кралица. Но той стоеше със затворени очи в момента на раздялата, лишил завинаги Еъриенрод от възможността да срещне погледа му за последен път… Той се тревожи… той наистина се тревожи. Тя отново погледна Муун. И двамата се тревожат. В този момент се почувства безкрайно изненадана, смутена от неотстъпчивостта на живота пред справедливостта на смъртта.

Изпълненият с ненавист поглед на Хеън я сграбчи, когато тя отново обърна глава. — Той знаеше на кого принадлежаха нейните мисли в този последен момент.

— Завинаги… Хеън.

Той поклати глава.

— Ние сме завинаги. Това е завинаги. Смъртта е завинаги. Животът… не е вечен.

— Ние ще живеем, докато ни помнят. А сега те никога няма да ме забравят… — Защото нейното превъплъщение вече стоеше на мястото й. Не й беше останала воля да погледне още веднъж Муун или Спаркс. Никога не гледай назад!

Муун вдигна ръце към морето и изкрещя като чайка сред бурята на тълпата.

— Богиньо Море, Майко на всички нас, приеми нашите подаръци и ни ги върни деветократно, приеми нашите грехове и ни опрости, приеми душата на Зимата и нека тя се… прероди. — Тя се запъна незабележимо. — Нека Зимата премине в Лято!

Еъриенрод почувства как каретата се накланя, когато Летните хора я бутнаха напред. Видя как светлата водна повърхност се приближи. Приливът беше настъпил и водата под кея искреше като жива. Нека да се случи. Не беше напразно. Воплите и стенанията на Зимните хора от тълпата бяха химн на бъдещето, възхвала за нейната памет. Каретата под нея започна да се накланя. Тя се надвеси напред, загледана в отражението си, докато се сля с него…