Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (15)

14

Спаркс лежеше с разперени ръце и крака на леглото в стаята на частния си апартамент и опипваше с пръсти филизите на една извънземна лоза, майсторски изрязана върху лицевата дъска на кревата. Отишла си е. Тя си е отишла…, повтаряше си той. Нямаше сили да повярва… да реагира, да се движи, да чувства. Как би могла да си отиде… да си отиде безвъзвратно от неговия свят, сякаш е умрял? Не, Муун не би могла да стори това. Тя бе дала дума да бъде вечно негова…

Муун бе нарушила дадената дума и бе станала сибила. Защо? Защо бе постъпила така с него? И защо сега постъпи по този начин? Защото бе повярвала, че той никога няма да се върне? Защо той не се върна в Нейт преди една година? Ако беше там, когато тя се завърна вкъщи, тогава това нямаше да се случи.

Но той не се бе върнал. Първо, защото всичко се бе объркало, а после, защото всичко се оправи, след като кралицата го откри. Във всеки случай Нейт и целият Летен свят сега изглеждаха така далечни и сиви, като стена от мъгла. Единствената реалност беше калейдоскопът от образи на града, който заливаше всичките му сетива, и съзнанието, че вече никога не ще се задоволи с ограничения свят от острови и море. Морето… Морето за хората от града вече не бе нищо друго освен воден слой върху едно каменно кълбо. Те проклинаха хилядите богове и рядко им се молеха — а отговорите, които наистина търсеха, получаваха от машини.

На масата в съседната стая той имаше контакт за включване към една от тези машини Спаркс бе изпълнил невероятно голямото пространство, дадено му от кралицата, с машини, които приказваха, пееха и дори слушаха; правеха снимки и показваха снимки, които му показваха разстоянието до най-близките звезди. Понякога се опитваше да ги разглоби, но те се разпадаха на прах в ръцете му или се оказваха празни и съдържаха само няколко метални люспици омотани с жици и следи от насекоми по тях Но кралицата го поощряваше в тази му дейност, позволяваше му да изследва техническата апаратура на двореца. Дори го изпращаше в многобройните магазини на Лабиринта да си достави още.

Той все още се чудеше защо го бе избрала и защо го бе възнаградила така богато за малкото, което й предлагаше. Но постепенно привикна Вече не му правеше впечатление начина, по който кралицата го наблюдаваше, докато свири — с напрежение, което нямаше нищо общо с музиката. Това правеше пръстите му несигурни, а той имаше чувството, че стои гол пред нея. А по-късно дойдоха сякаш случайно промълвени думи, целувки, „случайни“ срещи на усамотени места… Тя приличаше толкова много на Муун, че му беше трудно да свали очи от нея, трудно му бе да отбягва нейния поглед, да не отговоря на нейните вълнения и желания.

Но тя не беше Муун, тя беше вечно младата Зимна кралица и когато наблюдаваше отношението й към чуждоземци и царедворци, все повече разбираше истината. В нея имаше качества, които липсваха на Муун — мъдрост, пресметливост, опит, който се криеше зад многозначителната й усмивка. А имаше и качества, които Муун никога нямаше да притежава — качества, които му беше трудно да назове… като безименните нещица, които съставяха Муун и които той никога не видя у Еъриенрод. И тя никога няма да остави трайни спомени в паметта му, никога няма да стане човекът, с когото да споделя всичко.

И все пак те толкова много си приличаха… Не в края на краищата Еъриенрод стана реалност, а Муун — само далечен спомен. И това го плашеше. Сега въжето, с което бе свързан към Лятната половина на живота си бе прерязано — Муун бе заминала. Вече нямаше причина да се връща в собствения си дом… Те никога нямаше да разплетат възела, в който беше оплетено бъдещето им. Той вече никога няма да види Муун, никога вече няма да лежи до нея, както бе лежал първия път на рогозката до огнището, докато навън вятърът тракаше и виеше в среднощната тъмнина отвъд стените на стаичката, а баба им спеше спокойно в съседната стая… Очите му се замъглиха от сълзи; той се обърна настрани и зарови глава в меката възглавница.

Спаркс не чу, а по-скоро усети, че някой влезе в стаята. Вратата леко се отвори и затвори; в стаята повя хлад. Изправи се, избърса очите си и се надигна да стане, когато видя кралицата.

Еъриенрод сложи ръка на рамото му и нежно го върна обратно на леглото.

— Не. Тази вечер не сме поданик и кралица, а двама обикновени хора, загубили някого, когото обичат. — Тя седна до него; дългата широка рокля разкри голото й рамо. Беше облечена почти скромно, без скъпоценни камъни, но с огърлица от листа от кован метал, нанизани на сребърен конец с възли.

Той отново избърса лицето си, опитвайки се да надвие смущението си.

— Аз… аз не разбирам… ваше величество. Откъде знаете за Муун? За отношенията ни с Муун?

— След всичкото това време, прекарано тук, продължаваш да ме питаш откъде зная някои неща? — тя се усмихна.

Той погледна надолу и погали колената й.

— Но… защо точно ние? От всички на света… ние бяхме просто Летни хора.

— Досега поне малко не се ли досети, Спаркс? Погледни ме. — Той отново вдигна поглед към нея. — Аз ти приличам на някого… на Муун, нали? — Той кимна. — Ти мислеше, че не разбирам — тя докосна ръката му. — Но аз разбрах: зная, че това… те тревожи. Тя е моя родственичка, плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, по-близко до мен, отколкото някога е била до теб.

— Вие да не сте… — той се запита каква ли е връзката между тях, за да си приличат толкова много във всичко. — Леля на Муун? Нейният баща…

Тя поклати глава. По шията й се разпиля кичур коса.

— Муун няма баща… повече. И тя вече не е при нас, при теб и мен. Аз дори никога не съм имала възможността да я срещна, но тя беше толкова важна и толкова ценна за мен, колкото и за теб. Може би дори и повече. На времето се надявах, че тя ще дойде с нас тук, в града. — Тя отмести очи от него и се загледа в богато украсената, отрупана с вещи маса до стената.

— Тя нямаше да дойде — гласът му прозвуча глухо. — Не, след като бе станала сибила.

— Така ли мислиш? Дори и заради теб? — ръката й все още лежеше съчувствено на рамото му.

Той въздъхна.

— За нея аз не бях толкова от значение, колкото избирането й за сибила. Защо обаче не ми казахте… за нея, за теб и… за нас? — някак неусетно той вече не разговаряше с кралицата, а с човек, който добре разбира загубата му.

— Щях да ти кажа. Пък и нали сега ти казвам. Исках по-напред да разбера що за любовник… моята сродничка си е избрала. Исках първо да те опозная. И трябва да ти кажа, че много одобрявам нейния избор — ръката й отново стисна леко рамото му. Тя отметна раздразнено кичура коса, но на лицето й падна друг, по-голям. Никога не я бе виждал такава — уморена, смутена и разочарована. Толкова много земна, толкова много приличаща на него… и на Муун.

— Сега никога няма да опозная Муун, Спаркс. Само ти ще можеш да ми разказваш за нея, да ми напомняш за нея. Разкажи ми за нея онова, което си спомнящ най-ясно, чувстваш най-дълбоко. Какви неща обичаше тя… какво ти обичаше в нея? Кажи ми, колко я обичаше?…

Споменът за нощта край камината и воят на вятъра отвън отново се върнаха при него заедно с хиляди други спомени за Муун: деца, хванали се за ръце, се въртят на колело на блестящия пясък; загърнато в шал момиче, тегли заедно с него мрежа, пълна със златисти рибки по заледената палуба; и отново любимата, шепнеща нежни думи, които стоплят сърцето му.

— Не мога. Не мога да ти разказвам за нея… — гласът му секна. — Не, щом е заминала.

— Заминала е, Спаркс — Еъриенрод свали диадемата си, разтърси глава и косата й се разля като водопад по раменете й, по гърба й, по цветовете на семплата й рокля. — Но ти не си я загубил. Не, ако не искаш това — тя се наведе напред. — Ние много си приличаме, нали… тя и аз?

Той я гледаше през водопада от коса с цвят на слонова кост, с тяло като на момиче и рокля, опъната върху малките, твърди гърди… устните, очите с цвят на ахат, задаващи безмълвен въпрос, лицето, отговарящо: Да.

— Нека вечно бъда твоята Муун — пръстите й вдигнаха кичур огненочервена коса с познат до болка жест. Той почувства как кръвта тупти в слепоочията му. Вътре в главата си чу гласа на Морето, но дали то го благославяше или проклинаше, той не разбра, нито пък вече се интересуваше. Беше целият в огън и дори морето не беше в състояние да угаси пламъците. Той се пресегна, за първи път я докосна, плъзна ръката си по голото й рамо до хладната извивка на лакътя.

Тя се изви жадно в неговите прегръдки, притегли го на леглото до себе си, като насочваше ръцете му.

— Покажи ми колко много я обичаше…

Спаркс лежеше със затворени очи и поглъщаше сигналите, които изпращаше в мозъка му умореното му тяло. Той вдъхна топлото ухание на мускус, носещо се от Еъриенрод, почувства натиска на тялото й до себе си. В нея нямаше мирис на море; вместо това се усещаше аромата на вносни парфюми. И въпреки това той почувства в нея присъствието на Морето: тя, която беше въплъщение на богинята — обвита в пяна, от косата й излитаха морски птици, с устни като изгряващо слънце… Бе го чакала столетия. Той слушаше ритъма на тихото й дишане; отвори очи и погледна лицето й. Очите й бяха затворени, усмихваше се в съня си. Тя можеше да бъде дори онази, чието име бе назовал в момента, когато изгуби контрол…

Сепна се от учудване, когато отново осъзна, че до него лежи Зимната кралица. Цялото му същество се изпълни с нежност. Копнееше да й даде любов, вярност — живот, който бе обещал на нейното изгубено аз.

— Еъриенрод… — шепнеше той чуждото име в ухото й. — Еъриенрод, искам да бъда единственият.

Тя отвори очи и го погледна с нежно неодобрение.

— Не. Не, любов моя.

— Защо не? — той хвана ръцете й ревниво. — За Муун аз бях единствен. Нека бъда единствен и за теб. Нека да не бъда поредната рибка в мрежата ти. Не искам да те деля със стотина други.

— Ти трябва да ме делиш, Спаркс. Аз съм кралицата, силата. Никой не ме ограничава, никой не ме командва… аз няма да позволя това, защото то ще отслаби моята власт. Никога няма да има само един — мъж или жена. Защото аз съм Единствената. И аз никога няма да бъда поредната, както си ти… — тя го целуна нежно по челото, пръстите й се плъзнаха по чуждоземния медал на гърдите му. — Мое звездно дете!

Той потрепери.

— Какво има?

— Тя ме наричаше така — Спаркс се надигна на лакът и погледна към нея. Лежеше усмихната, извън времето. — Ако не мога да бъда само аз, то поне искам да бъда единственият, който е от значение. — Той си представи присмехулната фигура, облечена в черно, изправена винаги отдясно на кралицата, която го дразнеше и му се подиграваше със злобно задоволство винаги, когато бяха сами. — Ще извикам Старбък на дуел.

— Старбък? — Еъриенрод замига изненадана, преди да започне да се смее. — Любов моя, ти си много отскоро тук, за да можеш да разбереш какво приказваш… и си много млад и жизнен, за да захвърлиш всичко. Защото това ще стане, ако извикаш Старбък на дуел. Поласкана съм от жеста, но ти забранявам. Повярвай ми, като ти казвам, че не изпитвам никакви чувства към него. От първия Фестивал, когато сложих маската на Зимна кралица… толкова отдавна… — очите й се промениха, тя вече не го виждаше — не е имало никой в леглото ми или в живота ми, който да ме е накарал да мечтая за времето, когато бях само Еъриенрод и да живея в един, макар и ограничен, но свободен свят. Ти ме накара да мечтая за изгубената невинност… ти ме накара да мечтая — тя се усмихна отново, почти учудено. — Не е необходимо нищо да правиш или да бъдеш, за да те обичам и да те пазя от беди. Старбък ще те убие, дори и с голи ръце. И освен това Старбък може да бъде само чуждоземец. Той трябва да познава и да има контакт с хората от неговия народ, за да може да ми помага да ги държим под контрол.

— Аз съм чуждоземец — Спаркс свали медала от врата си и го вдигна пред очите й. — Но аз познавам и този свят, аз съм част от него и го мразя не по-малко от теб. Аз гледах и слушах; зная достатъчно и за двореца, и за града, и за начина, по който чуждоземните го експлоатират. А ти ще ме научиш на всичко, което не зная… — той се усмихна. Това беше усмивка, която Муун не би могла да разбере. — И аз искам да зная едно нещо, необходимо ми е наистина да зная как да извикам Старбък на дуел и да го победя — той млъкна усмихнат.

Еъриенрод мълчаливо го изучаваше. Тя се опитваше да прецени неговия ръст и тегло. Стори му се, че по лицето й премина сянка, преди тя да кимне.

— Извикай го на дуел, щом толкова настояваш. Но ако те победи, ще те кръстя суетен малък самохвалко и ще се любя с него върху твоя гроб — тя сграбчи объркания Старбък и го намести върху себе си.

— Няма да ме победи — той отново жадно затърси устните й. — И ако не мога да бъда твоят единствен любовник, аз ще бъда най-добрият.