Метаданни
Данни
- Серия
- Кей Скарпета (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Trace, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патриша Корнуел. Следа
ИК Бард, София, 2005
Редактор: Олга Герова
История
- — Добавяне
58.
Скарпета видя фигурата на Бентън, който се спускаше по разчистената от сняг пътека, и спря да го изчака под някакво вечнозелено дърво. Не беше го виждала откакто се беше качил в Аспен. А след пристигането на Хенри бе разредил обажданията си. Тя правеше усилия да го разбере, както винаги. Опитваше се да разбере защо става все по-лаконичен и няма какво да й каже. Но стига вече. Дотук…
Той я целуна, а устните му бяха солени.
— Какво си ял? — попита го, притисна се в него и го целуна още веднъж, този път по-силно. Стояха под зелените клони на боровете, натежали от снега.
— Фъстъци. С тоя нос би трябвало да се родиш хрътка — усмихна се той, прегърна я през рамо и надникна в очите й.
— Използвах по-скоро вкусовите си рецептори, отколкото обонянието — поясни Скарпета и закрачи заедно с него към къщата.
— Имах предвид дима от пури — уточни Бентън, притискайки я към себе си. — Помниш ли, че едно време пушех пури?
— На вкус бяха гадни — кимна тя. — Миришат хубаво, но на вкус са гадни.
— Кой го казва! — шеговито се намръщи той. — По онова време ти пушеше цигари.
— Значи и аз съм била гадна на вкус.
— Не съм казал такова нещо, по-скоро беше обратното!
Плътно прегърнати, двамата продължиха да крачат към осветената вила сред дърветата.
— Това с пурите беше наистина умно, Кей — похвали я Бентън, докато бъркаше в джоба на якето си за ключовете. — Досега не го бях казвал на глас, но дойде време да го подчертая — беше наистина умно!
— Не го направих аз — отвърна тя, питайки се какво ли изпитва Бентън след толкова време, проверявайки и собствените си чувства. — Направи го Марино.
— Много бих искал да го видя как си купува кубински пури от онзи лъскав магазин за тютюн в Ричмънд!
— Не там продаваха забранената стока — поклати глава Скарпета. — Всъщност, що за глупост е това да обявиш кубинските пури за забранена стока? Защо трябва да ги третираме като марихуана или нещо подобно? Някакъв служител от магазин за тютюн го ориентирал какво да прави и в крайна сметка се озовал в онзи оръжеен магазин в околностите на Холивуд. Знаеш го Марино. Захване ли се с нещо, няма пускане!
— Добре, както и да е — кимна Бентън, който очевидно не се интересуваше от подробностите. Тя ясно усети от какво се интересува, но не беше сигурна дали иска да му помогне.
— Заслугата е изцяло на Марино — подчерта тя. — Само това ще ти кажа. Той свърши цялата работа, а и в момента се нуждае от поощрение. Гладна съм и искам да знам какво си ми сготвил…
— Извадил съм скарата. Обичам да пека разни неща на верандата, направо на снега, редом с горещата вана…
— Стига с тая гореща вана — засмя се Скарпета. — Не мога да си представя как ще излезеш гол в мрака и студа, препасал само един пистолет!
— И аз — призна той. — Вероятно по тази причина все още не съм я използвал.
Отключи входната врата и двамата изтупаха краката си. По обувките им нямаше кой знае колко сняг, тъй като пътеката беше разчистена, но го направиха по навик, а може би и защото имаха нужда от малко време. Бентън затръшна вратата и я взе в прегръдките си. Този път устата му не беше солена. Единственото, което усети, беше гладко избръснатото му лице и движенията на силния му език.
— Пуснал си косата си дълга — промърмори тя, почти без да отлепя устните си от неговите.
— Нямах време да се подстрижа — обясни Бентън и обви ръце около нея. Тя стори същото, след което се оказа, че връхните дрехи им пречат.
— Нямал си време заради някоя дама, нали? — подхвърли, докато му помагаше да свали якето си, а той се бореше с палтото й. Устните им ненаситно се докосваха. — Вече чух нещо такова…
— Така ли?
— Да. Не подстригвай косата си.
Облегна се на входната врата, без да обръща внимание на студения въздух, който проникваше покрай рамката. Държеше ръцете му и се взираше в очите му. Той я погали, а в очите му искреше топлина. Беше дълбока и едновременно с това ярка, но в момента не можеше да се разбере дали е радостен или тъжен.
— Влез — прошепна, без да променя изражението си. Ръцете му я дръпнаха навътре и студът изведнъж изчезна. — Ще ти предложа нещо за пиене, а след това ще хапнем. Трябва да си гладна и уморена…
— Не чак толкова — отвърна с усмивка тя.