Патриша Корнуел
Следа (46)

46.

— Сто и тридесет на осемдесет — обяви доктор Полсън и отново докосна бюста й, докато сваляше маншета на за кръвно налягане. — Винаги ли ви е толкова високо?

— Не, всъщност никога! — направи се на смаяна и уплашена Луси. — Наистина ли е толкова? Всъщност, не се съмнявам, защото вие сте специалистът… Но обикновено ми е ниско, някъде около сто и десет на седемдесет…

— Нервна ли сте?

— Никога не съм обичала да ходя на лекар — призна тя. Положението й на кушетката за прегледи беше такова, че трябваше да извие тялото си леко назад, за да може да го вижда. Освен това искаше да осигури по-добра видимост за Бентън, който получи възможност да наблюдава лицето на Полсън в действие. — Може би съм малко нервна…

Той положи длани на врата й, високо над челюстта и в близост до ушите. Там кожата й беше мека и топла, особено под косата. От тази позиция едва ли щеше да открие скрития приемник. Накара я да преглътне, опипвайки лимфните й възли. Тя остана с изправен гръб, с очевидното желание да изглежда нервна. Даваше си сметка, че докторът със сигурност усеща колко бързо пулсира сънната й артерия.

— Преглътнете — отново се разпореди той, опипвайки в бърза последователност щитовидната жлеза и трахеята. А тя си спомни за първия си медицински преглед, извършен, разбира се, от леля й Кей. Спомни си как я беше затрупала с въпроси и не миряса, докато не получи обяснение за всяко докосване и манипулация, извършена от лекаря, в случая — самата Скарпета.

Доктор Полсън отново опипа лимфните й възли, като едновременно с това леко я притисна към себе си. Дъхът му опари темето й.

— Не виждам нищо, освен престилката му — осведоми я с тих, но ясен глас Бентън.

„Не мога да ти помогна“ — отговори му мислено тя.

— Напоследък да сте се чувствала уморена, неразположена? — попита доктор Полсън с характерния си хладен и малко заплашителен тон.

— Не. Всъщност… Работех прекалено много, непрекъснато пътувах… Може би съм мъничко уморена… — Запъваше се нарочно, за да прозвучи максимално смутена. Същевременно усещаше тялото му, което притискаше коленете й все по-плътно. Втвърдената му мъжественост се опря в едното, а след това и в другото й коляно — един акт, който за съжаление камерата нямаше как да улови.

— Извинете, но трябва да отида до тоалетната — промърмори тя. — Бързо ще се върна…

Докторът се отдръпна и стаята изведнъж се появи на фокус. Сякаш някой беше дръпнал капака на дупка, пробита в земята, позволявайки й да се изкатери навън. Плъзна се от кушетката на пода и бързо тръгна към вратата. Той се приближи до компютъра и взе формуляра й — онзи, който беше попълнила правилно.

— На умивалника има чаша в найлоново пликче — подвикна подире й той.

— Да, сър.

— Като свършите, оставете я върху тоалетната чиния.

Но тя изобщо не се възползва от неговата тоалетна, а само пусна водата. След което отправи едно тихо „съжалявам“, предназначено за Бентън. И това беше всичко. Измъкна приемника от ухото си и го прибра в джоба на пилотския си комбинезон. Не остави чашата с урина върху капака на тоалетната чиния, просто защото нямаше намерение да оставя тук нищо, свързано с нейната биология. Не допускаше, че нейната ДНК може да присъства в нечия база данни, но действаше така, сякаш това е абсолютно възможно. С течение на годините се беше научила да взема всички предпазни мерки и никога не оставяше отпечатъци или ДНК следи — нито у дома, нито в чужбина. Но свикнала да допуска най-лошите сценарии, тя се въздържа да остави урината си на този доктор, който явно нямаше търпение да скочи на П.У. Уинстън — мадамата от картончето на ревера й. Бе се постарала да избърше всички предмети, които бе докосвала в тази къща. Никой не би могъл да открие отпечатъци, които да я идентифицират като Луси Фаринели, бивш агент на ФБР.

Върна се обратно в кабинета, готова и за най-лошия сценарий. Но това личеше единствено по пулса й.

— Лимфните ви възли са леко увеличени — обяви доктор Полсън, а тя моментално усети, че лъже. — Кога за последен път… Всъщност, вече споменахте, че не обичате да ходите на лекар. По всяка вероятност отдавна не сте си правила основен преглед и пълна кръвна картина, нали?

— Увеличени ли са?! — реагира с добре изиграна паника Луси.

— Добре ли се чувствате напоследък? Не изпитвате ли силна умора? Имали ли сте треска? — Той отново пристъпи към нея и натика отоскопа си в лявото й ухо. Лицето му се оказа на сантиметър от бузата й.

— Не съм била болна — отговори тя, а той премести уреда в другото й ухо.

Отдръпна се за момент, остави отоскопа и взе друг подобен уред, наречен офталмоскоп. С него прегледа очите й, приближавайки се съвсем близо до нея. После дойде ред на стетоскопа. Луси направи всичко възможно да изглежда уплашена, макар че гневът беше единственото чувство, което я вълнуваше в момента. „На практика изобщо не се страхувам“ — помисли си тя, докато се отпускаше върху шумолящата хартия на ръба на кушетката.

— Моля дръпнете ципа на комбинезона и го съблечете до кръста — заповяда с предишния си безпристрастен глас докторът.

Луси му хвърли един кос поглед, помълча за миг, после рече:

— Съжалявам, но май се налага отново да отскоча до тоалетната…

— Вървете — кимна Полсън и в гласа му се долови някаква сянка на нетърпение. — Но имайте предвид, че закъснявам!

Този път престоят й в банята продължи по-малко от минута. Водата беше пусната в момента, в който приемникът отново зае място в ухото й.

— Моля да ме извините, но точно преди да тръгна насам, изпих една голяма диетична кола — обясни тя. — Това беше голяма грешка!

— Смъкнете комбинезона — заповяда той.

Луси се поколеба. Беше на прага на истинското предизвикателство, но знаеше какво трябва да направи. Дръпна ципа и смъкна пилотския комбинезон около кръста си. Направи го така, че писалката да се извърти надясно, а жичката за връзка с клетъчния интерфейс, залепена от вътрешната страна на плата, да си остане скрита.

— Не толкова вертикално! — екна в ухото й гласът на Бентън. — Наведи я надолу, може би с десетина градуса!

Тя лекичко опипа горната част на пилотския комбинезон около кръста си.

— Виждам, че носите и сутиен — сякаш се изненада доктор Полсън.

— Трябва ли да го сваля? — погледна го срамежливо и с лека уплаха Луси. — Никога досега не съм…

— Моля ви, нека не губим излишно време госпожице Уинстън!

Докторът тикна краищата на стетоскопа в ушите си и намръщено пристъпи към нея. Тя мълчаливо изхлузи спортния сутиен през главата си и замръзна на ръба на покритата с хартия кушетка.

Той притисна стетоскопа под едната й гърда, а след това и под другата. Пръстите му леко я докоснаха, но тя не помръдна. Дишаше бързо, сърцето й блъскаше като лудо, регистриращо не страх, а гняв. Той обаче си мислеше, че това се дължи на страха. Запита се каква ли е картината, която получава Бентън. Внимателно опипа комбинезона около кръста си, докосвайки леко камерата писалка. Също като доктор Полсън, който се преструваше, че не се интересува от това, което вижда и докосва.

— Десет градуса надолу и леко вдясно — инструктира я Бентън.

Доктор Полсън я накара да се наведе напред и започна да изследва гърба й, а тя се възползва от позицията, за да изпълни инструкцията.

— Дишайте дълбоко.

Явно имаше опит в това, което вършеше. Докосваше я навсякъде — с пръсти, шепа или цяла ръка, но го правеше в синхрон с изискванията на прегледа. Само издутите му панталони, плътно притиснати в нея, издаваха, че нещо не е наред.

— Имате ли някакви белези по рождение? Не виждам такива…

Дланта му леко се плъзна по гладкия й гръб.

— Не, сър.

— Все нещо трябва да имате — настоя той. — Например белег от апендектомия или нещо друго?

— Не.

— Достатъчно — обяви Бентън в ухото й. Стори й се, че зад спокойния му тон се долавя гняв.

Оказа се обаче, че не е достатъчно.

— Искам да се изправите и да застанете на един крак — каза доктор Полсън.

— Може ли да се облека?

— Още не.

— Достатъчно! — повтори Бентън и гласът му екна в ухото й.

— Станете! — заповяда доктор Полсън.

Луси остана седнала на кушетката и започна да навлича летателния си комбинезон. Натика ръце в ръкавите и дръпна ципа, без да си прави труда да слага сутиена. Очите й бяха заковани в лицето на доктора. Вече не се преструваше на нервна или уплашена и той моментално го усети. Направи крачка към него и кратко му нареди:

— Седни.

— Хей, какво правите? — попита Полсън и очите му се разшириха от смайване.

— Седни!

Мъжът не помръдна, а очите му останаха приковани в нейните. В тях се прокрадваше страх — като в очите на повечето насилници, с които се беше сблъсквала. Направи рязко крачка към него с единствената цел да го вцепени още повече. После издърпа писалката от горното джобче на комбинезона и я завъртя така, че да му покаже жичката, която висеше от нея.

— Проверка на честотите — каза на Бентън, имайки предвид апаратурата, с която той беше в състояние да провери действието на всички скрити предаватели в чакалнята и кухнята на долния етаж.

— Всичко е наред — долетя отговорът.

Много добре, рече си тя. Долу нямаше никакви подозрителни звуци.

— Нямаш идея в каква каша си се забъркал! — обърна се към доктора тя. — Никога няма да се сетиш кой гледа и слуша цялата тая сцена, на живо и в реално време! А сега сядай! — Тикна писалката обратно в джобчето, внимавайки миниатюрният обектив да остане насочен в него.

Доктор Полсън несигурно се раздвижи. Ръцете му придърпаха един стол, лицето му беше пребледняло.

— Коя сте вие? Какво правите?

— Аз съм съдбата ти, ебалник! — изръмжа Луси, опитвайки всичко възможно да озапти гнева си. Оказа се, че това е трудна работа — много по-трудна, отколкото да се прави на объркана и уплашена. — Правил си тези гадории и с дъщеря си, нали? С Джили! И нея ли насили, мръснико?

Той мълчеше и я гледаше. В очите му имаше безумие.

— Чу какво ти казах! Чу ме високо и ясно, мръснико! Скоро ще ме чуят и отговорните фактори във ФАА!^[1]

— Махай се от кабинета ми! — изкрещя той, най-сетне съвзел се от изненадата. По напрегнатите мускули под престилката му личеше, че се готви да се нахвърли върху нея.

— Хич не се и опитвай! — предупреди го Луси. — Да не си мръднал от този стол, преди да ти кажа! Кога видя Джили за последен път?

— За какво става въпрос?

— За розата — подсказа в слушалката Бентън.

— Аз задавам въпросите! — отсече Луси. Отговаряше на доктор Полсън, но й се прииска да каже същото и на Бентън. — Бившата ти съпруга разпространява невероятни истории… Знаеш ли за тях, доктор Чики?

Той навлажни устните си. Очите му продължаваха да гледат налудничаво.

— Според нея ти си причината за смъртта на Джили… Това знаеш ли го?

— Розата — прошепна в ухото й Бентън.

— Тя твърди, че си отишъл да видиш Джили малко преди смъртта й. Занесъл си й роза. О, да, ние знаем за тази роза. Повярвай ми, всичко в стаята на горкото момиченце беше изследвано, при това най-подробно!

— В стаята й е имало роза?

— Накарай го да я опише — каза Бентън.

— Ти ще кажеш — отвърна на доктор Полсън тя. — Откъде я взе?

— Нищо не съм вземал. Не знам за какво говорите.

— О, я стига! Не ми губи времето!

— Нали няма да отидете във ФАА?

Луси се разсмя и поклати глава.

— Господи! Задници като теб трябва да ги ликвидират до девето коляно! Нима наистина мислиш, че ще ти се размине?! Разкажи ми за Джили! Всичко, без да скриваш каквото и да било. А после може би ще поговорим и за ФАА…

— Изключи това! — прошепна той и посочи писалката камера.

— Разкажи ми за Джили и ще го изключа.

Той кимна с глава.

Тя докосна писалката, сякаш я изключваше.

Полсън я гледаше с широко отворени, недоверчиви очи.

— Розата — повтори Луси.

— Кълна се в Бога, че не знам нищо за никаква роза! — пламенно рече той. — Никога не бих причинил нещо лошо на Джили! Какво казва тя? Какво казва онази кучка?

— За Сузана ли питаш? — изгледа го Луси. — Много неща казва. И от начина, по който ги казва, излиза, че ти си причина за смъртта на Джили. По-скоро за убийството й…

— Не! Боже Господи! Не!

— И с Джили сте си играли на войници, нали? Обличал си я в камуфлажни дрехи и си я обувал в ботуши, нали, задник? Събирал си у дома разни перверзници, за да играете гадните ти игри!

— О, Боже! — простена мъжът и закри очите си с длан. — Каква кучка! Това си беше само между нас…

— Между вас?

— Между Сузи и мен.

— И още кой? Водил ли си и други хора да участват в игрите?

— Това си беше моят дом!

— Господи, каква свиня! — изгледа го с отвращение Луси.

— Вършил си гадости пред очите на невръстната си дъщеря!

— Ти от ФБР ли си? — попита Полсън и отвори очи. Бяха безжизнени като на акула и в тях се четеше смъртна омраза. — Оттам си, нали? Знаех си аз! Нямаше как да не стане! Всичко в живота ми се обърква по този начин! Пак съм прецакан!

— Аха, сега разбирам — кимна Луси. — ФБР те принуди… Нямаше друг избор, освен да ме накараш да се съблека за преглед, нали?

— Това няма нищо общо — глухо промърмори той. — Няма никакво значение…

— Според мен има, при това много — иронично отвърна тя. — Скоро ще разбереш това. А аз не съм от ФБР. Нямаш чак толкова късмет…

— И всичко беше заради Джили, така ли? — попита Полсън. В гласа му пролича известно облекчение, но тялото му продължаваше да е отпуснато върху стола. — Аз обичах дъщеря си. Господ ми е свидетел, че не съм я виждал от Деня на благодарността…

— Кученцето — подсказа Бентън и тя за малко не изтръгна слушалката от ухото си. Тоя вече прекаляваше!

— Мислиш, че някой е убил дъщеря ти, защото си доносник на Вътрешна сигурност, така ли? — Въпросът беше зададен точно навреме. Тя си знаеше работата и беше сигурна, че ще го пипне. — Хайде, Франк, кажи ми истината! Не си утежнявай положението…

— Някой я е убил… — унесено повтори той. — Не, това не може да бъде!

— Може.

— Не, не може!

— Кой е идвал у вас да играете на войници? Познаваш ли Едгар Алан Пог? Онзи, който е живял в къщата отзад? В къщата на госпожа Арнет?

— Нея я познавам — отвърна докторът. — Беше ми пациентка. Пълна хипохондричка и ужасна досадница!

— Това е важно — прошепна Бентън, сякаш Луси не го осъзнаваше. — Започва да се изповядва. Дръж се приятелски…

— Пациентка в Ричмънд? — попита Луси. Зададе въпроса си с по-мек глас, въпреки че нямаше никакво желание да се държи дружелюбно с този тип. — Кога?

— О, не помня. Преди цяла вечност. Фактически от нея купих онази къща в Ричмънд. В началото на века семейството й е притежавало целия шибан квартал, който е представлявал едно голямо имение, по-късно раздробено на парцели. Аз купих нашата къща от нея, при това на добра цена. На много добра цена…

— От тона ти усещам, че не си я харесвал кой знае колко — подхвърли Луси така, сякаш двамата бяха добри приятели в прекрасни отношения.

— Непрекъснато се влачеше у дома, в кабинета, навсякъде. Адска досадница, която все мрънкаше и се оплакваше…

— Какво стана с нея?

— Умря. Преди осем, десет години… Отдавна.

— От какво? — попита Луси. — От какво умря?

— Имаше рак. Умря си у дома.

— Подробности — рече Бентън.

— Какво знаеш за това? — попита Луси. — Сама ли е била в момента на смъртта си? Голямо погребение ли й направиха?

— Но защо ме питате? — погледна я с недоумение доктор Полсън. Беше ясно, че се чувства доста по-добре, усетил приятелското й отношение.

— Може да има връзка с Джили. Знам неща, които ти не знаеш. Отговори на въпросите ми, ако обичаш…

— Внимателно — обади се Бентън. — Дръж го изкъсо…

— Добре, слушам — кимна с въздишка Полсън.

— Беше ли на погребението?

— Не помня дали изобщо е имало такова.

— Трябва да е имало — настоя Луси.

— Тя мразеше Бог, обвиняваше го за всичките си болки и страдания, за самотата си. И това беше напълно разбираемо за онези, които я познаваха… Една отвратителна бабичка, просто непоносима! Няма лекарски хонорар, който да е достатъчно голям за лечението на такива като нея!

— Умряла е у дома си, така ли? Била е болна от рак и е умряла в дома си, съвсем сама? Не бяха ли я прибрали в старчески дом?

— Не.

— Но тя е била богата, защо е умряла сама, без медицинска помощ?

— Не знам какво значение има всичко това — въздъхна Полсън и очите му пробягаха по кабинета. Беше нащрек, но вече по-самоуверен.

— Има — увери го Луси. — Подобряваш собственото си положение. — В гласа й се промъкна и лека заплаха. — Искам да се запозная с медицинския картон на госпожа Арнет. Покажи ми го, изкарай го на екрана на компютъра си…

— Вероятно съм го изтрил, защото е умряла — отвърна доктор Полсън и леко се усмихна: — Странното е, че скъпата госпожа Арнет е дарила тялото си на науката, защото не е искала погребение и е мразила Господ… Предполагам, че някое студентче по медицина е накълцало старата кучка… Понякога си мисля по този въпрос и ми става жал за бедното студентче по медицина, което е имало лошия късмет да се докосва до грозното й сбръчкано тяло… — Вече говореше значително по-спокойно, но това само усилваше гнева, който клокочеше в душата на Луси.

— Питай го за кученцето — обади се Бентън.

— Какво стана с кученцето на Джили? — попита тя. — Жена ти твърди, че кученцето им е изчезнало и ти имаш нещо общо с това…

— Тя вече не ми е жена — хладно отвърна той. — И никога не е имала куче.

— Суити — подсказа му Луси.

Той само я погледна, в очите му играеха странни пламъчета.

— Къде е Суити?

— Единствените сладури^[2], които познавам, сме аз и Джили — отвърна с лека насмешка той.

— Не се прави на интересен! — предупреди го Луси. — В това няма нищо смешно!

— Сузи ме наричаше Суити. Винаги го е правила. Аз пък използвах същото обръщение към Джили.

— Това е отговорът, който ни трябва — обади се Бентън. — Достатъчно. Можеш да се махаш.

— Няма никакво кученце, всичко това са пълни глупости — добави доктор Полсън, който очевидно нямаше намерение да приключва разговора. Луси моментално усети какво ще последва. — Коя си ти? Дай ми тази писалка! — Той се надигна от стола: — Ти си едно нагло момиченце, което е решило да ме поизстиска, нали? Да изкара някой долар от мен… Но вероятно вече разбираш, че няма да стане. Хайде, дай ми писалката!

Луси се подготви, ръцете й бавно се спуснаха надолу.

— Излизай! — заповяда Бентън. — Веднага!

— Ти и някоя стърчиопашка като теб сте решили да изкарате малко пари, нали?

Полсън се изправи пред нея, а тя разбра какво ще последва.

— Изнасяй се! — настоятелно прошепна Бентън. — Всичко свърши!

— Искаш камерата, а? — засмя се злобно. — Искаш и микрорекордера? — Нямаше такъв, той беше при Бентън. — Наистина ли ги искаш?

— Нека се престорим, че това изобщо не се е случвало — каза докторът с усмивка на уста. — Дай ми ги, нали вече получи информацията, която търсеше? Дай ми тези машинки!

Луси чукна с пръст клетъчния интерфейс, който беше закачен с клипс за колана й, а тънката му жичка минаваше през малка дупка в летателния й комбинезон. Това беше достатъчно, за да го изключи, и екранът на Бентън се опразни. Беше в състояние да чува и говори, но не виждаше нищо.

— Недей! — умолително рече той. — Махай се, веднага!

— Суити — подигравателно подхвърли Луси. — Какъв майтап! Не мога да си представя, че някой ще те нарича Суити! Направо ми се гади! Ако искаш камерата и магнетофона, ела си ги вземи!

Полсън се втурна напред и се надяна на юмрука й. Миг по-късно краката му литнаха нагоре и тялото му тежко се тръшна на пода. От устата му излетя вик на болка, а Луси се озова на гърба му. Едното й коляно притискаше дясната му ръка, а другата се оказа болезнено извита зад гърба.

— Пусни ме, боли! — изрева той.

— Луси, недей! — изкрещя Бентън, но нямаше кой да го чуе.

Дала воля на гнева си, Луси сграбчи доктора за косата и рязко изви главата му назад.

— Надявам се, че се забавляваш добре, сладур! — изсъска тя. — Би трябвало да ти пръсна гадната тиква! Насилвал си собствената си дъщеря, изрод такъв! Пускал си я и на перверзниците, които си канил в дома си! Направил си го през лятото в спалнята й, малко преди да се изнесеш, нали? — Натисна главата му в пода с такава сила, сякаш искаше да го удави в морето от бели плочки. — Колко живота си разбил, копелдак мръсен? — Блъсна главата в пода със сила, която му доказа, че наистина би могла да му пръсне мозъка. От устата му излетя грозен рев.

— Луси! Спри! — гласът на Бентън заплашваше да пробие тъпанчето й. — Пусни го и изчезвай! Веднага!

Тя примигна, бавно осъзнала какво всъщност прави. Не можеше да го убие. Не биваше да го убие. Пусна го и се отдръпна. Вдигна крак да го ритне в главата, после се спря. Дишаше тежко, цялата плувна в пот. Трепереше от желание да пребие този тип, да го смачка като хлебарка.

— Да не си помръднал! — изръмжа заплашително, докато бавно отстъпваше назад. Сърцето й лудо блъскаше, а съзнанието й със смайване установи, че наистина изпитва огромно желание да го убие. — Остани по очи на пода, без да мърдаш!

Ръката й се протегна към плота с компютъра и прибра фалшивия формуляр на ФАА. Продължи да върви назад, докато стигна вратата и пръстите й напипаха бравата. Доктор Полсън остана да лежи с лице към пода, тялото му не помръдваше. Кръвта от носа му чертаеше ярка вадичка върху белите плочки.

— Свършено е с теб! — изръмжа от прага тя, обърна се и хвърли поглед към стълбището. Възрастната секретарка не се виждаше никъде. Къщата тънеше в сънлива тишина, двамата бяха съвсем сами — точно както го беше планирал докторът. — Свършен си, да знаеш! Имаш страшен късмет, че все още си жив!

Обърна се и затръшна вратата след себе си.