Патриша Корнуел
Следа (28)

28.

От предната вечер насам Марино не спираше да мисли за Сузи. Допадаше му начинът, по който носеше косата си — дълга точно толкова, че едва-едва да докосва раменете, харесваше и русия й цвят. Винаги си беше падал по блондинките.

Когато я видя за пръв път в къщата, му направиха впечатление извивката на бузата и сочните й устни. Както и начинът, по който го гледаше. Караше го да се чувства значим, важен и силен, от погледа й усещаше, че тя вярва в способността му да решава проблемите, въпреки че както и да се погледне, нейните проблеми бяха нерешими. Оставаше й да се обърне направо към Господ Бог, но и той едва ли би си мръднал пръста просто защото Господ Бог рядко се вълнува от това, което вълнува мъжете като Марино.

Най-много го привлече начинът, по който го гледаше. А после, когато заедно претърсваха стаята на Джили, усети топлината на тялото й и моментално разбра, че го чакат неприятности. Тежко му и горко, ако Скарпета надушеше какво става…

Двамата със Скарпета газеха през дълбоката червеникава кал. Той отново се учуди на способността й да се придвижва по тежки терени с най-обикновени, а понякога и елегантни обувки, без дори да ги изцапа и без да се оплаква. Червената кал жвакаше под тежките му черни ботуши, краката му непрекъснато се подхлъзваха, а тя дори не забелязваше, че няма ботуши. Носеше черни обувки с връзки и ниско токче, които отиваха на костюма й. Или доскоро бяха отивали, тъй като в момента бяха доста оплескани с червеникава кал, която бе успяла да изпръска маншетите на панталона и полите на дългото й палто. Но калта не можеше да ги спре и те бързо се приближаваха към полусрутената сграда.

Придвижването им не остана незабелязано и работниците постепенно спряха работа, наблюдавайки с учудване как двамата странници газят калта и се насочват право към центъра на разрушенията. Едър мъжага с каска се изпречи на пътя им. В ръцете му имаше някакви архитектурни планове, а след него бързаше още един мъж с каска. Този с чертежите размаха ръце към Марино и Скарпета, очевидно взел ги за заблудени туристи. Марино му направи знак да се приближи. Мъжът го стори, забеляза черната шапка с инициалите на лосанджелиската полиция и вниманието му моментално се изостри. Тая шапка май ще се окаже по-добра от всякакви пропуски и идентификационни табелки, помисли си Марино. Тя имаше грижата да го представя, при това толкова убедително, че изобщо не му се налагаше да показва фалшивите си документи. Освен това вършеше и много други неща.

— Следовател Марино — представи се той на едрия мъж. — А това е доктор Скарпета, съдебен патолог.

— О, вероятно сте тук заради Тед Уитби — сети се мъжът и поклати глава. — Още не мога да повярвам! Сигурно вече знаете за семейството му…

— Какво за семейството му? — погледна го с любопитство Марино.

— Жена му е бременна с първото им дете. За Тед това е втори брак… Както и да е… Виждате ли онзи тип там? — Посочи с ръка строителния кран, монтиран в непосредствена близост до сградата. От кабината му излизаше някакъв човек със сиви работни дрехи. — Това е Сам Стайлс, двамата с Тед имаха известни… хм… да ги наречем търкания… Съпругата на Тед твърди, че Сам е пуснал гюлето за разбиване на стени твърде близо до трактора на Тед и че това е причината той да падне и да бъде прегазен…

— Какво ви кара да мислите, че е паднал? — намеси се Скарпета.

Пита се какво всъщност е видяла, веднага позна Марино. Тя все още е убедена, че е видяла Тед Уитби непосредствено преди да бъде прегазен, но тогава той стоеше прав до трактора и човъркаше нещо в мотора… И може би щеше да се окаже абсолютно права. Марино я познаваше и беше сигурен, че наблюденията й са точни.

— Не го мисля аз, госпожо — отговори мъжът с чертежите. Беше горе-долу на възрастта на Марино, но с буйна коса и множество бръчици. Кожата му имаше здрав каубойски загар, а очите му бяха яркосини. — Това го твърди съпругата… всъщност вдовицата на Тед… Защото иска пари, разбира се. Тези неща винаги опират до пари. Не че не й съчувствам, но… Струва ми се гадно, когато някой умре, непременно да се търси виновен…

— А вие бяхте ли тук по време на инцидента? — попита Скарпета.

— Бях, при това само на стотина метра от мястото — кимна мъжът и посочи към десния ъгъл на постройката, или по-скоро към това, което беше останало от него.

— И видяхте всичко?

— Не, госпожо. Мисля, че никой не го е видял… Тед беше на паркинга отзад и човъркаше мотора, който често гаснеше. Предполагам, че го е запалил, без да иска, машината е тръгнала и точка по въпроса… И аз, като всички останали, видях как тракторът си върви, а в кабината няма никой. Спря се чак на портала, блъскайки се в онзи стълб, жълтия… А Тед лежеше на земята, зле премазан и облян в кръв. Положението му беше тежко…

— Беше ли в съзнание, когато стигнахте до него? — попита Скарпета, записвайки информацията в бележника си. На дълга каишка от рамото й висеше увит в найлон пластмасов планшет, който съдържаше специален скицник за маркиране на местопрестъпленията.

— Не го чух да казва нищо — отговори мъжът и лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Преглътна един-два пъти и се извърна встрани. — Очите му бяха отворени, опитваше се да диша. Това ми се запечата в съзнанието и вероятно дълго ще остане там. Опитваше се да диша, а лицето му посиняваше. После свърши. Ей така, изведнъж, без агония. Полицията дойде, разбира се, линейката също. Но нищо не можеше да се направи…

Марино стоеше в калта, мълчеше и слушаше. Това не продължи дълго, защото винаги му се струваше глупаво да стои и да мълчи. Напъна се да измисли някакви въпроси. Скарпета го караше да се чувства като идиот. Без да иска и без изобщо да се сеща за него. И именно това беше най-лошото.

— Тоя Сам Стайлс — обади се той, кимайки с полицейската си шапка към неподвижния кран с гюлето за разбиване, което се поклащаше на дългото си въже. — Къде се намираше той, когато тракторът прегази Тед? Беше ли някъде наблизо?

— Не — поклати глава мъжът. — И точно там е работата… Идеята, че Тед е бил улучен от гюлето и е паднал под колелата на трактора, е толкова абсурдна, че ако не беше станало това нещастие, положително щеше да е смешна! Имате ли представа на какво ще заприлича човек, улучен от гюле за разбиване на стени?

— Едва ли ще е красива гледка — кимна Марино.

— Ще му изхвръкне мозъкът, господине, ще бъде смазан на пихтия! И изобщо няма да е необходим трактор, който да го гази…

Скарпета си записа думите му, а после продължи да се оглежда и да си води бележки. Веднъж се беше случило Марино да се озове сам в кабинета й, а бележките й лежаха на бюрото. Обзет от любопитство, той побърза да ги прегледа. Със съжаление установи, че може да прочете само една дума, която по случайност беше името му, Марино. Това не се дължеше единствено на невъзможния й почерк, а на някакъв тайнствен език, който използваше специално за записките. Приличаше на стенография, но не съвсем. Единствено Роуз, личната й секретарка, беше в състояние да го разчете.

Скарпета поиска да узнае името на мъжа с чертежите, който й се представи като Бъд Лайт — едно име, което Марино без проблеми щеше да запомни, въпреки че не си падаше много по „Бъд Лайт“, „Милър Лайт“ и всички останали светли бири^[1]. Патоложката поясни, че иска да установи с максимална точност местоположението на тялото, тъй като трябва да вземе проби от почвата. Бъд го прие съвсем спокойно, без дори да се учуди. Вероятно смяташе вземането на проби от почвата за нормално при всеки случай с прегазен работник, особено когато го искат красиви съдебни лекарки, придружавани от едри ченгета от Лос Анджелис. В резултат отново тръгнаха да газят дълбоката кал, приближавайки се към сградата. През цялото време на придвижването Марино си мислеше за Сузи.

Снощи тя го потърси на мобилния точно когато останаха само двамата със Задника Ийс — както Марино наричаше приятеля си от доста години насам, и подеха откровен и приятелски разговор пред поредната чаша уиски. Малко преди това Браунинг ги остави с обяснението, че му е време да се прибере у дома. Чувстваше се много добре, беше спокоен и отпуснат. По това време на денонощието обикновено изключваше мобилния си телефон, но тази вечер не го направи, защото бе предложил на Скарпета да му се обади, ако има нужда от него. Малко преди това тя му позвъни с оплакването, че Филдинг не й отваря. Това беше истинската причина да отговори на позвъняването, макар че по принцип след няколко чашки сам търсеше партньори за разговор — често направо на улицата…

— Марино — рече в мембраната той, опитвайки се да надвика глъчката в клуб „Орденът на полицейското братство“.

— Обажда се Сузана Полсън — представи се тя. — Моля да ме извините за безпокойството…

А после заплака.

Казаното след това беше без значение. Направи опит да си го припомни, докато крачеше редом със Скарпета, която извади от чантата си комплект стерилни дървени пръчици, към които прибави и няколко пластмасови торбички за фризер. Не можеше да си спомни най-важното от това, което се беше случило снощи, просто защото Сузи извади бутилка уиски — някакъв много лют бърбън с билки, от който се оказа, че разполага със значителни запаси. Носеше дънки и розов пуловер от мека вълна. Покани го в хола, дръпна пердетата и се настани на дивана до него, след което започна да разказва за съпруга си боклук, Департамента по вътрешна сигурност, жените пилоти и някакви двойки, които обичал да кани у дома. Непрекъснато споменаваше тези двойки, сякаш бяха особено важни за достоверността на разказа й… Марино се досети, че именно тях е имала предвид домакинята при първия им разговор в присъствието на Скарпета, когато ги наричаше с безличното те. През цялото време Сузи избягваше да отговаря директно на въпросите му, непрекъснато повтаряйки своето „Питайте Франк“…

— Но аз питам вас — беше настоял той.

— Питайте Франк, питайте Франк — държеше на своето тя. — Мъкнеше тук всякакви, затова питайте него…

— С някаква цел ли ги е мъкнал тук?

— Сам ще разберете това — отвърна тя.

Марино изостана на крачка-две от партньорката си. Скарпета нахлузи чифт тънки гумени ръкавици и разпечата едно бяло хартиено пликче. На мястото, на което беше загинал трактористът, имаше само кален асфалт. Той покриваше цялата отсечка до големия портал, от който се влизаше в халето. Скарпета клекна и започна да оглежда калната настилка, а Марино си спомни как вчера сутринта седяха в купето на бавно движещата се кола под наем и си спомняха за миналото. Би дал всичко, ако можеше да върне тези мигове. Стомахът му се сви, стана му лошо. Главата му пулсираше в такт с ударите на сърцето. Студеният въздух бе напоен с миризмата на бетон и стара зидария.

— Ако позволите, бихте ли ми казали какво точно търсите? — обади се Бъд.

Скарпета внимателно изстърга малко кал и пясък с върха на една стерилна пръчица. Надяваше се, че това количество ще съдържа някакви органични останки, включително и кръв.

— Просто проверявам какво има тук — обясни тя.

— Понякога гледам крими сериалите по телевизията — каза Бъд. — Не винаги и не целите, а само тези, които гледа жена ми…

— Не вярвайте на всичко, което виждате — вдигна поглед към него Скарпета, след което пусна пробата в найлоново пликче, прибави към нея и клечката, а после го запечата. Етикетът бързо се покри с неразбираемите й йероглифи, а самото пликче бе внимателно прибрано в брезентовата чанта, оставена права на асфалта.

— Значи няма да пуснете тази кал в някоя от онези магически машини — пошегува се Бъд.

— Няма магически машини — поклати глава Скарпета, отвори второ бяло пакетче и клекна близо до вратата, през която някога беше пристигала на работа.

Тази сутрин тъмната неизвестност в душата на Марино бе пронизана от няколко последователни прозрения. Приличаха на електрически импулси, на пробягваща картина по екрана на повреден телевизор, която изчезва толкова бързо, колкото и се появява — без да му дава възможност да огледа и прецени хората и предметите, съдържащи се в нея. Устни и език, фрагменти от ръце и очи със стиснати клепачи… Собствените му устни, докосващи тялото й. Със сигурност знаеше, че в пет часа и седем минути сутринта се беше събудил чисто гол в леглото й…

Скарпета работеше като археолог, помисли си Марино, разбира се, доколкото той познаваше работата на археолозите. Ръцете й внимателно остъргваха повърхността на онези части от настилката, по които очакваше да открие кръв. Палтото й се влачеше по земята и събираше мръсотиите, но тя не обръщаше внимание. Светът щеше да е съвсем различно място, ако повече жени обръщаха внимание на важните неща по начина, по който го правеше тя. Марино бе уверен, че Скарпета ще разбере какво означава тази злополучна нощ за него. Със сигурност щеше да направи кафе и да го изслуша, без да си позволява обичайните женски реакции — заключване в банята, сълзи и клетви, последвани от заповедта да се маха по дяволите, далеч от нейния дом…

Завъртя се и тръгна по обратния път. Големите му ботуши зашляпаха в рядката кал. В един момент се подхлъзна и успя да запази равновесие с цената на огромни усилия. Но от извъртането му прилоша толкова много, че се наложи да повърне, наведен на една страна. Горчивата кафеникава течност плисна върху ботушите му. Стана му лошо, тялото му се разтърси от конвулсии. Имаше чувството, че умира. В следващия миг усети пръстите й върху лакътя си. Би познал тази ръка навсякъде, сред хиляди подобни. Беше силна, сигурна и най-главното — позната ръка…

— Ела — тихо го подкани тя. — Всичко е наред, ей сега ще се върнем в колата… Прегърни ме през раменете, но гледай къде стъпваш, моля те! Иначе и двамата ще се пльоснем в калта!

Марино избърса уста в ръкава на якето си. От очите му течаха сълзи, краката му се движеха едва-едва, с цената на огромни усилия. Вкопчил се в Скарпета, той бавно тръгна да пресича калното бойно поле, на което преди време се бяха запознали.

— Хей, докторке, ами ако съм я изнасилил? — изпъшка той, изпитвайки чувството, че всеки момент ще припадне. — Какво ще стане, ако съм я изнасилил?