Патриша Корнуел
Следа (47)

47.

Групата от петима агенти предпазливо напредваше по тесните улички на тренировъчния лагер, като крайната им цел беше малка къща с покрив от бетон и напукана мазилка по стените. Всички бяха въоръжени с 9-милиметрови щурмови карабини „Берета Сторм“, оборудвани с оптически мерници и тактически прожектори.

Къщата беше стара и зле поддържана, а из малкото занемарено дворче бяха пръснати гумени джуджета, дядомразовци и бонбонени бастуни. Палмовите дървета бяха накичени с гирлянди и разноцветни лампички, а от вътрешността на къщата долиташе кучешки лай. Агентите носеха пушките си на ремък, с наведени под 45 градуса дула. Бяха облечени в черни дрехи и нямаха бронежилетки — нещо доста необичайно за щурмова операция.

Във вътрешността на къщата Руди бе заел позиция зад нещо като барикада от преобърнати маси и столове, която блокираше тесния коридор към кухнята. Носеше камуфлажен комбинезон и маратонки, а оръжието му беше АР–15 — една мощна бойна карабина със седемдесет сантиметрово дуло и обхват от над триста метра, която нямаше нищо общо с леките щурмови оръжия „Берета“. Той не се нуждаеше от оръжие за прочистване на къщата, защото беше вътре в нея. Премести се от вратата към счупения прозорец над умивалника и предпазливо надникна навън. Веднага забеляза някакво движение зад контейнера за смет, който се намираше на петдесетина метра от къщата.

Опря приклада на пушката на умивалника, а дългото дуло легна на изгнилия перваз. Погледна през оптическия мерник и откри първата си жертва, клекнала зад контейнера. Всъщност, виждаше само една малка част от тялото на човека, облечен в черно. Прицели се и натисна спусъка. Агентът изкрещя от болка, а миг по-късно в полезрението му изскочи още един, спринтиращ към прикритието на близката палма. Улучи и него, но този път не чу нищо, защото бързаше да се прехвърли към барикадата в коридора, гневно отмествайки столовете и масите, които се изпречваха на пътя му. Прескочи препятствията, връхлетя в дневната и разби стъклото на прозореца с приклада на пушката си. Стрелбата му продължи около пет минути. В резултат всичките петима агенти бяха улучени с гумени куршуми, но въпреки това продължаваха да напират към къщата. Руди се принуди да включи радиостанцията си, за да ги спре.

— За нищо не ставате, момчета — изръмжа в микрофона той, бършейки потта от лицето си. Във вътрешността на къщата симулатор беше доста горещо. — Всички сте мъртви, без изключение…

Излезе на прага и изчака облечените в черно агенти, които бавно крачеха към празнично украсения двор. Правеше им чест, че с нищо не издаваха болката, която вероятно изпитваха. Той прекрасно знаеше колко болезнено е попадението на гумен куршум върху незащитено тяло. Няколко такива попадения и човек е готов да се разреве. Тези петимата, макар и новобранци, явно издържаха на болка. Руди натисна копчето на малкото дистанционно в джоба си и записът на кучешки лай от вътрешността на къщата рязко се прекрати.

Агентите бяха на няколко крачки. Дишаха тежко и гледаха навъсено, крайно недоволни от себе си.

— Какво стана? — попита Руди и поклати глава: — Отговорът е лесен…

— Прецакахме се — процеди един от агентите.

— Защо? — попита той и отпусна дългата пушка край тялото си. Голите му гърди, стегнати и мускулести, бяха облени в пот. Яките му ръце бяха прорязани от изпъкнали вени. — Искам кратък отговор, какво пропуснахте, че да сте мъртви сега?…

— Не очаквахме, че ще бъдеш въоръжен с бойна карабина — обади се друг агент, докато бършеше с ръкав изпотеното си лице. — Предполагахме, че ще използваш пистолет…

— Никога не разчитайте на предположения — каза Руди и обхвана с поглед цялата група. — Бих могъл да се затворя тук и с ръчна картечница, бих могъл да ви подложа на обстрел с куршуми петдесети калибър… Но вие направихте една друга грешка и тя се оказа фатална. Хайде, спомнете си. Говорили сме за нея…

— Обърнахме се с гръб към шефа — обади се някой и групата избухна в смях.

— Комуникацията, момчета — бавно и отчетливо рече Руди, след което посочи един от агентите с много прах по униформата: — Ти, Андрюз… В момента, в който беше улучен в лявото рамо, трябваше да предупредиш другарите си, че стрелям от кухненския прозорец, който е в задната част на къщата. Направи ли го?

— Не, сър.

— Защо?

— Вероятно защото никой до този момент не беше стрелял по мен…

— Боли, а?

— Адски боли, сър — кимна младежът.

— Така е. Защото не си го очаквал…

— Не съм, сър. Никой не ни предупреди, че ще стрелят по нас с бойни патрони.

— Точно по тази причина наричам това място „Лагерът на болката и сълзите“ — поклати глава Руди. — Когато ни се случи нещо лошо в реалния живот, обикновено се оказваме неинформирани за него, нали така? Теб те улучват, болката е ужасна, разтърсен си от шубе… В резултат забравяш, че имаш радиостанция, и не предупреждаваш другарите си. Впоследствие всички те загиват. Някой да е чул кучешки лай?

— Аз — обадиха се няколко души едновременно.

— Значи чувате, че шибаното куче си дере гърлото, но пак нищо не предприемате! — гневно изръмжа Руди. — Не съобщихте този факт по радиото, нали? Шибаното куче лае, та се къса, което означава, че човекът в къщата е предупреден за появата ви… Не е ли така?

— Така е, сър.

— Край на упражнението — обяви Руди. — Махайте се. Трябва да се измия и преоблека, за да присъствам на погребението ви…

Обърна се, влезе в къщата и затръшна вратата зад гърба си. Докато разговаряше с наемниците, радиотелефонът в колата му беше вибрирал на два пъти. Сега погледна екранчето, за да види кой го беше търсил. И двете обаждания бяха от компютърния гений.

— Какво има? — набра номера му Руди.

— По всичко личи, че твоят човек е на път да свърши преднизона. Последната му рецепта е изпълнена преди двайсет и шест дни от една аптека…

Руди бързо си записа адреса и телефона й, после поклати глава:

— Работата е там, че той едва ли се намира в Ричмънд… Следователно задачата ни е да разберем откъде, по дяволите, се снабдява с лекарството си. Разбира се, ако изобщо си прави този труд…

— Правил си го е редовно, всеки месец… В една и съща ричмъндска аптека… От което следва, че има нужда от това лекарство, или поне си мисли така…

— Кой е личният му лекар?

— Доктор Стенли Филпот…

Руди си записа още един телефонен номер.

— И никъде другаде не са изпълнявали рецептата му, така ли? Включително и в Южна Флорида?

— Само в Ричмънд — отсече човекът насреща. — Проверих в национален мащаб. Както вече ти казах, ако вярваме на последната рецепта, останало му е лекарство за още пет дни. След което ще бъде на сухо — разбира се, ако не е намерил друг начин да се снабдява…

— Добра работа — похвали го Руди, отвори хладилника и измъкна бутилка минерална вода. — Оттук нататък поемам аз…